Първата жертва

Шестдесет и четвърта глава

— Работим заедно, нали? — Макнийл попита Болд от отсрещната страна на клетъчния телефон.

— Доколкото зависи от мен. — Той мислеше за Мама Лу и за местоположението на нелегалната фабрика. Ако бизнесдамата не се съгласи на сътрудничество, тогава, ако питат него, единственият им шанс да намерят Мелиса бе да проследят разтоварването на кораба, което ще стане тази нощ. Стиви Макнийл и светът на нейните проблеми в момента му бяха много далечни.

— Заедно. Каквото имам аз, имаш го и ти и обратно…

— Да, да — съгласи се Болд, но вниманието му все още се рееше другаде.

— Това наблюдение, за което се говори — тези нейни думи накараха Болд да се заслуша, — какви са шансовете за успех?

— Преди да се заговори за него, шансовете ни бяха много добри, смятам аз.

— А сега?

— Не толкова добри — отвърна той.

— Нещо става — заяви тя. — Пак ли има доставка на контейнер?

Това окончателно го събуди. Откъде знае това?

— Възможно е — призна той. — Не знам точно кога, но знам, че новолунието има стратегическо значение за тях. — Той добави: — смятахме, че размяната ще стане в двора на флотата, така беше до изтичането на информация тази сутрин. Това ни прецака. И сега, честно казано, вече не се знае.

— И какъв е вашият план?

В съзнанието му бързо прещрака: не споделяй това с медиите! Но езикът му беше по-бърз.

— Планът бе абсолютно незабелязано да наблюдаваме размяната и да ги проследим. Смятаме, че ще ни отведат не само до нелегалната фабрика и шефовете, но и съвсем вероятно до самата госпожица Чоу.

— И сега, след като информацията е изтекла? — попита тя.

— Една крачка напред, две назад. Все още търсим местоположението, но предполагам, че изтичането на информацията ще ни създаде доста главоболия.

— И така, смятате да следите всички пристигащи кораби — каза тя. Репортерите и ченгетата мислеха по един и същ начин.

— Кораби, танкери, траулери. — Той се поколеба. — Всеки плавателен съд, който акостира в следващите трийсет и шест часа. От специален интерес за нас са тези, които са минали през Хонконг. Аз ще съм долу при пристанищните власти. Ще следим всеки кораб отблизо — призна той, въпреки че езикът му едвам мърдаше, а гласът му звучеше чужд за самия него. — По-точно три кораба, които ще пристигнат тази вечер и които са били в Коулуун. Това съвпада с „Визаж“. Никой друг пристигащ от Хонконг кораб не е сложен в графика за утре или петък, затова разчитаме на тази нощ. Залагаме на сто процента.

— Аз също. Освен това се обзалагам, че пак ще опитат да ви прецакат — предупреди тя. Стиви му разказа какво е научила за летателния снимачен екип на Канал 7.

Болд мълчеше, опитвайки се да подреди мислите си, които внезапно се оплетоха на възел — толкова го беше яд. Медиите вече не отразяваха събитията, те се месеха и пречеха.

— Нямаме много време — предупреди тя пак.

— Слушам. — Гърлото му бе пресъхнало и гласът му бе пресипнал. Настроението му бе потиснато.

— Никой, нито вие, нито кметът можете да спрете един новинарски екип да предава.

— Повярвайте ми, знам това — каза той.

— Конкуренцията е хубаво нещо. Инфрачервената технология си има своите ограничения: не харесва светлината. Ако ние, имам предвид моя екип, насочим достатъчно светлина към инфрачервената камера, ще заслепим цялата им апаратура. Със сигурност ще ги прецакаме, но без да нарушаваме никакви закони. Просто един новинарски екип се опитва да изпревари друг. Разбирате ли сега как ще стане?

— Смятате да саботирате предаването на живо?

— Опитвам се да подобря шансовете на Мелиса — каза тя. — Ако покажат този кораб, кой знае какво ще стане. Когато хората са в паника, правят глупости.

— Съгласен съм.

— От голяма полза е това, че ще бъдете при пристанищните власти, ще трябва да ми предоставите точното местонахождение на трите кораба — каза тя. — Може би ще успеем да заблудим оператора на Канал 7.

Болд се колебаеше.

— Трябва да ми имате доверие — каза тя.

Седмица по-рано може би нямаше да й има такова доверие, но сега те двамата бяха като две парченца от пъзел.

Болд каза:

— Дайте ми номера си пак. Ще ви се обадя от пристанището.