Първата жертва

Двадесет и шеста глава

Стиви и екипът й влязоха през главния вход на ОМПС в Уолингфорд с включени камери и запалени прожектори и разпръснаха морето от чакащи на опашки.

Стиви бе напуснала гробището само преди няколко часа. Чувстваше облекчение, че тялото не е на Мелиса, но гледката на бръснатото мъртво момиче още я преследваше. Реши да действа, без да чака повече. Каква ли съдба би могла да сполети Мелиса — смърт, плен, сексуално робство? Беше минала повече от седмица. Може би цял живот? Видът на мъртвото тяло, оскъдният, но разтърсващ разказ на Мелиса пред камерата победиха професионалното умение на Стиви да запазва спокойствие във всяка ситуация.

По принцип хората никога не позволяваха на някого да се прережда на опашката, но при възможността да се появят по телевизията, мнозина ги пропускаха с усмивки.

— Госпожо Клайн! — провикна се Стиви. Гласът й прозвуча с такава властност, че мишената й застина пред гишето. За момент Гуен Клайн остана стъписана, но се опомни и хукна към служебния изход.

— Госпожо Клайн! Вие сте обявена от Кей Ес Ти Ви за държавен служител на седмицата! — Стиви погледна наляво, към бюрото на управителя и към човека със закопчана догоре риза и вратовръзка, който пазеше на вратата.

— Гуен! — викна управителят и посочи с поглед гишето, заповядвайки й да се върне.

Гуен Клайн се спря, погледна първо към него, после чакалнята със седемдесетте чакащи граждани и снимачния екип на Стиви Макнийл. Трябваше да вземе трудно решение.

Ако тази жена побегнеше, Стиви беше решила да направи интервюто си във враждебен тон. Тя също чакаше с нетърпение.

— Да поздравим госпожа Клайн! — каза Стиви.

Залата избухна в аплодисменти.

Управителят посочи гишето още веднъж.

Гуен Клайн, уплашена и объркана, хвърли на Стиви злобен поглед и се върна.

Управителят наплюнчи пръсти и зализа няколкото паднали кичура на челото си.

Клайн и Стиви се изправиха лице в лице.

— Госпожо Клайн — започна Стиви с привиден възторг от обекта си. — Гуен! За вас се говори, че вършите работата си не само със старание, но и с радост. — Тя направи пауза, колкото да позволи на публиката да ръкопляска. — В свят, където животът се движи твърде бързо, и с работа, в която опашките се движат твърде бавно — още една пауза, за да даде възможност на хората да се засмеят, — вие сте вдъхновение за всички нас. Кей Ес Ти Ви би искала да ви награди с… — тя се зачуди каква награда би подхождала, тъй като нищо не беше подготвено предварително, — вечеря за двама в ресторант „Паломино“ и два билета за мюзикъл. — Тълпата се заля от аплодисменти. — Ето ви квитанция, с която по-късно можете да си вземете подаръците. — Тя промуши малко пликче през прозорчето на гишето.

Клайн го отвори.

„Знам за автомивката“ — лаконично бе записано с молив.

Клайн пребледня.

Стиви каза:

— Бихте ли споделили със зрителите тайната: как работите така, че клиентите ви да са винаги толкова доволни и толкова впечатлени от вас като личност?

— Аз ъ-ъ… Не… Не…

— Е… Благодаря ви, госпожо Гуен Клайн, за това, че давате такъв чудесен пример. Кей Ес Ти Ви се надява, че ще харесате подаръка. — Тя направи сигнал на оператора, прожекторите угаснаха и той свали камерата от рамото си. Хората се върнаха по опашките.

Стиви се облегна на плота и прошепна през фалшива усмивка:

— Ще излъча този материал, ако не говорите с мен.

— Не мога.

— Ще чакам да ми се обадите. — Стиви отстъпи от гишето.

Цялата пребледняла, Гуен Клайн мачкаше нервно пликчето.

— Откога снимаме материали за служител на седмицата? — скептично попита операторът.

— От сега — каза Стиви и побърза към вратата, докато публиката я зяпаше от разстояние.