Първата жертва

Тридесета глава

Лейси Делгато имаше дебели прасци, никаква талия и нос, който хвърляше дълга сянка на лицето й. Зад гърба й ченгетата я наричаха „слънчев часовник“. Тя носеше демодирана дълга черна пола, толкова стегнато закопчана на ханша й, че се образуваше лабиринт от странни басти, като цяло създаващи грозна гледка. Гласът й приличаше на писукане на гумена играчка. Имаше прокурорския навик да изговаря отчетливо думите, а смехът й напомняше на стържене с абразив и издаваше цинизма й. Единствената екстравагантност в нея бяха италианските й обувки. Високите й токове тропаха, когато се движеше бързо по мраморните коридори на съда.

— Този индивид се опитал да продаде камерата обратно на Кей Ес Ти Ви.

— Дигитална камера ли? — уточни Ла Моя. — Сигурна ли си?

— Само ти повтарям какво ми беше казано — отвърна Делгато. — Това си е твоят случай, сержант. Ти да му мислиш каква е камерата.

— Предвиждат ли се някакви проблеми, ако се захванем с това? — попита той.

— Има някои неща, които трябва да се уточнят — информира го тя, без да забави крачка. Той геройски се опитваше да не изостава. — Проблемът със собствеността. Ако откриеш кой е донесъл камерата, тогава възниква въпросът кой ще я вземе? Такива ми ти подробности.

— И каква е нашата позиция по въпроса? — запита той.

— Нали е веществено доказателство? Задържаш конфискуваната камера, докато ни трябва като веществено доказателство в съда. Същото като при всеки друг случай. — Тя кимна в неговата посока, но не намали крачка. — Моля ти се, те имат по-различна интерпретация. Щели да ни позволят да задържим камерата, но заявяват, че ако има лента в нея, щели да си я вземат. Доста лепкави са тези закони за интелектуалната собственост. Отсега те предупреждавам за това.

Сиатълската полиция беше под пара: трябваше на всяка цена да разкрие случая с контейнера и да намери Мелиса жива. Вечерните предавания на Макнийл не само че поддържаха интереса на публиката към историята, но също така и на политиците. Изборните години винаги са най-напрегнати.

— И нищо не се споменава за изчезналата жена? Само за камерата? Сигурни ли сме, че откупът, който искат, е само за камерата?

— Само ти повтарям каквото са ми казали — повтори тя. — Нали знаеш, че азиатското дружество смята да прави митинг пред кметството?

— Благодаря, че ме подсети, бях забравил — каза той.

— Очаква се да има голяма тълпа.

— Само защото медиите ще са там — каза той. — Махни камерите, да покажат само десетина човека.

Тя го погледа учудено, все още поддържайки бърза крачка.

— Зает ли си на вечеря?

— Каква ти вечеря? — учуди се той. — Не съм вечерял от три дни и съм спал само час и половина тази нощ.

— Тогава, предполагам, ще пропуснем вечерята.

Дългите дървени пейки в коридора бяха заети с адвокати, свидетели, детективи и отчаяни членове на семейства. За Ла Моя това не беше толкова съд, колкото място за провеждане на всички процедури, където законът се свеждаше до няколко явявания, преговори и компромиси. Като ченге не можеше да си помисли за това без разочарование и дори отчаяние. За него Делгато не беше жена, а само прокурор. Не знаеше обаче как да й го покаже.

— Обадих се на отдел „Кражби“, като си мислех, че ще знаят кой я е донесъл — обясни Делгато. — В момента, в който споменах Кей Ес Ти Ви, веднага ме препратиха към теб. За всичко, което се отнася до телевизията, трябвало да говоря с теб. Казах им, че ще го направя само веднъж. Същото казвам и на теб. — Явно му беше много сърдита, че не отговаряше на свалките й. Нямаше намерение да го прави за трети път. Тя почука на вратата на съдебната зала и го въведе там, където свършваха полицейската и прокурорската работа и започваше правосъдието.

Въпреки стотиците явявания пред съда на Ла Моя рядко му се случваше да влиза в съвещателната зала. Миришеше на дезинфектант за паркет. Ръбът на дългата овална маса бе жертва на нервното почукване с пръсти на съдията. Сърдити гласове се процеждаха през стените и почти се различаваха дебатите. Седна на един от столовете и разгърна някакъв комикс. После попита:

— Сигурни ли сме в тази информация?

— Телевизията гравира на моторчето инициалите си. Този, който се обади, описа камерата много точно.

— А откупът?

— Започна от три хиляди. Телевизията смали на хиляда, това е сумата, която може да се получи от полицата.

— И той се съгласил?

— Очевидно.

— Той не е вехтошар, бизнесмен е.

— Един вехтошар би я заложил — каза тя.

— Може би точно така е станало — предположи Ла Моя. Кой знае откъде я е взел този бозо?

— Казал, че иска онази журналистка, Стиви Макнийл, да вземе камерата.

— Ами!

— Искал лице, което да може да разпознае.

— Невъзможно.

— Не подлежи на преговори. От телевизията вече са приели това условие. Затова се обърнаха към нас. Тяхната осигурителна фирма поискала съдействие от нас… и от теб… в частност.

— В праймтайма на живо? Не ми се вярва!

— Не подлежи на обсъждане — отново каза тя. — Ти си там, за да защитаваш и да служиш. — И продължи: — Става все по-лошо.

— Не е възможно — каза той.

— Сигурно се шегуваш! Да не мислиш, че след като искат помощта ти да си върнат откраднатата собственост, ще ни питат дали сме съгласни? Не мисля, че точно така биха се изразили — каза тя.

— Това не ти е сериал за ченгета!

— Още не са споменали времето и мястото за предаване на камерата. Решат ли да действат без нас, бихме могли да ги спрем чрез съда, но ако трябва да съм честна с теб, искът никога не би стигнал до съда и бихме загубили. Медиите са хлъзгаво нещо. Никога няма да видиш този запис.

— Ако изобщо има такъв запис — измърмори той. Животът на хората се решаваше в тази зала от примитивни чиновници, домакини и тем подобни. Той рядко се съпротивяваше на кариерата, която си беше избрал, но от примката на палача, изрисувана на масата, наистина му се пригади.

— Все още има въпроси без отговори — съгласи се тя, — колко души искаш да вземат участие?

— Ако на този запис има нещо полезно за нас, ако изобщо има такъв запис, не мога да позволя да го излъчат пред целия свят. Една жена е изчезнала. Трябва да защитя живота на един човек, може би на стотици хора.

— Ако в тази камера има лента, със сигурност можем да я вземем преди делото. Ако те настояват за собственост, най-вероятно ще спечелят. Всичко ще се сведе до това, кой ще се добере пръв. Но предизвикателството е изобщо да видиш какво има на нея.

— Уреди тази среща — заповяда той.

— Правилно решение — окуражи го тя.

— Тогава защо не ми олекна?

Тя тръгна да си ходи, съпровождана от шумоленето на пищните й басти. Спря се на вратата.

— Изглеждам по-различно, като си сваля прокурорската шапка — каза тя и бързо излезе, като му спести отговора. Бързите й стъпки му напомняха конски тропот.

Погледът на Ла Моя отново попадна на примката на палача. Контурите на рисунката са били повтаряни многократно с тъмно мастило и той ни най-малко не се съмняваше как е гласувал рисувачът.