Първата жертва

Шестдесета глава

Полицаите внимателно следяха всяка стъпка, почти всяко вдишване на Родригес. Първо го последваха в денонощната аптека, където си купи аспирин, сироп за кашлица и отхрачващо средство, а после до „едно място на военния път, по посока към федералните“ — както Ла Моя обясни на Болд, който се върна в кабинета си, за да наблюдава операцията оттам.

— Качи се на камион с голяма кабина, в която може да се спи. Дремна два часа. Имам чувството, че камионът е негов дом за момента. После го запали и тръгна. За какво ти говори това, серж?

— Мама Лу беше права за новолунието — отвърна Болд. — Явно предстои разтоварване. Утре или вдругиден? Скоро! — Камионът бе достатъчно голям да побере контейнер.

— Измина няколко мили, паркира и хапна мързелив обяд, само дето е посред нощ. Не изглежда да бърза.

— Със сигурност ли знаем, че е вътре? — настоя Болд.

— Креншоу му продаде вишневия пай и кафето. Имаме видимост.

— Среща ли чака? — попита Болд.

— Или среща, или обаждане. Трябва да е това. Ако искаш, ще ти го доведа да си побъбрите.

— Не — отсече Болд — Доказателствата, които имаме срещу Родригес, са много условни. А в изборна година като тази, главният прокурор никога не би го подвел под отговорност. Не е лошо да проследим обаждането от кафенето.

— Много е дълго разстоянието.

— Няма да го хванат — съгласи се Болд.

— Да се надяваме, че приятелката на този младеж няма нищо против кабините на камиони. Надявам се да не си губим времето тук.

— Сексът единственото нещо за което мислиш ли е? — попита Болд.

— Няма начин! — отвърна Ла Моя, без да се замисли. — Обичам и парите.

В сряда, в три часа сутринта камионът с Родригес зад волана накрая напусна паркинга пред кафенето. Събудиха Болд от дрямката му в кабинета, там имаше едно походно легло, където детективите да могат да подвият крак. Наблюдението в такъв час не беше лесно и тъй като на Болд му отказаха разрешително за подслушване, полицаите можеха само да се досещат на кого и за какво се е обадил Родригес след вечеря.

Тридесет минути по-късно с помощта на секачка Родригес влезе през портала в склада на флотата, където се държеше военният запас от 1988 година, който всъщност причини икономическия срив на Кинг Каунти. Родригес подкара камиона към доковете, където два огромни крана подпираха нощното небе. Точно тези кранове привлякоха вниманието на всички. Петнайсет минути по-късно Ла Моя и двама други детективи тръгнаха напред, за да разгледат всичко по-добре. Родригес бе забелязан да пресича двора на флотата пеша. Секунда след това той извади мотор от храсталака и потегли без фарове, с което свари наблюдателния отряд неподготвен. Това стана точно когато Ла Моя прерязваше веригата на един друг портал, водещ към някакво тъмно място, през което директно можеше да се мине към двора на флотата. Полицаите се впуснаха в преследване с угасени фарове, но Родригес излезе с мотора извън пътя и изчезна.

— Изпарил се? — изрева Болд в слушалката на телефона.

— Прецакахме се, серж.

— Много ясно.

— Не очаквахме да има мотор.

— Не искай съчувствие от мен. Изпусна основният ни заподозрян.

— Остава ни поне камиона — припомни Ла Моя, опитвайки се поне малко да омаловажи вината си, — както и два крана. Гейнис все още следи Кугли. Той се отбил до Кей Ес Ти Ви. Повозил се е малко с градски транспорт. Схващаш ли, серж? Градски транспорт! — И добави внимателно: — Този двор на флотата трябва да е мястото, което търсим. Перфектно е. Крановете, да ги вземат дяволите. Ще издам книга „Как да дебнеш Родригес“. Смятаме да се установим тук. Ако сме прави, серж, по-добре да се готвим за голяма битка. Мисля си да извикаме специалните.

— После трябва да пиша рапорт на Хил, Джон.

— Разбирам.

— Навъртай се там.

— Ясно.

Когато слънцето започна да прозира през сивото небе като фенерче през перде, трима мъже избутаха микробуса си към точката, от която искаха да наблюдават. Ла Моя и двама техници се качиха в задната част на микробуса уморени като кучета, гладни и обидени. Сменяха се да пазят на двайсет минути, но на Ла Моя нищо не му помагаше.

Провалът носи най-голямото изтощение.

Оголената земя с едър чакъл и изпочупени стъкла бе покрита с остатъци оборудване за индустриален риболов: шамандури, части от мотори, стрели, манивели, лебедки и километри оплетена и изпокъсана рибарска мрежа, навита на огромни кълба. Водата се плискаше върху морски вал от каменни блокове, парчета асфалт и ръждясващи корпуси на изхвърлени автомобили и вагони. Тъмнозеленото море бавно се поклащаше като съединяващи се живачни капки. Лек, но постоянен бриз оцветяваше небето със солените морски изпарения.

В десет часа сутринта на тази сряда Ла Моя получи съобщение по радиото, че има проблеми на портала. Ла Моя се измъкна от задната част на микробуса, мислейки с досада кога ли ще приключат всички тези проблеми. Само да се завърти нанякъде и веднага се появяват проблеми или нещо се прецаква.

Този път проблемът се яви в лицето на човек, нает за охрана от фирмата „Колиер Секюрити“. Той носеше сиво-синя униформа, със спрей, закачен там, където истинско ченге би сложило пистолет. Логото на нашивката на Колиер много напомняше това на полицията. На нашивката с името над левия джоб пишеше Стилуил.

— Какъв е проблемът, господин Стилуил? — попита изтощеният и ядосан Ла Моя.

— Тъкмо казвах на офицера, че си върша работата, лейтенант.

— Сержант — поправи го Ла Моя.

— Ченгета или не, нямате право да влизате в тази собственост без знанието на собствениците.

— Ще им пратим известие — увери го Ла Моя, — а дотогава би било много по-добре за всички, ако просто си продължите обиколката. Забравете за нас. Не сме тук. Това би спестило на всички ни разходката до града и влаченето по адвокати.

— Да, но въпреки всичко нямате право да сте тук, разбирате ли? Това е частна собственост. Цялото оборудване също е на територията на частна собственост. Имате ли заповед за обиск?

— Сигурно си имаме причина да сме тук. Това е разследване — сухо рече Ла Моя, търпението му се изчерпваше. — Казах ви какъв избор имате, Стилуил. Вие решавайте кое е правилно и кое не.

Детектив Хайман пресече пътя, бързайки от колата без номера към Ла Моя. Задъхан, той заговори малко по-силно, отколкото позволяваше ситуацията.

— Пристанищните власти имат записани шест кораба, пристигащи в следващите дванадесет часа. Три от тях са оповестили Хонконг като последно място на пребиваване.

— Изчакайте ме една минута, детектив — каза Ла Моя съзнавайки, че охранителят ги слуша.

Стилуил се загледа във водата и очевидно мислено отбеляза присъствието на крановете.

— За онази работа с контейнера ли става дума? — попита той. — С контейнера ли се занимавате?

— Това е операция на наблюдение, господин Стилуил — обясни Ла Моя, избягвайки директния отговор. — Ако искате да говоря за вас хубави неща, се омитайте оттук. В противен случай така ще ви полея с лайна, че ще се удавите.

Стилуил нервно се огледа, числено го превишаваха.

— Това, което трябва да направите — повтори Ла Моя, — е да се разкарате оттук и да забравите за случката. Чувате ли ме, господин Стилуил?

— Чувам ви — каза той, но вниманието му продължаваше да е приковано към двора на флотата. — Това място е изоставено от години. Никога не съм виждал да има нещо там. Откъде ли се е взел този камион?

— Помислете си за ситуацията тук.

— Каква ситуация? — попита Стилуил, като умишлено наивно и подмазвачески се усмихна на Ла Моя.

— Така е по-добре — каза Ла Моя, но вътре в себе си продължаваше да няма доверие на този човек.