Първата жертва

Шеста глава

Болд седеше на задната веранда. Беше топла петъчна вечер, децата си бяха легнали, прожекционният апарат беше готов, насочен към единствената бяла гладка повърхност — вратата, която някога водеше към кухненския килер. Чакаше Лиз. Вратата бе заключена и боядисана. Напоследък и той се чувстваше като тази врата: затворен, залостен.

Можеше да нагласи прожекционния апарат и в хола. Там имаше стена, голяма част от която беше бяла, ако се махнат картините, рисувани с водни бои, но шумът на барабанната касетка със сигурност щеше да събуди Сара. Тя имаше лек сън, точно като баща си, а ако се събуди, може да минат час или два, преди да я успокоят и да заспи отново. Болд премигна в опит да разгадае тайната на светулките: не можеше да разбере дали наистина вижда светулки, или петната ярка светлина пред очите му са просто още едно доказателство за пълното му изтощение.

— Май си имаме светулки — каза на Лиз, когато тя най-накрая се появи.

— Трябва да завием Майлс, преди да си легнем. Нали ще ме подсетиш?

Ратанът изскърца, когато тя седна на стола. Болд искаше от нея да напълнее с десет килограма. Искаше ратаненият стол да стене, когато тя сяда на него, а не само да скимти.

— Не знаех, че имаме светулки. Шест години сме в тази къща и не си спомням да сме имали светулки.

— Не виждам никакви светулки — информира го тя.

— Чакай малко — каза той. — Ето там, над задната ограда.

Тя погледна към прожекционния апарат.

— Ако бяхме купили повече касетки, нямаше да се налага да зареждаме всеки път.

— Не го използваме толкова, че да се оправдаят две касетки.

— Трябваше да прехвърлим диапозитивите на видеокасета.

— Тогава за какво щяхме да си използваме прожекционния апарат? — попита той.

Тя се загледа към моравата.

— Не ги виждам.

— Точно от това се притеснявах.

— Какво ще гледаме?

— За седемдесет и петия си рожден ден майка ми ми подари всички стари семейни диапозитиви.

— Помня ги.

— Точно така.

— Стари, стари семейни снимки.

— Точно така, точно това казах и аз. — Той вдигна апарата, включи го и фокусира образа на белокоса дама на фона на пребоядисаната врата.

— Обичам летните вечери — каза Лиз. — Ароматът на дървени въглища във въздуха, на прясно окосена трева. Човек не трябва да приема тези неща за даденост.

— Това е майката на майка ми — каза Болд. — Тя почина в съня си. Спомням си от дете меката й кожа и дрехите, които миришеха на нафталин. Косата й беше като захарен памук. Но най-вече ми се е набило в съзнанието, че е починала в съня си.

— Говори полицаят в теб. Винаги много повече те занимава как някой е умрял, отколкото как е живял.

Коментарът не му хареса. Чувстваше, че би могла да се извини за него, но не му се искаше да го прави, макар че не знаеше точно защо.

— Вижда ми се странно, че съм запомнил точно това за нея.

— А как е починал дядо ти?

— Нямам представа. Предполагам, че въобще не са ми казвали. Спомина се пръв. Той ни е довел тук. — Болд превъртя набързо десетина диапозитива.

На Лиз й се искаше да се забави на някои от тях, но той бързаше с припряността на човек, който знае къде отива.

Спря се на една черно-бяла снимка на младо, осемнадесетгодишно момче, застанало в долния край на огромно паднало дърво. Той каза:

— Бяхме поляци. Баща ми казваше, че сме европейци.

— Заради контейнера е. Заради умрелите жени — стресна се Лиз.

Болд превъртя апарата през още два диапозитива на дядо си.

— Всички ние някога сме прекосили океана — отбеляза той. — Твоите хора са дошли още в началото на осемнадесети век. Моите по време на Първата световната война. Мислиш ли, че твоите хора биха могли да дойдат тук сега? С всички тези квалификации и изисквания, а?

— Недей да се тормозиш така.

— Технически казано, са починали от недохранване, но Дикси казва, че някакъв странен вид грип е бил решаващият фактор. Ако бяха преживели глада, грипът е щял да ги убие. Какво ще кажеш за такава ирония на съдбата?

— Мисля, че видях една — посочи тя и се наклони напред. — Не знаех, че имаме светулки!

— Не там. Това са онези коледни украшения, дето никога не ги свалят. — Той издърпа касетката и остави ослепителнобял квадрат на старата боядисана врата.

Лиз скочи от стола си с ентусиазма на малко момиченце и започна да прави театър на сенките, показвайки с ръце летящи птици. Беше облечена с шорти. Краката й имаха тен, но бяха прекалено кльощави. Тя направи глава на патица и гласът й се превърна в този на патока Доналд. Доналд му каза, че се притеснява прекалено много. Не би подскочила така преди две години, преди болестта. Беше станала непредсказуема. Не искаше да се лишава от нито един миг радост. Тя безпогрешно сграбчваше всеки такъв миг. Той й завидя за свободата, за усещането за младост. Тя вече не беше залостена боядисана врата.

— Как може да оставят коледните украси за цяла година? — попита тя.

— Трябва да има наредба за това.

— Винаги си оставаш ченге.

Той зареди касетката с диапозитиви от някогашна тяхна ваканция.

— Ако твоят дядо не беше прекосил океана, сега нямаше да сме тук — каза тя.

— Точно това не ми дава мира. Ако тези жени бяха оживели… Тогава поне за малко щяха да имат законен шанс за свобода.

— Те са открили друг вид свобода — каза тя.

Нямаше да й се поддаде. Нямаше да подеме тази тема за нищо на света.