Първата жертва

Двадесет и втора глава

Четвъртък, 25 август

8 дни от изчезването

Когато портиерът съобщи за посещението на Брайън Кугли, Стиви бе само по хавлия, с мокра, току-що сресана коса. Тази сутрин се беше излюпила от леглото един час по-късно от обичайното, след като наблюдава дома на Гуен Клайн до два часа сутринта. Тя разгледа Кугли на малкия черно-бял охранителен монитор: той стоеше и си говореше с портиера, като да бяха стари приятели. Дори начинът, по който се държеше този човек, я дразнеше — твърде свободно, беше натрапчиво приказлив и фамилиарен. Кугли беше голям актьор. Дори прекалено голям, ако биха попитали нея. Непредвиденото му посещение я дразнеше, дразнеше я това нахлуване в частния й живот, това насилие — федералните с мускули си пробиваха път в медийния бизнес. После й хрумна, че ако си изиграе правилно картите, може да обърне нещата и да започне тя да го дои за информация.

За целта трябваше и тя да стане актриса, щеше да й се наложи да се прави, че той не я отвращава. Каза на портиера, че ще се обади, когато е готова, наслаждавайки се на новото чувство за контрол над нещата.

Стиви скочи в дънките, намъкна си един потник и тениска, като внимаваше видът й да не е предизвикателен. Не й се искаше да създаде погрешни впечатления.

След няколко минути Брайън Кугли стоеше в средата на внушителния й хол и се наслаждаваше на гледката. Тя се зачуди как ли се чувства държавен служител, когато е заобиколен от такъв лукс; колко ли завист и злоба управляват чувствата му и каква ли част от дългата вражда между медиите и защитниците на закона се дължеше на проста завист. Можеше да си представи отношението му: смъртните случаи в контейнера и щастливото завръщане на Мелиса не означаваха за него нищо повече, освен още един приключен случай.

Какво ли би накарало човек да отиде да работи в Имиграционните служби и службите за натурализация, чудеше се тя. Какъв ли човек би се решил доброволно да пази граница?

— Хубава гледка — каза той, като че някой очакваше от него комплименти.

— На какво дължа тази чест, агент Кугли?

— Брайън. — Той докосна един дялан черен камък, който неин приятел бе донесъл от Египет. Той го обърна надолу и се възхити от подложката му. Подаде й една брошура, която тя прие. — Бяхте попитали Адам Талмъдж за техниките, използвани в предварителни разпити.

— Попитах го как тренират хората си да различават политическите затворници и жертвите на мъчения.

— Разпити на политически бежанци — поправи я той. — Ние не сме от лошите, госпожо Макнийл.

— Вие сте част от системата… Брайън. А системата е част от проблема.

— Да гледаш на нещо от високо, не е същото като да го гледаш в очите.

— Някакви уроци предвиждат ли се?

— Какво ще кажете да дойдете с камерите си във Фо Но, нашият Форт Нолан? Това е един шанс да видите как процедираме — предложи той.

— Бъдете реалист. Нима смятате, че такова нещо е възможно?

— Имате го.

— И какво се очаква от мен в замяна? — с подозрение попита тя.

— Нищо.

— Не се ли очаква от мен да си купя тази възможност?

— Звучи ли ви като търг? Винаги ли сте толкова скептична?

— Идвате тук само за да ми оставите брошурата си и да ми предложите да посетя Форт Нолан? Мислите ли, че ще го приема само като постъпка на Дядо Коледа?

— Трябва ли да сме врагове? Кажете ми, защо ви е тази враждебност.

— Не можете да си купите сътрудничеството ми — предупреди тя. — Предлагате ми брошура и посещение на Форт Нолан и очаквате от мен нещо в замяна… да ви разкажа историята, да ви дам източници… какво търси шефът ви?

— Бихме могли да обсъдим случая Мелиса Чоу.

— Казали са ви за това?

— В случай на изчезнал човек, свързан с нелегални имигранти? — реторично попита той. — За това ви трябва полицията, както и ние, повярвайте ми. Както и ФБР, и Окръжната полиция. Говори се и за специални служби. Нашата работа е да намерим тази жена.

— Работа? Да, предполагам — замислено каза тя.

— Да си поговорим за портаджията.

— А… добре де. Схванах — саркастично каза тя. — Страхотно!

— Е?

— Те не можаха да го измъкнат от мен, така че сега е ваш ред да опитате.

— Искате да я намерите, нали? — не отрече той обвинението й. — Трябва да разпитаме този хубостник. Той би могъл да ни помогне да изясним подробностите, да ни даде някои материали, които вие не можете.

— Ах, говорите за видеокасетите, нали? — изпусна се тя. — Това е, нали? Изпратили са ви да говорите с мен за тези касетки. Е, забравете. — Тя веднага съжали, че ги спомена, защото напрегнатото му изражение й показа, че никога не бе чувал за тях.

— Видеоматериалите са изключително важни за нас.

— Бих се обзаложила, че е така.

— Какво има на тях? Хора? Сгради? Контейнерът? Корабът?

— Добър опит.

— Докога ще си играете на котка и мишка? — прекъсна я той. — Вашата приятелка е изчезнала. Убит е капитанът на кораба. Какво искате, да сте следващата в списъка?

— Заплашвате ли ме?

— Не, просто се опитвам да ви уплаша — уточни той. — Вижте, с това си изкарвам хляба. Разследвания в кръга на нелегално пребиваващите чужденци, китайската мафия, бандите. Може да е трудно за вярване, но някак си имам по-голям опит в това от вас. А що се отнася до параноята… Аз не действам по метода на ченгетата. Аз нямам никаква причина да разкривам източниците ви, нито пък какво има на касетките. Изграждам си мрежа от информатори и доносници. Получавам около деветдесет процента от информацията си от тях. Каква полза имам аз да разкривам източниците си? Или пък вашите източници? Нали моите хора няма да ми вярват след това. Замислете се. Имате ли представа какво разследвате. Не, нямате. Те направиха така, че вашата приятелка да изчезне, госпожо Макнийл. Помислете. Къде ще ви отведе това душене наоколо?

— Ще прочета брошурата. Благодаря, че се отбихте.

Но той не искаше да спира. Явно се чувстваше задължен да я поучава. Стиви едва го понасяше.

— По-голямата част от нелегалните имигранти идват през мексиканската граница, а това включва азиатци и източноевропейци. Повечето пристигат най-много с половината сума, необходима за трансфера, пет до десет хиляди долара. Мъжете ги разпределят по мигриращи трудови лагери, жените — по бордеи и нелегални фабрики. Държат ги, докато си изработят липсващата сума. Никак не е розово.

„Къде ли е Мелиса? — зачуди се тя. — Дали е в някой бордей или фабрика?“ Сърцето й чак се сви.

— Да не се опитвате да ми кажете, че някой е превърнал Мелиса в сексуална робиня?

— Корабите с контейнерите пътуват в двете посоки, госпожо Макнийл. Ако продължавате да се навъртате наоколо и да се бъркате в разни неща… С вашия външен вид най-вероятно ще свършите в Сирия като собственост на някой принц. Тази коса естествена ли е? Блондинките са най-търсени.

— Заплашвате ли ме? — изумено попита тя.

— Какво ви става? — попита той. — Аз враг ли съм ви?

— Враг ли сте?

— Един репортер би се зачудил какво може да накара човек да стане агент на Имиграционните служби и службите за натурализация — рече тя.

— Така ли? Това е странно, защото федералните агенти обикновено се чудят как може да има хора, които правят бизнес от това да саботират разследванията ти и да ги превръщат в новина на деня.

— Никой не ви саботира.

— Но вие говорихте с Адам Талмъдж сякаш ви е враг — припомни й той. Явно забравяте, че работата ни е да спасяваме тези хора.

— Да ги спасявате, или да ги депортирате?

— Не съм измислил аз системата — напомни й той.

— А, да, просто си вършите работата, нали? — Тонът й стана язвителен.

Лицето му пламна и той я погледна ядосано.

— Някой оптимист би казал, че работата ми е да предоставям нов шанс за живот; някой песимист би казал, че работата ми е да разбивам мечтите на хората. Аз живея с професията си. Също като вас. Медиите разбиват много повече съдби, отколкото аз ще разбия някога.

— И докъде ще доведе всичко това Мелиса?

— Мога да ви помогна с този случай.

Тя отново го предупреди:

— Няма да разкрия източниците си. Вие също не бихте го сторили, току-що сам го казахте.

— Доверете ми се — каза той.

Тя леко кимна и доверително прошепна:

— Работя по въпроса.