Първата жертва

Петдесет и втора глава

Есента е време на умиране — годишен ритуал на преход от лятното сочно богатство към зимната скучна бедност. Паркът на доброволците беше разположен в квартала с триетажните къщи в колониален стил. Тук се бяха приютили Музеят на азиатското изкуство и каменната кула на помпената станция. Нощно време паркът ставаше дом на затънали наркомани. Всички обичат хубавата гледка.

Болд се срещна с жена си при паркинга на музея, точно където хълмът се простираше надолу, чак до възвишенията и сиво-зелените вълни на залива. В късния августовски следобед пред музея имаше много деца с ролкови кънки и майки с колички. Болд усещаше аромата на есен във въздуха. Това му донесе чувство на безпокойство. Точно в момента не чувстваше нужда от никаква промяна. Поканата на Лиз да се срещнат далеч от центъра на града го разтревожи. Тя знаеше, че така е по-трудно за него, особено по средата на работния ден.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Тя правеше усилия да върне теглото си, изгубено от химиотерапията, но след всичките тези месеци изглеждаше все по същия начин — изсушен плод, от който са изстискани соковете на живота. Той я обичаше, възхищаваше й се и все пак не можеше да я възприема като напълно здрава, отчасти заради външния й вид, отчасти защото не можеше да се примири с мисълта да си дели управлението на дома с нея.

— Къде си? — укори го тя.

— Тук съм.

— Беше някъде другаде.

— Тук съм, Лиз.

— Пак се връщаш към това, разбираш ли? Към дванайсетчасовия работен ден. Пак излизаш, преди да са станали децата и се прибираш, след като са заспали.

Нима го бе извикала в Парка на доброволците, за да му чете лекция колко е трудно да се отървеш от старите навици?

— Работя по нещо — призна той. — Опитвам се да разбера как е станало всичко.

— Трудно ти е да живееш с мисълта, че съм здрава.

— Опитвам се да разбера нещо — повтори той.

Тя хвана ръката му. Нейните ръце бяха ледени. Никога не е имало някаква топлина в крайниците й, винаги бяха студени, като че току-що излиза от студено езеро.

— Обадиха се от кабинета на доктор Уудс — каза тя.

На Болд му прималя. Земята сякаш спря да се върти, всички звуци се смениха с постоянен вой в ушите му, образът му се замъгли. Успя да изстиска от себе си само едно гърлено:

— Защо?

— Заради тестовете. Годишните ми тестове. Очевидно са излезли по-нови, по-чувствителни тестове. Искат да си запиша час. Ти си част от това решение.

— Оценявам това — каза той.

Тя гледаше втренчено във водата.

— Не че не уважавам вярата ти, просто не я разбирам.

— Искам да направя това, което е най-правилно за семейството ни.

— Но ако дам своя глас в полза на тестовете, ще кажеш, че съм невярващ.

— Не е така.

— Не знам достатъчно за молитвите, за да разчитам на тях — каза той.

— Казват, че искат да отида, за да ми направят противогрипна ваксина — обясни тя. — Непрекъснато се притесняват да не хвана грип. Но аз познавам Катрин. Става дума за тестовете.

— Какво те притеснява? Противогрипната ваксина или тестовете?

— Те споменаха и двете. Поводът да ме вкарат в болницата е противогрипната ваксина.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Много съм енергична — без колебание отвърна тя. — Спя добре. Никакви вълнения, никаква болка. Знам, че теглото ми е проблем, но не се притеснявам за това. То или ще дойде или не.

— Решението е твое, Лиз. Ако искаш да се откажеш от тестовете, аз съм с теб.

— Трябва да си изцяло зад това — каза тя. — Имам нужда…

— От вярата ми?

Тя се усмихна.

— Не очаквам чудеса.

— Искам да кажа, че ако почувстваш някаква промяна, трябва да се подложиш на тестовете. Но знам, че това е един вид злоупотреба от моя страна, затова си взимам думите назад.

— Страхуваш се — каза тя. — Борбата е срещу страха.

— Толкова ми е трудно.

— Ще стане по-лесно. — Тя стисна ръката му.

Болд не беше сигурен, но му се стори, че нейните ръце бяха по-топли.