Първата жертва

Тридесет и пета глава

— Мога да ви намеря евтино хубав костюм — каза Мама Лу на Болд. Тя заемаше почти целия отвор на вратата, изписана с китайски йероглифи. Беше облечена с памучна червена дреха, кожени сандали и носеше бамбуково бастунче, което изобщо не й отиваше. На дневна светлина извън тъмното й леговище тя изглеждаше много по-млада, може би около петдесетте.

— Не ви ли харесва този? — учуди се Болд.

— Не е лош. Малко голям за вас, мисля. Лош цвят, много тъмен за тен на кожата ви. Имам един братовчед, който може да ви уреди нов.

— Тен на кожата ли? — Болд беше купил този костюм на разпродажба преди толкова много години, че вече не помнеше кога. Нейните коментари го комплексираха. Притесни се какво впечатление ще направи костюмът му на интервюто по-късно.

На Болд тя му заприлича — с бастунчето и лекото треперене — на нещо като китайски Уинстън Чърчил.

Болд бе вмъкнал отбиването си при Мама Лу между прегледа на видеозаписа с Ла Моя и предстоящото интервю за работа, като се надяваше да изкопчи от тази жена информация за местните нелегални фабрики. Но нейните намерения бяха други.

Чувствайки нетърпението му, Мама Лу пожела да се срещнат на място по неин избор: незабележима сграда на натоварена улица в сърцето на Интернационалния квартал.

— Имам ангажимент по-късно — каза той.

— Няма да ни отнеме много време. — Мама Лу налагаше своето темпо. В света на джаза тя би била балада, а не бибоп. — Ако обичате. — Тя посочи входа.

Болд й отвори вратата и тя мина толкова близко покрай него, че той усети бледия аромат на жасмин, което му напомни за пола й, нещо, което лесно се забравяше поради навика й да командва. Когато минаваше покрай него, той каза тихо:

— Още една жена бе намерена мъртва. Още една китайка. Обръсната глава. Малтретирана. — Той се хвана, че започна да говори насечено, като нея.

— Китайка или американска китайка? Разбирате ли, за нас това е от голямо значение, господин Бот. Ще ви покажа. — Тя поведе Болд по един червен коридор и през яркорозова врата влязоха в голяма отворена стая, в която имаше петдесет или повече азиатски деца. Те седяха на малки масички на групи по пет или шест. Рисунки с пръсти бяха окачени по стените, облепени с копринени тапети. На черната дъска бе закачена английската азбука, написана на ръка. Имаше къщички за кукли, пластмасови пристанища, цяла стена с книги. Всички деца бяха заети с нещо, но не беше шумно.

Под знаменити китайски личности на стената беше скромната пластмасова табела. Болд прочете надписа: „Хонгянг Лу — детски център и убежище за жени“, и веднага разбра политиката на Мама Лу. Тук тя беше единственият собственик.

Няколко чудесни деца се затичаха да поздравят великата лейди и, което го учуди, се наредиха на опашка, за да се вкопчат в памучната й рокля или да си изпросят прегръдка. Куклички! Болд си помисли за неговата Сара и колко бързо отлиташе детството й.

Мама Лу прекъсна мислите му.

— Това мои деца. Американски граждани. Те родени тук, живеят тук. Пораснат, правят пари, плащат данъци. — Тя заговори на китайски на десетината деца, скупчени около нея, и те се затичаха обратно по местата си. — По-големи момичета горе — каза тя, сочейки тавана, — различни проблеми.

Болд преброи десет млади възпитателки, които бяха много повече за толкова деца, отколкото в други забавачници. Една от тези млади жени ги приближи и поздрави тихо и приветливо. Освен ако цялата работа беше нагласена, Мама Лу бе добре позната тук. Жената се здрависа с Болд и го помоли, ако е възможно, някой от полицията да проведе беседа с учениците. Той предложи себе си.

Мама Лу светна от предложението му. Младата жена се върна при децата, а Мама Лу каза на Болд:

— Това момиче някога било в убежището. Сега учителка. Връща дълг на общността. Това безплатна забавачница. Всеки добре дошъл.

— Ти си много щедра жена.

— Без съмнение! Но забележете! Децата американски. Не незаконни. Родени тук, означава американски граждани.

— Независимо дали техните родители са били или са легални имигранти. Да, знам как действа закона.

— Закони не действат — възрази тя. — Обърнете внимание, тези деца живи, господин Бот! Те порастват, плащат данъци. Американски граждани.

— Разбирам — отвърна Болд.

— Нищо не разбирате — заплашително изсъска тя.

— Но ние имаме доказателства — каза Болд. — Видеокасета. Също и други доказателства. Има една нелегална фабрика… Хората, които се занимават с това, ще бъдат хванати и наказани. — Той остави фразата да увисне във въздуха. Чуваха се само звънтящите ксилофони и радостни възгласи. — Тези, които ни сътрудничат, ще бъдат третирани различно в очите на закона.

— Законът няма очи. Законът е сляп. Законът не вижда родители, само деца — и тя посочи с дундестата си ръка към стаята.

— Госпожа Темида е сляпа — поправи Болд.

Тя примижа срещу него като човек, гледащ слънцето.

— Защо създавате толкова проблеми?

— Тези хора не са помогнали на жените, когато са се разболели. И без закони е ясно, че това е престъпление! Ако някое от тези деца се разболее от грип, ще го оставите ли просто да умре?

— Но не сте сигурни за тези фабрики — пробва да блъфира тя.

— О, напротив, сигурни сме. — Той се наклони към нея и едва доловимо прошепна: — Жената от гробищата, погребана без ковчег, без опело, просто хвърлена в калта, е била жестоко изнасилена — и с нежелание добави: — по всички възможни начини.

Тази новина явно я порази. Червена гореща злоба проблесна в черните й очи.

— Уморена от глад, изнасилена и изхвърлена — повтори Болд, като се наклони още повече към нея. — Замразили са тялото й, не сме сигурни за колко време и защо, но знаем, че е работила в нелегална фабрика. Пръстите й…

Мама Лу, облегната на бастунчето си, стоеше онемяла, а радостните детски викове се носеха около тях.

— Една нелегална фабрика не би могла да работи в този град без ваше знание — смело каза Болд. — Не искам от вас да участвате в разкриването, а само да знаете. — Той добави: — Нима наистина може да прикривате такива неща? Помогнете ми да ги спра, госпожо. Ще станете герой, голяма приятелка на този град.

— Хора пристигат иззад океана — също толкова тихо каза тя. — Няма място, където да намерят работа. Правителство не им разрешава да работят. Много голяма нужда имат от тази работа, господин Бот. Какво да правят? Да станат проститутки? Това ли да работят? Да умрат от болести ли? Това не е честно. Много не е честно.

— Те са я уморили от глад и са я изнасилили. — Болд бе изумен от строгостта на разговора им, особено в контраст с безгрижния ентусиазъм, който ги обкръжаваше. — Това честно ли е?

— Ужасно — въздъхна госпожата. — Ваше посещение добре дошло.

— Не, не, не! — прекъсна я Болд. — Ние вярваме, че тази нелегална фабрика се намира в някакъв консервен цех, може би в стара консервена фабрика. Имаме доказателство за това.

— Едно време имало много консервени фабрики. Голям град, голяма територия.

— Точно така — съгласи се той. — Помогнете ми, госпожо. Щом намерим тази нелегална фабрика, ще спрем да търсим — предложи той и това спечели вниманието й. Той кимна настоятелно. — Ако не намерим нелегалната фабрика, която ни трябва, ще трябва да проведем много повече акции. И между другото хората, които са замесени в това, ще си понесат наказанието.

— Ами тези деца? — попита тя. — Майките им някога са произвеждали дрехите, за които говорите, ето така оцелели.

— Има четири мъртви жени. Съдебният лекар казва, че три от тях са раждали. Техните деца нямат майки. Това ли искате?

— Вие има две деца — каза тя, учудвайки Болд с информираността си. — Едно момче, Майлс. Дъщеря Са-ра — каза тя, бъркайки произношението. — Обичате дъщеря си, нали, господин Бот?

Той не отговори. Само я гледаше, сърцето му щеше да изскочи, изведнъж му се прииска никога да не я бе срещал. В гърлото му заседна буца, когато се сети как Сара бе отвлечена. Той знаеше какъв ад е това. Преживяваше го отново и отново всяка нощ, това бе една от причините за неговото безсъние.

— Виждате ли дете? — Тя посочи едно малко момиченце, не повече от двегодишно. — Нейната майка я родила, нали. В Китай може само едно дете. Ако момче, пораства и гледа семейната къща, грижи се за родителите. Момиче тръгва със съпруга си. Момиче дете не е хубаво. Много дъщери родени, но оставени на улицата. Никога повече не намерени. Разбирате ли?

Болд можеше да мисли само за Сара и Майлс. Защо ги спомена? Откъде може да знае?

— Много дъщери изпратени на братовчеди в Америка. Тук в Сиатъл. Разбирате ли? Майката плаща много пари за това. Майката идва по-късно. На дъното на кораб. В контейнер. Разбирате ли? Американско правителство казва, тя не политически бежанец, няма право да живее в Америка. А вие, господин Бот? И вие ли й отказвате шанса да бъде със собствената си дъщеря? Тя работи упорито много години. Никакви документи. Печели много пари. Намери зелена карта. Сега гражданка — тя добави с едва доловима усмивка, — това е Америка. Всичко се продава.

Болд си прехапа езика, все още мислейки си за Сара и за изоставените след раждането дъщери. Потрепери. Стомахът му се сви.

— Не знаем името й — накрая каза той. — На жената, която открихме в гроба. Изнасилена и уморена от глад. Без име. Тя не е успяла да купи свободата си. Тя не е успяла да купи нищо. — Още веднъж се опита да се върне на въпроса. — Някои хора казват, че няма начин в този град да работи нелегална фабрика без ваше знание.

— Вярвате ли на такива неща? — заплашително се приближи тя към него.

— Една жена липсва. Трябва да я намеря. Трябва да спра тези хора, които се отнасят към жените по такъв начин. Това нещо ще бъде спряно, госпожо, с или без вас. Ще ви бъда много благодарен за каквито и да е насоки, които можете да ми дадете за това, къде да търся тази нелегална фабрика. Повярвайте ми, няма на кого да разкрия източника си за информация.

— Оставете, господин Бот — каза тя. — Това опасно за всеки замесен. За вас също. Вие много ми помогнахте, че дойдохте тука и ми казахте тези неща.

— Дойдох тук не за да ви помагам. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ.

Тя посочи вратата.

— Разбира се, че ще ви помогна, няма проблем. Но трябва да слушате. Разбирате ли? Тази жена, която прави новините по телевизията, тя ядосва лошите хора. Вашето име също споменава се. Вие трябва я накара да слуша, да не прави толкова проблеми. Лошо за всички — злокобно предупреди тя. — Внимавайте за сенки, господин Бот, сенки, хвърлени не от вас. Лоши хора ще полудеят.

Болд почувства как гърлото му пресъхва.

— Събираме все повече улики. Ще открием виновниците. Ще им развалим бизнеса. — Усети се как реже изреченията си, без да иска влизайки в тон с нейния начин на говорене, въпреки че това рядко му се случваше по отношение на други хора. — Те и всички свързани с тях ще идат в затвора.

— Приберете се вкъщи при ваши деца, ваша жена, господин Бот — посъветва тя.

— Не става така — възрази Болд. — Госпожа Темида може да е сляпа, госпожо, но полицията не е. Ние сме закона и никой друг. Нито вие, нито някой друг.

— И двамата сме идеалисти, нали? — Когато тя се усмихна, се видя ченето й, перфектно, като ограда за игра на пикет. Тези зъби не принадлежаха на това лице. Те ограбваха нейната индивидуалност. — Много лошо и за двама ни.