Първата жертва

Десета глава

Мелиса се изправи пред всепоглъщащата тъмнина и започна да се придвижва напред внимателно като слепец. Това вече не беше обикновено изпълнение на професионалните задължения. Цялата работа се бе превърнала за нея в мисия, така че, когато се движеше бавно и безшумно в тази тъмнина, със стомах, свит на топка и подгизнала в пот от нерви, тя все пак изпитваше задоволство от действията си.

Сивата паст на някакъв вход се отвори пред нея и тя предпазливо се запъти към него. Напредваше стъпчица по стъпчица, прехвърлила през рамо каишката на камерата. След този отвор следваше наклонена надолу конвейерна линия от стара черна гума, която ужасно миришеше на кисело и явно не се използваше поне от десетина години. Мелиса, която бе висока не повече от метър и половина, се сви на топка и се шмугна през отвора надолу по конвейера. Изнервящият шум от машините ставаше все по-силен и по-силен, все по-близък и по-близък. Страхът й се прояви като остра болка в слепоочията. Той бе породен не само от съзнанието за опасната ситуация, в която е попаднала, но и от това, че бе директно игнорирала инструкциите на Стиви да й се обади. Въпреки че Мелиса понякога се държеше нетърпеливо със Стиви, тя все пак напълно се доверяваше на инстинктите и опита на по-голямата си „сестра“. Някъде дълбоко в себе си тя се почувства като дете, което не слуша родителите си. Сега вече знаеше, че е трябвало поне да остави съобщение на телефонния секретар на Стиви, да й съобщи къде се намира и какво смята да предприеме. Това дразнещо чувство, че не постъпва правилно, продължаваше да я човърка, докато звуците от машините ставаха още по-силни, пространството в конвейера по-тясно, а въздухът по-сгъстен.

Тя се опита да се овладее, да не се паникьосва, като си пое няколко пъти дълбоко въздух. Извади клетъчния си телефон само за да се убеди, че няма връзка. Вече не можеше да се обади.

Далечният край на конвейера й предлагаше гледка от високо към една огромна зала, в която шумът от машините ставаше направо режещ. Под нея бяха се наредили няколко десетки, а може би повече от стотина жени, които се бъхтеха над производствени шевни машини. Тя приготви камерата, всичко друго мина на заден план и оскъдното осветление остана единственият й проблем. Записа няколко кадъра с тази гледка и тъкмо щеше да тръгва, когато й хрумна да скрие лентата, за да я вземе на връщане. Ако по някое време й се наложи да бяга и изостави камерата, все пак от двете ленти ще й остане една, с която да докаже съществуването на това зловещо предприятие. Дори сега, когато снимаше гледката долу, не беше изключено да я хванат. Рискът беше достатъчно голям само от това, че дойде тук.

Индикаторът на камерата показваше, че осветлението не е достатъчно, но въпреки това Мелиса записа потискащите условия долу — измършавели жени с обръснати глави, товарещи бали с плат, които ги заобикаляха като стени; облаци прах и единственото осветление в помещението, идващо от малките лампички, прикачени към шевните машини. Азиатките трескаво работеха. Някои шиеха, други крояха, трети събираха готовата продукция на вързопи. Двама китайци пазеха етажа, държаха в ръце нещо като бухалки. Вероятно бяха от мафията. Тази мисъл я накара отново да потрепери: китайската мафия бе известна с жестокостта си.

Тя даде близък план, надявайки се да предаде атмосферата на това място. Върху изтощени лица бе изписано напрежение от трескавата работа и от присъствието на пазачите.

С обектива си проследи верига, вързала нечий разкървавен глезен към шевната машина. Мелиса местеше обектива от машина на машина, от жена на жена. Не всички бяха оковани, но достатъчна част от тях, за да стане ясно на какво са способни пазачите, за да предотвратят бягствата или за да наложат дисциплина. Като роби, помисли си тя.

След като оковават собствените си работнички, какво ли биха направили с някоя неканена любопитна журналистка? Трябваше незабавно да си тръгне. Вече бе направила няколко невероятни снимки…

Но все още не беше направила история. Искаше интервю пред камера с някои от имигрантите, снимки от нечовешките условия на живот, които със сигурност щеше да открие с малко повече ровене. Тя бе журналист, не само оператор. А този момент бе решаващ за кариерата й.

Затова тя тръгна, като предвидливо махна лентата и я скри добре, така че никой да не я намери, преди тя да успее да се върне и да си я вземе. Чак тогава пак тръгна напред по висящата пътека, която се точеше над цялото помещение. Накрая Мелиса влезе в тъмен коридор, който премина в железни стълби, слизащи надолу към шума на течаща вода. Пипнешком стигна до една желязна врата, чиято дръжка беше махната, за да се държат в капан обитателите от другата страна. Но когато погледна през дупката, образувала се при липсата на съответната железария, тя разбра и другото й предназначение — да дава на пазачите възможност да надничат в банята.

Мелиса преброи всичко пет жени, голи и обръснати по цялото тяло. Помещението явно някога се е използвало за склад. Нямаше нито чешми, нито канали, само един градински маркуч и пластмасови разпръсквачки, закачени по тръбите. Жените, по-скоро момичетата, се бяха скупчили една в друга, треперещи под студената водна струя, тихият им шепот на чужд език почти не се чуваше. Мелиса се наклони на една страна и забеляза, че има още една шеста жена, която вардеше останалите. Вратата откъм страната на Мелиса бе залостена с два огромни болта. С око, прилепнало към дупката, Мелиса чакаше шанса си да влезе. Благодарение на китайския си можеше да интервюира тези жени. Изведнъж й хрумна една още по-смела мисъл. Какво ще стане, ако се превърне в една от тях? Ако живее с тях? Ако работи с тях? Какво ще стане, ако прекара един цял ден и една нощ с тях? Кой би забелязал още една китайка сред стотиците други? Тя се усмихна доволно. Вниманието й вече не беше съсредоточено върху жените, а сапуна и розовата самобръсначка, която се поклащаше точно срещу нея, както и на мисълта какво точно трябва да се направи.