Първата жертва

Двадесета глава

Стиви прегледа записите, които взе от апартамента на Мелиса. Беше болезнено. Материалът от първото наблюдение документираше ОМПС-то и местонахождението му. Мелиса бе минала по целия квартал и бе заснела сградата от четирите й страни, а на паркинга за пръв път камерата бе записала Гуен Клайн как излиза от работа. Тя беше ниска, набита жена с посредствена външност.

Гуен Клайн ходеше тромаво, без намек за грация. Мелиса и камерата й я следваха до супермаркета и до крайбрежното училище, откъдето взе едно момче и малко по-голямо момиченце. Следвани от микробуса на Мелиса, те стигнаха до облицована със сачак къща, с миниатюрна тревна площ отпред и сателитна чиния, установена на новоремонтирания покрив.

В малкото прозорче на видеото се смени часа на записване — 18:37. Мелиса бе убила почти два часа, изчаквайки на паркинга, без да прави нищо. Пристигна един пикап и паркира. Беше същият пикап, за който Стиви вече знаеше, че принадлежи на съпруга и че е бил купен с пари в брой. В 20:21, тоест почти в осем и половина, Гуен Клайн потегли с пикапа. С всяко ново спиране и почване на записа, Стиви чувстваше все по-голямо напрежение, чувстваше се като воайор, като шпионин. Кадърът непосредствено след това показваше автомивка, но нямаше кадър, който да показва някаква табела или име. Габаритите на пикапа светнаха като две очи, когато Клайн натисна спирачките. Превозното средство остана в мивката за цял цикъл и после потегли обратно към дома. Мелиса го последва и хвана пикапа как паркира в 21:07. Записът се превърна в сив снеговалеж. Стиви превъртя докрай, внимавайки да не пропусне някоя подробност.

Наля си чаша сок, зареди втората касета, пренави и я пусна. Слушайки монолога на Мелиса пред камерата, Стиви се чувстваше сякаш чете нечий личен дневник. Мелиса щеше да редактира касетата и да остави само няколко кратки кадъра със съпровождащо копие. Копие, което Стиви копнееше да има, защото то щеше да обясни значението или да предложи продължение на различните кадри. Като журналистка Мелиса бе записала фона, надявайки се по-късно да го изреже и да направи от това история. На Стиви й се искаше да види материала сега, но вместо това трябваше да се задоволи само с пъшкането и въздишките на операторката и редките коментари от типа: „Това е колата на съпруга“, „Не се забави много в магазина за зеленчуци, но предполагам, че би могла да предаде шофьорските книжки на някого тук“.

Втората касета показваше как Гуен Клайн пристига в ОМПС-то сутринта. Прекосява паркинга с кафенце в ръка. Има запис на хората, влизащи и излизащи от сградата. Първо ги беше хванала от разстояние, после с вариото бе приближила лицата им. Мелиса или е била отегчена и е искала да смени фона, или е фокусирала лицата с цел, непонятна засега на Стиви. Въпреки че се изкушаваше да превърти напред, продължаваше да се вглежда внимателно както и преди, без да знае дали може да разпознае някое от лицата, може би сред тях бе източникът им? Не знаеше със сигурност кого или какво търси. Знаеше само, че това са записите, които Мелиса е направила точно преди да поиска по-малката дигитална камера, и че точно тези кадри са накарали Мелиса да направи още една крачка, която й е дошла в повече.

Убедена, че времето работи против нея, Стиви имаше страхотна нужда от връзка с „малката си сестричка“. Тя превъртя докрай втората касета и мушна третата, последна касета, която бе взела от апартамента.

Третият запис започваше с познат фон: отново Клайн пред ОМПС малко след четири часа следобед, този път по време на слаб дъждец, който вали само колкото непрестанно да тропа по покрива на микробуса и да се запише на касетата. Задачите се различаваха само по местоположение: до зоомагазина за голям пакет кучешка храна, до аптеката, точно до химическото чистене, после до същата забавачница, откъдето се взимат децата. Мелиса не проговори по време на целия запис, ентусиазмът й от предния ден бе секнал и само звукът на дишането й се бе записал като някакъв фон, като дишане на любовници. Върна се до същата малка къщичка, този ден пикапът я бе изпреварил в прибирането у дома. Образът потрепери, защото Мелиса се размърда в колата да изключи камерата.

Следващият кадър бе на тъмно, дъжд тропаше върху покрива на колата като стотици малки крачета във физкултурен салон. Часовникът показваше след осем и половина. Тъмна фигура, облечена в дъждобран, се затича и влезе в пикапа. Гласът на Мелиса бе мек и поверителен и Стиви почти си я представи как надвесена над камерата, тя наднича в окуляра. „Мисля, че това ще те разтърси“ каза тя, без да се обръща конкретно към някого. Пикапът тръгна. „Засичам време“ каза тя. Пикапът даде на заден. Екранът угасна и стана черен.

След тази сцена непосредствено последва гледка на същата автомивка, която Стиви бе видяла на предишния запис. Същият бетонен бункер на автомивката бе сниман от по-различен ъгъл, виждаха се само едни светещи габарити. През прозореца на микробуса се дочу сърдитият глас на клаксон. Стиви свърза клаксона с пикапа, макар и да знаеше, че не може да е сигурна за това.

Чак когато Клайн, или чиято и да беше тази облечена в дъждобран фигура, се показа от циментовия бункер, докато габаритите все още светеха и когато този човек тръгна през дъжда и камерата го последва, за да фокусира един разнебитен фургон в задния двор, чак тогава на Стиви й хрумна, че Клайн е закарала колата на автомивка в дъжда. Дали не го бе споменала Мелиса? Не беше ли казала нещо за автомивка в дъжда? Фигурата се доближи до фургона и нетърпеливо затропа по вратата, докато накрая не повиши глас дотолкова, че да може да се хване от камерата вътре в микробуса.

Мелиса едва прошепна:

— Ах, това момиче… ела си вкъщи при мама.

След борбата с дъжда и вратата на фургона фигурата се върна до пикапа си и потегли, като мина точно до микробуса на Мелиса и до камерата. Стиви спря касетата и я върна няколко пъти. Протегна се към чашата си, но установи, че вече я е изпила. Накрая пусна записа кадър по кадър: приближаването на пикапа, отражението на уличното осветление в предното му стъкло, лице зад волана, едва различимо: Гуен Клайн. Стиви нулира брояча на видеото, искаше пак да се върне на същия кадър. После пак пусна касетата.

Мелиса бе до фургона. Явно разузнавателната журналистика много й допадаше. Според часовника на камерата минаха двайсет минути, преди да се отвори вратата на фургона. Голяма мъжка фигура, прекалено тъмна, за да може ясно да се различи, тръгна да тича в дъжда. Камерата го последва покрай поредицата от тъмни магазинчета, които от тъмнината не можеха да се идентифицират. Изведнъж в ъгъла на кадъра се появи профилът на Мелиса, която се показа през прозореца, за да проследи мъжа. Дъхът на Стиви секна, когато видя това.

— Бар — каза Мелиса заради камерата. Тя се върна към обектива, този път в задната част на микробуса, камерата бе все още включена. Минута по-късно ново прекъсване на записа бе обявено чрез сив снеговалеж и цветни вълнички след него.

Кратък кадър на същия мъж, тичащ в дъжда обратно към фургона. Часовникът на камерата показваше, че са изминали пет минути. Смяна на кадъра. Полунощ, четвъртък, 13 август. Микробусът се движи, камерата снима през прозореца.

— Той се качи на автобус — каза Мелиса на камерата.

Микробусът направи пълен U-образен завой, който така размаза знаците и сградите, че Стиви се ядоса и продължи да се ядосва, докато колата подскачаше и всичко се размазваше в един пъстър образ. После различи градски автобус и изведнъж разбра, че Мелиса го преследва. Преследването беше нагоре и надолу по някаква улица, все още твърде размазана, за да се различи коя е, после минаха покрай една рампа на шосе I-5, която Стиви бе уверена, че може да намери. Автобусът направи няколко завоя и продължи напред, а камерата през цялото време бе записвала. Минаха двайсет минути в това преследване, докато накрая си пролича, че са в търговската част на града. Автобусът тръгна на север по 3-то авеню, микробусът точно след него, като Мелиса приближаваше колата до бордюра на всяка спирка, очаквайки фигурата да слезе от автобуса. „Не…“ казваше тя, „не го виждам“.

Автобусът тръгна да се връща. Микробусът го последва.

Подминаха един квартал, после друг. Стиви усети напрежение в гърдите си, буца заседна в гърлото й. Решителността на Мелиса си личеше дори иззад камерата. Накрая автобусът сви и потъна в някакъв тунел. Мелиса го последва, но не разбра, че не може да влезе. Тя изруга на глас и картината угасна.

Това бе последният кадър на касетата: градският автобус, скриващ се в тунел, разрешен само за автобуси. Камерата угасна, като преди това хвана един кадър от ядосаната Мелиса на волана. „Проклетата камера е прекалено голяма…“ измърмори си тя под носа и последните й думи се записаха.

Сега стана ясно желанието й за дигитална камера — нещо леко и удобно, лесно за носене. Желанието й бе изпълнено в следващия понеделник. Вероятно е възнамерявала да проследи този човек отново. Може би дори се е качила в автобуса или пък е влязла в тунела като пешеходец.

Може би… може би… може би… Стиви се усети, че й се ще да метне чашата със сока към стената, но вместо това я постави обратно и си наля нов сок. Както всяка добра следа, записите поставяха толкова въпроси, колкото предлагаха и отговори. Можеше да извади адресите на всички автомивки в жълтите страници и да ги обиколи една по една. Надяваше се точно тази автомивка да е описана, но нямаше гаранция. Можеше да предприеме безброй такива ненормални опити, или пък да действа като журналистка и да се залови за работа. Тя избра това, което умееше — журналистиката. Историята започваше с Гуен Клайн. Много просто.

Отделът за моторни превозни средства бе препълнен, всички седалки от фибростъкло бяха заети от представители на разнообразното население на града. Тя носеше бейзболна шапка и вървеше с наведена глава, за да не я познае някой като влезе в огромната зала. От седемте гишета за информация работеха четири. Стиви им хвърли по един поглед, като заобикаляше опашките и накрая се насочи направо към прозорчетата, където имаше малки надписи с имена. На третото гише надписа гласеше: „Здравейте! Аз съм Гуен“. Стиви бе запомнила това лице с ирландски нос, квадратен бретон, който преминаваше в рус водопад. Тя се загледа в тъмнокафявото червило и бледопурпурните сенки за очи. Клайн демонстрираше своята важност чрез унизително, нетолерантно нетърпение. Беше средна на ръст и прегърбена. Стиви остана на опашката, само колкото да запише всичко това, после се направи на отегчена и излезе навън.

В 4:07 следобед задната врата на сградата се отвори и няколко служители, включително и Гуен Клайн, се качиха в колите си и потеглиха. Съвпадаше с това, което Стиви вече бе видяла на записите. Гуен Клайн прибра децата си от забавачката и заведе Стиви на Северозападна улица номер 118, а после към някакъв квартал със скупчени малки къщички. После пикапът отиде до номер 1186. Майката и двете деца излязоха от колата и се запътиха към дома.

Тъй като новините „Четири в пет“ наближаваха, Стиви нямаше друг избор, освен да кара бързо към студиото, където да изпълни задълженията си пред камерата. През цялото време мислеше за улицата с номера 118 и 1186.

В седем часа, изгубила търпение, тя паркира колата пред входната врата. Въпросите не можеха да чакат повече.

Стиви се надяваше, че бясното тропане с юмруци по вратата ще издаде намеренията й към живеещите вътре, още повече, че на вратата имаше и звънец, и чукче.

За нейно облекчение вратата отвори самата Гуен Клайн. Клайн веднага позна Стиви, лицето й отначало се озари от височайшето посещение, но после леко потъмня. Отстъпи назад и се хвана за ръба на вратата.

— Моля ви, идвам по личен въпрос — каза Стиви.

— Нямам какво да кажа на медиите!

Вратата щеше да се затръшне. Стиви извади единственото си оръжие.

— Ако затворите вратата, ще пратя снимачни екипи да дежурят пред къщата ви през следващите две седмици.

Вратата остана полуотворена. Секунда по-късно Гуен Клайн излезе навън, така че вътре да не се чува какво се говори. Скръсти ръце, сякаш й беше студено.

— Госпожо Клайн, дошла съм тук не за да ви отправям обвинения, нито пък мога да си позволя лукса да си губя времето. — Тя не искаше да споменава изчезването на Мелиса. Но все пак Стиви бе убедена, че точно от Клайн трябва да се започне. Мелиса бе започнала от тази жена и Стиви щеше да постъпи така.

— Не знам за какво…

— Нека си спестим уверенията за невинност и неведение. Нямам време за това. И двете знаем точно защо съм тук. Ако ми играете номера, ще се обърна и ще си тръгна, а вие ще изгубите шанса си.

— Шанс за какво? — Гуен Клайн внезапно млъкна и нетърпеливо зачака с празен поглед.

— Следите ли новините? — попита Стиви, но срещна същия празен поглед. — Знаете ли за капитана на кораб, който се удави? За капитана на кораб, който е отговорен за превоза на нелегални имигранти? Смъртта на този човек не е нещастен случай, госпожо Клайн. — Тя понижи глас за по-голям ефект и каза: — Ще трябва да свикнете с факта, че е бил убит. Бил е убит, защото някой не е искал полицията да го разпита… нито Имиграционните служби… никой. Чувате ли?

Погледът на Гуен Клайн бе някак далечен, стъклен, сякаш гледаше през Стиви в далечината.

— Колко време ще мине, докато който и да ви плаща за тези фалшиви шофьорски книжки реши, че и вие сте заплаха за него?

Гуен Клайн зяпна с отворена уста. Ченето й се помръдна да каже нещо, но Стиви я сряза:

— Искам цялата история. Истината. От начало до край. Кой влезе в контакт с вас, какво ви предложиха, какво стана после, от колко време продължава всичко това. И ако — предупреди тя строго, — сте съгласна да споделите всичко това с мен открито и честно, съм съгласна да забравя всичко за малкия ви тъжен живот и за лошите ви решения. Имате деца. — Лицето на жената се изкриви. — Дошла съм тук не за да показвам лошото ви поведение на децата ви, на съседите, на работодателя ви.

— Но откъде…

— Няма значение откъде. Само истината има значение. Давате ми истината и аз си тръгвам. Забравям името ви. Разбирате ли какво ви предлагам? А какво ви предлагат те? Какво предложиха на капитана на кораба?

Жената вдигна глава. Огледа се наляво и надясно, сякаш се опасяваше, че съседите или някой друг я гледа. Погледът й срещна този на Стиви. Нейният беше студен и твърд, когато каза:

— Не тук. Не сега. Трябва да си тръгвате. — Тя влезе обратно в къщата, ръката едва напипа вратата.

— Трябва ми отговор — предупреди я Стиви, — или ще изложа живота ви на показ. Не ме подценявайте.

— Не тук.

— Ще говорим.

Вратата се притвори.

Стиви заговори бързо:

— Трябва да говорим. Трябва да решите на чия страна сте. На моята или на тяхната?

Вратата се затръшна. Гуен Клайн дръпна пердето и надникна към Стиви, която продължаваше да стои на стъпалата пред къщата. Тя искаше да обсъди предложението с мъжа си. Стиви реши да й даде една нощ. Една нощ. Междувременно реши да се направи, че си тръгва. Тя се качи в колата си и потегли. Обиколи квартала, загаси фаровете и паркира. Чакаше я дълга нощ.