Първата жертва

Шестдесет и шеста глава

Лек дъждец тракаше по пластмасовия покрив на хеликоптера. Звукът, приличащ на камъчета, падащи върху тенекия, се чуваше дори въпреки страховития рев на мотора. Стиви Макнийл не можеше да свикне с празното пространство под краката си. Тя летеше високо над бялата пяна на водата и над палаво бързите сиви влакна облаци, които прелитаха под пластмасовото дъно на хеликоптера. Усещането беше хем изнервящо, хем вълнуващо.

Болд стоеше пред радара на пристанищните власти, чийто овален черен екран изцяло се сменяше на всеки седемнайсет секунди. Следеше се всеки кораб с палуба по-висока от три метра над водата или с радарен рефлектор, какъвто притежаваха повечето туристически кораби. Радарни инсталации обрамчваха целия пролив Пъджет, чиято брегова линия беше 1100 морски мили.

Цялата информация се концентрираше в едно и също място на две мили южно от центъра на града. Установките бяха четири на брой и покриваха всеки корабен коридор от Стрейт-ъф-Жуан-де-Фукар чак до залива Елиът. Шестимата мъже и жени в затъмнената стая проследяваха пътя на търговските кораби към сиатълското пристанище в режим „Двадесет и четири, седем“, което означаваше двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Когато корабите влязат в обхвата на системата, обясни на Болд човекът с военна подстрижка, те се идентифицират, а ние ги насочваме точно както въздушните диспечери насочват самолетите.

— Единствената разлика е, че корабите са много по-бавни — пошегува се той, но така и не получи очакваната реакция от лейтенанта. — От друга страна, те са движещи се грамади и тъй като тежат десетки хиляди тона, спирачният им път е от една до три мили, и затова тук трябва да се внимава. Повечето, ако не и всички, имат договори с влекачи, които ги поемат и ги придвижват до пристанището. Ние съставяме схема откъде и кога да минат, за да се избегне и най-малката вероятност за сблъскване. Освен търговските лайнери имаме над две дузини търговски ферибота, движещи се по редовно разписание през тези води, и невероятен брой круизни корабчета, военни плавателни съдове, катери на бреговата охрана и над десет хиляди регистрирани яхти. Доста работа имаме.

— „Ес Ес Хана“, „Зефер“ и „Данске“ — прочете Болд, приближавайки бележника към очите си, за да хване малкото светлина в тази затъмнена стая без прозорци, — те всички са в системата. Причината, поради която съм тук…

Военната подстрижка кимна.

— Да, „Ес Ес Хана“ подаде сигнал за неуредици с апаратурата и поиска да се отклони от коридора и да се движи по-близко до брега.

— Това обичайно ли е?

— Да, разбира се, случва се.

— Но не е в реда на нещата, нали? — настоя Болд.

— Слушайте, момчета, сигурно си мислите, че ако ни дишате във врата, ще приемаме нещата малко по-сериозно, нали? Аз пък ще ви кажа, че всичко, което можете да ни кажете, вече се е случвало тук: пожари, експлозии, сблъсъци, каквото искате. Ако някъде има повреда в апаратурата, която заплашва да забави трафика или да причини задръстване, ние направо се радваме, ако можем да разкараме този кораб извън коридорите.

— „Ес Ес Хана“ е спирал в Хонконг — провери Болд.

— Да, и трите, „Ес Ес Хана“, „Зефер“ и „Данске“, точно както ви уведомихме. — Той посочи малка точица на екрана, под която имаше шестцифрен номер. — „Ес Ес Хана“ е първи, който влиза в системата. Тази година неговият номер е шест хиляди четиристотин и дванайсет. Той прави всичко по правилника, нямаме оплакване от него. Има някои капитани, които са истински задници, повярвайте ми. Раздвоено съзнание ли имат, не знам. Щом „Ес Ес Хана“ иска да излезе от коридора, да го направи, нямаме нищо против.

— Но това е контейнеровоз.

— Точно така.

— И като излезе от коридора, после какво? — попита Болд.

— Честно ли да ви отговоря? Нас ни интересуват само коридорите. Ние трябва да се грижим трафикът да върви. Във всяка друга нощ въобще нямаше да му обръщаме внимание, след като е намалил скорост, бил е поет от влекача и се е махнал от пътя ни.

— Но нали го има на екрана — припомни Болд.

— Разбира се, че го има на екрана. Но след като вече не ни пречи, той не ни интересува. Ясно ли е?

— Ами ако направи непредвидена спирка? Вие можете ли да го засечете?

— Защо му е, по дяволите, да прави непредвидени спирки? — попита човекът.

— Трябва ми точното му местонахождение. Дори ако можете да намерите GPS-a му.

— Бързо се учите — явно впечатлен, каза мъжът. Той взе лист хартия и надраска поредица от цифри. Беше свикнал да работи на тъмно като прилеп. Болд нищо не виждаше.

Когато слабите, но все пак различими светлини на „Ес Ес Хана“, скупчени на иначе тъмния фон, се появиха пред очите на пилота на хеликоптера, той зави наляво, от което пътниците за секунда се почувстваха в безтегловност.

— Ето ги — каза той уверено.

Хеликоптерът на Канал 7, който от време на време засичаха с радара, сега за пръв път се виждаше като групичка премигващи светлинки. Пилотът смело обърна хеликоптера около опашката му, за да получи по-добра видимост и пусна машината си да лети в дъжда надолу и надясно като хвърчило, отдадено на вятъра.

Стиви изпита неприятното усещане за пропадане.

— Те могат ли да ни видят? — попита тя в слушалките си. — От кораба не бива да ни виждат! Ако ни видят, ще ги сплашим.

Техникът на Кей Ес Ти Ви, който бе заредил задната част на хеликоптера с апаратура, каза:

— Хванах сигнала им. — Той подаде на Стиви малък цветен екран с размера на тефтерче, само с една жица закачена към него.

На миниатюрния монитор Стиви различи формата на кораб като колаж от всички цветове на дъгата. Жълто-оранжевата диря след него бе като запалено книжно ветрило. От притеснение не можа да гледа дълго екрана. Под нея корабът ставаше все по-голям, прерасна в нещо огромно и заплашително.

Дъждът валеше все по-силно, таванът от гъсти облаци се срути, и дъждът се изсипа като водна струя по тръба. Натоварен до крайност, „Ес Ес Хана“ возеше хиляда и двеста контейнера с размера на железопътни вагони. Натрупани по пет един върху друг на палубата, няколкостотин от тях бяха вързани с верига, само едно звено от която беше дебело колкото човешки крак. Контейнерите се извисяваха на двайсет и пет метра над палубата. Корабът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се катурне.

Техникът предупреди:

— Готвят се да излязат в ефир, иначе нямаше да показват гледки.

— Можем ли да минем между тях и кораба, без да ни видят? — попита Стиви пилота.

— Не и с включени светлини — каза той, щракна ключето и те потънаха в тъмнина. Никакво осветление.

— Това законно ли е? — попита тя.

— Не, да му се не види.

— Могат ли да ви отнемат разрешителното заради това?

— Да, да му се не види.

— Опасно ли е?

Хеликоптерът се гмурна под другия толкова бързо, че Стиви посегна да се хване някъде.

— Зависи — отвърна пилота, крещейки в микрофона.

— От какво? — нервно попита тя.

— От това, което направят — отвърна той, сочейки съседния хеликоптер.

— Внимание — каза техникът, — мисля, че смятат да излязат в ефир.

— Застани между тях! — изкомандва Стиви. Тя не искаше да позволи на Канал 7 да покажат кораба и да съсипят всички усилия на Болд. — О, божичко! — завайка се тя. — Побързай!

Мониторът в скута й показваше на фона на тъмнозелената вода черния контур на кораба, дирята му като пламтящо оранжево ветрило, бордовите му светлини, малки и бледожълти.

— Какво е това червено петно на кърмата? — попита тя техника.

— Мисля, че е машинното — отвърна той. — Тези двигатели така се нажежават, че можеш да се изпържиш. Ярките жълти точици вероятно са членовете на екипажа, излезли на палубата. Същото се отнася и за тъмножълтото в предната част на кораба, сигурно е капитанската кабина.

— Ами това? — попита тя, сочейки още една, доста по-голяма купчина в бледожълто, малко по-напред от центъра на кораба.

— Това е нещо в контейнера — призна той.

— Има хора в контейнера, така ли? — попита тя.

— Има топлина — отвърна той. — Трудно е да се каже какъв е източникът. — Той докосна каската си. — Внимавай! Те пускат на живо, слушай!

Той натисна някакво копче и в слушалките на Стиви зазвучаха уводните думи на репортерка. На екрана корабът се показа на фона на тъмната вода. Той представляваше голям четириъгълник с неясен цвят. По екрана се появи снеговалеж.

— Тази намеса е наша — гордо каза техникът.

— Заслепи ги! — заповяда Стиви на пилота.

Хеликоптерът бавно се обърна надясно и се насочи към мигащите светлини точно под пласта облаци. И двата хеликоптера се придържаха към кърмата на „Ес Ес Хана“, където бе по-малка вероятността да бъдат чути или видени от екипажа.

— Без инфрачервените едва ли можеш да забележиш контейнерите, натоварени на този кораб… Но след секунда ще ти покажем това, което не се вижда с просто око! Този репортер е убеден, че топлината вътре в контейнера е от телата на нелегални имигранти. След малко ще видиш инфрачервен образ на същия този кораб, като с жълто и червено ще бъдат представени източниците на топлина. Намеренията на Канал 7 е да следва кораба към пристанището.

Видеоекранът се превключи на инфрачервен цветен образ.

— Сега! — изкрещя Стиви.

Пилотът вдигна носа на хеликоптера. Оттам се изля ярка светлина, която освети другия хеликоптер в бяло. На екрана това се виждаше като ослепителен поток в червено, който прекъсваше образа на кораба.

— Точно попадение! — извика техникът.

— Ти си страхотен! Право в целта! — възкликна Стиви.

Образът на екрана сякаш гореше и се топеше от всички краища, докато не стана абсолютно бял. С разтреперан уплашен глас репортерката се оплакваше като някоя стара дама, чиято градина е била изпотъпкана от съседското куче. Канал 7 вече беше хванал за няколко секунди инфрачервения образ, който отново се появи в предаването им на живо. Репортерката разказваше на глас за нещата, които се случват долу.

Стиви попита пилота дали е възможно по радиото да влязат в контакт с другия хеликоптер. Той я предупреди, че трябва да е за кратко време, и превключи нещо, като й показа кой бутон трябва да натиска, когато иска да говори и да го отпуска, когато иска да слуша.

— Сега може ли? — попита тя.

Той кимна.

— Джулия? — заговори Стиви, обръщайки се към репортерката на Канал 7. — Обажда се Стиви Макнийл. Даваш ли си сметка какво направи току-що? И какво продължаваш да правиш? Не разбираш ли, че е замесен човешки живот? Това е активно полицейско разследване! Разбираш ли какви последствия могат да имат тези кадри?

— Вие ли току-що ни осветихте образа? Ах ти, ревнива кучко!

— Не може да говорите повече по радиото — предупреди пилотът, тъй като можеха да ги засекат с радари.

Репортерката крещеше по радиото:

— Няма да ти се размине!

— Ще ме смажат! — измърмори пилотът.

Стиви с нежелание махна пръста от бутона за говорене.

— Виж това! — извика техникът и подаде на Стиви бинокъл за нощно виждане. — Май ни засякоха!

През бинокъла Стиви видя на черно-зеления фон как екипажът тича към натрупаните контейнери.

— Откачат веригите!

Отдолу десетина матроса тичаха като мравки, бързайки да освободят най-горния контейнер.

— Смятат да го хвърлят във водата! — съобщи техникът.

Лебедката се оплете с четиридесет фута кабел, който се размотаваше, докато екипажът трескаво работеше. Вече нищо не действаше както трябва на „Ес Ес Хана“. Дори беше учудващо как още не е потънал.

Екип от четирима души се залови за работа. Те донесоха на раменете си огромна греда, качиха се с нея върху контейнерите. После мушнаха гредата под най-горния контейнер и се увесиха с всичката си тежест на нея, за да повдигнат и наклонят контейнера на една страна.

При първото помръдване на контейнера корабът се наклони на една страна. Голямото като товарен вагон нещо се извъртя и застана на везна над тъмната вода под него. Една от гредите се изплъзна и хората се изтърсиха от петнайсетметрова височина на стоманената палуба. Корабът се поклати и контейнерът като по чудо се върна на мястото си.

Една самотна фигура се закатери нагоре и тръгна към вратата на контейнера със секач в ръце. Дъждът заваля по-силно.

— Той иска да ги пусне! — възкликна техникът.

— Трябва да направим нещо — безпомощно проплака Стиви.

— Стореното — сторено — каза пилотът.

Далеч под тях вратите на контейнера се отвориха и оттам се заизсипваха върху палубата найлонови чували с вата. Оттам изпопадаха и тъмни фигури, първите от които падаха от петнайсетметрова височина право върху стоманената палуба. Една от жените скочи във водата.

— След нея! — изкомандва Стиви. — Извикай бреговата охрана! Дявол да ги вземе! Как можаха да сторят това. — Стиви се хвана, че й се иска да накаже медиите, както често пъти самата тя е била наказвана. Не й хареса да се гледа в такова огледало. Още няколко нелегални имигранти се изхлузиха по стените на контейнерите, подивели от чувството за свобода. Уплашени. Ужасени. Те бяха много повече от екипажа и той не смееше да ги спира.

Хеликоптерът на Канал 7 се гмурна към черната вода и обиколи кораба. Стиви и екипът й останаха назад, наблюдавайки жената, която скочи от борда. Радиото проговори със запитвания от Бреговата охрана. „Ес Ес Хана“ никога нямаше да акостира, никога нямаше да заведе полицията където и да било. Нито до нелегална фабрика, нито до Мелиса. Медиите провалиха всичко.