Първата жертва

Осемдесета глава

Болд се мушна в леглото, убеден, че жена му е заспала. Чувстваше се изтощен до крайност, но мозъкът му продължаваше да работи. Не знаеше дали ще успее да заспи.

— Нямам нищо там — каза Лиз.

— Къде? — попита той, очите му още не бяха привикнали към тъмнината.

— В тестовете. Получих ги, отрицателни са.

Болд светна нощната лампа. И двамата с Лиз зажумяха. Той пак я изключи.

— Направила си си тестовете?

— Нали са важни за теб.

— Но нали говорихме за това. Решихме, че…

— Трябва и двамата да смятаме, че решението е правилно.

— Отрицателни, значи — повтори той. Не можеше да повярва, че чувства такова облекчение. И изведнъж се почувства обременен от това чувство на облекчение.

— Това ще ти спести цялото чудене.

Очите му започнаха да различават нещата в стаята. Той се завъртя и позна силуета й.

— Да. Така е, признавам.

— Можем да имаме различни вярвания — каза тя. — Няма нищо грешно в това.

— Чувствам се като насилник.

— Не трябва.

— Но е така — каза той. — Толкова ти се възхищавам. — Той я прегърна и думите му заседнаха в гърлото. — Тази твоя увереност, тази убеденост. — Той се притисна към нея, но тя остана да лежи по гръб с лице към тавана.

— Не мога да те карам да се промениш. Не беше правилно от моя страна, съжалявам.

— Аз трябваше да се накарам — прошепна той.

— Да, но чак когато си готов. И само ако наистина си готов.

— Смяна на верите — прошепна той, припомняйки си какво му беше казала Дафни. — Не знам дали мога да се променя така.

Тя се завъртя с гръб към него, но така, че тялото й докосна неговото, така че да чувстват топлината един на друг. Той сложи ръката си върху нея и я придърпа.

— Чудесно е — каза той, имайки предвид тестовете, но изведнъж му се прииска Лиз да си помисли, че е имал предвид нещо повече.

Тя напипа ръката му и преплете пръстите си с неговите.

— Искам да разбера — каза той.

— Не е нещо, което можеш да разбереш — отвърна тя. — Това е нещо, през което преминаваш. Нещо, към което се отваряш. Трябва да го оставиш да си върви и същевременно да го запазиш за себе си.

— Може би затова ми е толкова трудно.

— Може би — допусна тя.

— Не искам да го пусна да си върви — каза той и силно стисна ръката й.

Тя заспа първа. Дишаше равномерно, ребрата й се повдигаха и пак се отпускаха на ръката му. През тялото й премина лека тръпка, после отново се отпусна в дълбок сън. Спокойното й дишане бе единственият звук.

Болд задряма след малко, надвит от тежката умора.

— Пускам го да си върви. — Това бе последната му съзнателна мисъл, преди тъмнината да го поеме и той да намери няколкочасов покой.