Първата жертва

Седма глава

— Какво знаем вече? — попита Болд Ла Моя още преди да е седнал.

Кабинетът на Болд бе превърнат на картинна галерия, като в момента изложбата бе на рисувани с пръст картини и картинки от дъщеря му Сара и сина му Майлс. Той ценеше всяка една от рисунките, беше измислил названия на повечето от тях; учените грешат, че земята се върти около оста си, тя се въртеше около двете му деца.

— Разследвах тази материя. Прекарах уикенда с докери, митничари и с моя човек в жълтите страници. Това е да си сержант. Когато стана лейтенант, поне ще си върна уикендите.

— Дай за ватата — каза Болд.

— Ъхъ, балите бяха изнесени от контейнера заедно с труповете — отвърна Ла Моя.

— Няма документ, който да показва, че е бил натоварен. Нито пък някъде е записан номерът на контейнера. Никъде не е записана и компанията, която го изнася — предложи самоуверено Болд.

— Две верни предположения, две от три — не е зле, серж.

— Къде не уцелих?

— Официално няма компания, която да отговаря за контейнера — поправи Ла Моя. — Наистина, никакъв документ. Но неофициално? — Когато Ла Моя познаеше нещо, което всъщност се случваше често, той се наслаждаваше на успеха си, разтягайки го във времето точно като дете, което разказва току-що научен стар виц. Бърни Лофгрийн от съдебната лаборатория имаше същия лош навик да проточва в десетминутна лекция нещо, което може да се каже с едно изречение. Болд спокойно го чакаше да се изкаже. — Когато предприех идентифицирането на този контейнер, реших да се заема с това сериозно. Меко и нежно… нищо припряно. Това си е цяло изкуство, както знаеш — каза той, очаквайки комплимент.

— Ъ-хъ — съгласи се Болд.

— То е като да правиш любов: започваш бавно и полека и оставяш нещата да се развият от само себе си.

— Опитай да стигнеш до въпроса по някое време днес, ако е възможно.

Ла Моя дори не трепна. Той беше на сцената, той играеше. Нищо не би могло да го отклони.

— Така че вместо да го правя на голям въпрос, просто пуснах слуха, че се интересуваме от поръчки за вата, докарана с контейнер. Разбираш ли? Вече знам, че не е Еди Бауер, защото вече го проверих. Мамка му, тогава кой може да е?

— Джон! — Болд предупредително повиши тон.

— Нямам доносник, серж, нямам си славейче. Да имах свестен доносник, можех да направя чудеса с него, разбираш ли? „Ще те пуснем от затвора ей така“ или нещо от този род. Разбираш ли? Тогава можех да изнамеря някое име, някаква връзка, нещо достатъчно твърдо, за да им стъпя на врата. Разбираш ли? — Той млъкна. Млъкна и застана в очакване на някаква реакция от страна на лейтенанта, който седеше с такова безразличие, че някой страничен наблюдател би си помислил, че е умрял на стола си. Болд не желаеше да участва в представлението и не помръдваше. Чакаше. Ла Моя обмисли всичко и накрая разбра, че ще му се наложи да заговори пръв. — Част от мен си мисли, че ще трябва да се свържем с ВР, преди те да са ни потърсили. Да им спестим главоболията.

ВР — Вътрешно Разузнаване — са два инициала, от които дори и най-честните полицай ги побиваха тръпки. ВР можеше да блокира кариери, заплати, да предизвиква цели месеци консултации с преработили се прокурори или беседи с адвокати в полза на благотворителното полицейско общество — профсъюза. Предложението на Ла Моя означаваше, че накъдето и да се обърнат, това би могло да им причини вреда. Намекът беше ясен — става дума за организирано престъпление.

Корупцията вилнееше из полицейски управления и други държавни организации като грип, предаваше се от човек на човек, без значение на ранг, раса или пол. Както при всяко заразно заболяване, когато размерите му станат епидемични за дадена популация, и тук се взимаха мерки за елиминиране или поне за намаляване на влиянието му. Винаги се намираха няколко черни овце, за да изперат пешкира, докато останалите се покриват още по-дълбоко.

В течение на своите двайсет и нещо години служба Лу Болд внимателно избягваше и никога не се поддаваше дори и на най-малките съблазни, които не са рядкост в работата му. Винаги беше нащрек, бдителен и внимателен. Никога не би предал някой колега на ВР-то, но също така и не би толерирал компромиси в полицейската работа. Умишлено избягваше контакти с хора, за които се знаеше, или поне се подозираше, че имат връзки с организираната престъпност. Сред тях бяха и няколко политици, както и негови началници от сиатълската полиция. Появеше ли се и намек за някого, Болд мислено си го добавяше в списъка.

Не можеше да си позволи този лукс професионално. Разследването на престъпление срещу личността — ПСЛ — изискваше познаване из основи и контакти с елементи на организираната престъпност, било то Китайската триада, руската мафия, или която и да било от новите банди, които през последните години започнаха да обират трохите, оставени им от по-големи събратя: улични престъпления, наркотици, проституция, кражби на коли и дребен хазарт. Докато руснаците контролираха бордеите, бандите се задоволяваха с уличните курви, докато китайците внасяха кокаин и хероин с кораби, бандите ги продаваха. Всяка групичка си бе разработила собствена ниша и като цяло не закачаше другите за останалото. Само на нивото на улицата, на нивото на бандите не беше така. Тук горещата преданост и романтичните разбирания често ставаха причина за улични войни, гангстерски сблъсъци, след които по улиците оставаха мъртви младежи, даже тийнейджъри.

Да получиш покана за среща с някой, който е свързан с такива организации, би могло да бъде като целувка от смъртта — ултиматум, който носи заплаха към семейството, заплаха за живота, професията или просто към човешките амбиции. Много малко бяха полицаите, които не се поддаваха, когато ги натискаха в нужната точка. Болд знаеше, че от всичките му слабости, най-привлекателна мишена за такива хора биха били децата му. Той никога не би приел пари, нито повишение, но знаеше, че ако се постави под въпрос здравето и благополучието на Майлс и Сара, ще се изправи пред избора: да отвърне или да се подчини. Всяко ченге си знаеше уязвимите места; за Болд това бе дъщеря му, която веднъж вече бе заплашвана, и той я пазеше с всички усилия.

Адресът на ченгетата никога не се издаваше, никога не се публикуваше в телефонните справочници. Някои лъжеха съседите за професиите си, както за да предпазят семействата си, така и за да избегнат въвличане в дребни кавги. Играта на бягане от компромиси и корупция никога не свършваше и изискваше огромна бдителност от всяко ченге, включително и от Болд. Когато се обади Мама Лу, дъхът му секна. Това бе денят, от който се бе страхувал през цялата си кариера.

Съобщи му го Ла Моя. Бяха отишли до кафенето на петия етаж. Болд затвори вратата и си направи чаша чай.

— И така, става дума за това момиче, с което излизах известно време, казва се Пеги Уон.

— Жена — поправи го Болд, — надявам се.

— Страхотно си прекарвахме, макар че не продължи дълго.

— Нищо ново — каза Болд.

— Но си останахме приятели. Интересува ли те изобщо? — подразни се Ла Моя.

— Стига да има продължение. Ако ми разкажеш за „По-нататъшните приключения на…“… ще мина и без това тази сутрин. Животът ти е пълен с такива като Пеги Уон. За твое добро ти го казвам, Джон, намери си някоя, която да означава нещо за теб.

— Проблемът ми е, че съм дяволски срамежлив… За бога, серж, само не ми казвай, че ти пука.

Болд се поколеба за момент, точно колкото да изведе нещата от нивото на майтапа, и каза:

— Да, пука ми.

Ла Моя застина, но усмивката му се смекчи, а погледа му се втренчи в една топка прах в ъгъла на стаята. Долната му устна се изкриви под мустаците.

— Е, хайде, кажи ми за Пеги Уон — каза Болд.

На Ла Моя му трябваше една секунда да се окопити и отново да придобие момчешкия ентусиазъм и напетата независимост, които му бяха толкова присъщи.

— И тъй, Пеги очевидно е племенничка на Мама Лу, въпреки че азиатците често злоупотребяват с това да се наричат лели и чичовци, нали разбираш. Така че това може би обяснява защо Пеги — да е живо коприненото й меко дупенце — се нареди сред останалите ми завоевания. Малко ми е стегнато около врата, знаеш какво имам предвид. И така, размотавам се с тази хубавица и много скоро ще танцувам със самата Мама Лу, прав ли съм? Може да съм ненормален, но съм добър.

— Значи Пеги е в най-черния списък на Сиатъл.

— Очевидно си е заслужила тази чест…

— Легендите говорят… — добави Болд.

— Между другото се чух с Пеги снощи. Обади ми се в бърлогата, разбираш ли? А това означава, че е издирила номера ми по телефонния справочник, защото аз никога не съм й го давал.

— И, естествено, се е обадила от телефона до леглото си, а?

— И какво мислиш, че иска, ако не да уреди среща между теб и Мама Лу, а?

— Мен?

— И аз така реагирах.

— И Мама Лу?

— Точно така.

— Мамка му — нетипично за себе си изруга Болд. — Защо съм й притрябвал? — възрази той.

— Не мога да ти отговоря. Но предполагам, че щом тя го е намислила, ще го направи.

— Идваш с мен.

— Не съм поканен.

— Няма значение. Когато сме двамата в екип, подходът се променя — отсъди Болд. — Разбира се, ако нямаш нищо против. Не те карам насила, Джон. Не искам да те забърквам в нещо… нали знаеш?

— Да, знам. Няма проблем. Щом искаш да съм закачен за теб, така да бъде.

— Може и двамата да ни закачат — злокобно предупреди Болд.

Двама жилави и гъвкави мъже стояха пред корейския магазин за зеленчуци и пушеха цигари без филтър, които миришеха по-скоро на жертвени клади. Двама мъже, които не отиваха никъде. И двамата носеха шушлякови анцузи, които зашумолиха, когато мъжете последваха Болд и Ла Моя в магазина. Една чайка над тях, заклещена между сградите, се оплака за нещо на висок глас. Интернационалният район бе един квартал от около четирийсет сгради на юг от центъра на града и на запад от индустриалните зони, които граничеха с изпитателните площадки на Боинг. Скучна архитектура и евтин паркинг. Единственото забележително нещо на квартала бяха енергичните му хора.

— Аз съм Ла Моя — представи се сержантът, като се обърна да поздрави посрещащата ги делегация. — Това е Болд. Тя ни чака.

Лицата на тези хора бяха спокойни и безизразни. Един от тях кимна, но вратът му се оказа направо дървен, така че жестът му по-скоро заприлича на поклон.

Болд отвърна на кимването.

— Това се отнася само за японците, серж, тези тук са китайци — през зъби процеди Ла Моя.

В магазина миришеше на джинджифил и сгорещено олио. Вътрешното оформление по всички параграфи нарушаваше противопожарните наредби, навсякъде имаше завеси и хартиени изделия, допиращи се до стогодишния ламаринен таван, където инкрустиран с прах вентилатор бавно влачеше след себе си опашки от разкъсана паяжина.

Преведоха ги през претъпканата до невъзможност касапница, където една кльощава, приличаща на скелет баба размахваше като брадва китайски нож над половин теле. Тя беше сбръчкана и съсухрена, но усмивката й ги заля с любезност, а очите й флиртуваха.

— Май те хареса — каза Ла Моя, докато се изкачваха по скърцащи дървени стълби към някакво тъмно помещение.

— Надявам се — отвърна Болд, неподготвен за последвалата гледка.

Мама Лу бе с размерите на Орсън Уелс. Бе облечена с ярка червена домашна рокля, пищната й черна коса падаше до кръста. Заобиколена с купища книги, тя седеше в едно кресло в светлината на лампион, който повече приличаше на сешоар от фризьорски салон. До нея имаше черен телефон с шайба. Жълтеникавите щори бяха спуснати, за да не позволяват на слънчевата светлина да прониква, климатикът непрекъснато се трудеше на единствения неприкрит прозорец, през който се виждаше заливът Елиът и островите под него.

Мама Лу — бърза като жабешки език — бръкна с пръсти в чаша с вода и си сложи ченето, преди гостите да й се представят. Когато заговори, баритонът започна да извира някъде изпод гърдите й, които се простираха пред нея като континентален бряг. Съдейки по гласа й, беше пушила дълги, дълги години. Може би все още не ги беше отказала, освен ако зелената кислородна бутилка в ъгъла не беше само за украса.

— Оказвате ми чест с това посещение — каза тя на сносен английски.

— Казват — започна Болд, — че семейството на мис Лу е много голямо: за много хора майка, приятелка за всички. Имате значителен принос за нашата Полицейска Атлетическа лига, за пожарната и за болниците, и за всичко това градът и гражданите му са изключително благодарни.

— Всички ние сме едно голямо семейство, да?

— Бих искал всички да се замислят за това семейство толкова, колкото вие, госпожо.

— Я Моя, ти си приятел на Пеги Уон.

— Да, мис Лу.

— Тя казва ти честен човек. Този човек с теб, господин Бот, той честен човек?

— Най-честният и най-добрият човек от всички, които познавам.

— Това е достатъчно, Я Моя.

Ла Моя кимна лекичко.

— Кажи ми за разследването, господин Бот — каза тя. Въобще не поясни за кое разследване пита.

— С китайските имигранти се отнасят като с кучета, товарят ги в огромни метални контейнери, като кучешки колиби, без вода, без храна. Това е нечовешко и трябва да се прекрати.

— Човек е готов да изстрада всичко, когато бяга от чудовище.

— Но тези хора си плащат.

— Дядо ми и аз пристигнахме на дъното на един товарен кораб, без слънчева светлина и без въздух цял месец. Дядо ми беше платил много пари за това. Нещата не много различни днес. Моят народ бяга от Червените китайци вече от много поколения.

— Хората пристигат в тази голяма страна по много начини, някои законно, други не — каза Болд. — Аз не ги осъждам за това. Но три жени починаха в този контейнер. Млади жени. Животът им е бил пред тях. Всеки, който е замесен в това, ще отиде в затвора. Всеки. Ще свършат в метални килии също като жертвите си. Тези, които сътрудничат на полицията, ще получат най-леки присъди.

Мама Лу не се помръдваше, не потрепваше. Седеше като каменна в мекия си трон, цялата й любезност и светският й тон се бяха изпарили.

— Да — изрече тя подчертано бавно. — Съгласна съм.

Болд се изненада от тази реакция и започна да говори това, което се беше подготвил да каже.

— Младите жени, които оживяха, не желаят да ни сътрудничат, не желаят да споделят никаква информация.

— Те уплашени от вас. Имат причини, бих добавила. Полиция у дома не като полиция тука. Но има и други. Тези деца, техните семейства и в двете държави ще пострадат, ако жените сътрудничат.

— Също и вашето семейство.

— Ласкаете ме, господин Бот. — Изведнъж акцентът й значително се намали, гласът й стана по-учтив, но още по-твърд, очите й фиксираха Болд и не желаеха да го освободят. — Аз нямам влияние над тези деца. — Тя се задави, но си пое въздух и продължи: — Три умряха. Да. Много жалко. Но кажете ми, моля ви се, колко други ще умрат, ако си останат където са?

— Аз отговарям само за Сиатъл, госпожо — съобщи й Болд.

— Ще поразпитам — каза тя и отново кимна с голямата си глава. — Дайте възможност на старата жена да види какво може да направи по въпроса.

— Отговорникът за кораба — каза Болд, — би бил едно добро начало.

— Движите се на тъмно, господин Бот. Вървете по-бавно. Тъмнината крие много невидими опасности.

— В крайна сметка тъмнината отстъпва пред светлината.

— Невинаги. Попитайте офицер Тидуел. Но аз ще ви помогна. За отплата ще ми казвате за хода на разследването и ще пазите името ми далеч от медиите. Толкова съм уморена от тези лъжи.

— Всички сме уморени от лъжите.

— Във вените ми тече китайска кръв, господин Бот. Тези три жени бяха мои сестри, мои деца.

— Ваши клиенти? — осмели се да попита Болд.

— Хапете ръката, която ви храни, а? — усмихна се тя.

— Когато съм достатъчно гладен — отвърна той.

Тя повдигна меката си, пухкава ръка и я задържа за момент, сякаш очакваше да я целунат. После махна с нея и с този жест ги освободи.

Болд стоеше, Ла Моя с него.

— Благодаря Ви, мис Лу — каза Ла Моя.

— Бъди добър с Пеги Уон, Я Моя. Тя моя племенничка. — И като обърна вниманието си отново към Болд, добави: — Движи се бавно. Тъмнината крие много предизвикателства. Може би ще ти предложа малко светлина.

— Благодаря.

— Можеш посещаваш, когато желаеш, когато имаш нещо да кажеш. Винаги добре дошъл.

Болд се хвана, че й се покланя, вдигна глава и се усмихна.

Когато се озоваха отново на улицата, далеч от магазина, Ла Моя каза:

— Луд ли си, серж? Ти направо си я обвини.

— Споделих подозренията си.

— О, да, ти чудесно си споделяше.

— Ако е умна, ще ги предаде. Те нищо не могат да й направят, тя е толкова влиятелна. Не биха издържали и седмица на затворено. Ако ни даде тази операция, се измъква. Какво беше това за Тидуел? — попита Болд.

— Нали помниш Тидуел, от Организираната престъпност? — подсети го Ла Моя.

— Пенсионира ли се?

— Да се пенсионира ли? Излязъл сутринта да тича и се върнал с носилка. Изпотрошен до последното кокалче. Казал, че го блъснала кола. Сигурно някоя кола с четири крака. Напусна отдела поради здравословното си състояние, защото не може да ходи като хората.

— Мама Лу?

— Помниш ли онова полумексиканче в парка? Надишало се и умряло, а? Казват, че Мама Лу имала голям пръст в тази работа. Мексиканчето било котенцето на Тидуел, преди злополуката.

— Джон, да не би да се опитваш да ме предупредиш?

— Тя поне със сигурност се опита — внушително отвърна той с широко отворени очи. Гьонените подметки на щраусовите му обувки силно шляпаха по асфалта на вейка от широките му крачки. Каза на Болд: — Просто се опитвам да ти кажа, че трябва да си отваряш очите на четири. В противен случай, на твое място бих се отказал от значката си.