Първата жертва

Седемдесет и седма глава

Стиви Макнийл се вглеждаше в образа на видеомонитора в апаратната на Кей Ес Ти Ви. Тя погледна през звуконепропускливото стъкло към новинарското студио, където бе прекарала последните няколко години от живота си. В студиото беше сравнително тъмно, светеха само няколко странични лампи, колкото някой да не се спъне в кабелите. Това място й изглеждаше някак чуждо. Не беше сигурна дали някога пак ще седне на този стол.

На монитора се виждаше също толкова тъмната нелегална фабрика — „робски кораб“, както го бе кръстила местната радиостанция — име, което явно щеше да си остане. Тежеше й мъката, преследваше я чувство на вина и си помисли, че в три часа сутринта телевизията е самотно, дори донякъде страшно място. Нощният пазач обикаляше сградата и на всеки половин час проверяваше как е Стиви, но това не помагаше много за страховете й. Нямаше да й е по-добре и в хотела, поне не докато е сигурна, че с Болд са оправили всичко. Не можеше да спи.

Мелиса все още липсваше, не бе намерена сред спасените имигранти.

Когато часовникът показа точно 3:00 сутринта, Стиви с нежелание изпрати съобщение на пейджъра на Кугли и даде директния номер на апаратната. Когато няколко минути по-късно телефонът иззвъня, тя така се стресна, че буквално подскочи на стола си, въпреки че очакваше това обаждане.

— Макнийл — вдигна тя слушалката.

— Звъня ви на клетъчния телефон от два часа — каза Брайън Кугли.

— Счупен е.

— В телевизията ли сте? Звънях на телефонистките, но се включва само телефонният секретар.

— Трябва да говорим, Брайън. — Въпреки всичките й усилия гласът й звучеше разстроен и тъжен.

Тежко дишане от другата страна. Кугли не каза нищо. Стиви продължи:

— Трябва да поговорим за всичко това. Тази вечер. Преди утре сутринта. Преди срещата.

— Съгласен съм — отвърна той.

— Елате от западната страна на сградата. Има пожарен изход, който води към студиото. Почукайте, но не много силно. Има дежурен нощен пазач. Ако използвате главния вход, посещението ви ще се регистрира от компютъра. Мисля, че и за двамата ще е по-добре да избегнем това. Така ли е?

— От западната страна, пожарния изход.

— Пазачът обикаля на всеки половин час, ако дойдете в и трийсет и пет, имаме около двайсет минути да говорим. Ще се справите ли?

— Трябват ми около двайсет и пет минути — каза той, — ще стигна.

Двайсет и няколко минути минаха в мъчително очакване. Тя беше не само емоционално опустошена, но и физически изтощена. Провери цялата апаратура за трети или четвърти път, вече им изгуби сметката. Всеки монитор в студиото показваше потресаващ кадър от нелегалната фабрика с шестдесет или седемдесет гологлави жени, сведени над шевните машини — горните монитори, огромното „Сони“ на стената, насрещните монитори, използвани от водещите. Ефектът беше потресаващ.

Пазачът мина точно навреме, махна й, обиколи студиото и излезе през вратата, през която дойде. Главата я цепеше, струваше й се невероятно тежка — резултат от притесненията и от насиненото й око, но сърцето й лудо биеше от нетърпение и възбуда. Всичко, което бе правила откакто изчезна Мелиса, се свеждаше до следващите десет или двайсет минути, и точно това свито време я притесняваше. Притесняваше я липсата му, а също и това, че всеки път, когато си помислеше, че всичко е свършило, злото пак се възраждаше, като нещо пребито, но не умъртвено. Беше й трудно да се концентрира, да задържи дори едничка мисъл в главата си.

Почукването по вратата беше сякаш някой я удря с брадва по главата. Тя бързо излезе от апаратната, слезе три стъпала към студиото и го прекоси към пожарния изход. Той почука отново, защото тя не отвори веднага. Отне й повече време, отколкото очакваше, за да се овладее и да възстанови душевното си равновесие. Стиви бавно издиша и бутна резето на вратата.

Брайън Кугли влезе вътре. Въпреки слабата светлина си личеше, че очите му са кървясали и в тях има трескав блясък. Когато видя кадрите от нелегалната фабрика, изпадна в нещо като транс.

— Трябва да зная какво е вашето участие във всичко това — прошепна Стиви.

Той откъсна вниманието си от мониторите, за да я погледне, но веднага се върна към тях, когато Стиви се протегна да затвори вратата. Тя мина покрай него и тръгна към апаратната, без да казва нищо, но беше сигурна, че той ще я последва. Все пак почувства облекчение, когато чу стъпките му след себе си.

Секунда по-късно той затвори вратата на апаратната и седна на едно от продуцентските места. Той се вкопчи в подлакътниците на стола, като че ли очакваше земетресение.

— Моето участие ли? — попита той.

— Вярвам, че има някакво обяснение. — Тя не го гледаше. Цялото й внимание бе съсредоточено на монитора и на кадъра, който течеше в момента, нямаше да му позволи да я обработи с контролирана мимика.

— Обяснение?

— Бих могла да ви кажа какво ще видим на този запис чак утре сутринта, но предпочитам вие да ми кажете защо изобщо трябва да гледаме такива неща. Можете да ми теглите майната, ако искате, решението си е ваше. Късно е и съм изтощена, Брайън — тя показваше насиненото си око като орден за храброст, — така че ще е по-добре да си спестим всички увъртания и да ми кажете какво става.

— Мен има ли ме на записа? — попита той.

Горната му устна и челото му блестяха от пот. Стиви беше със сако, защото в апаратната се поддържаше около осемнайсет градуса температура.

— Да вярвам ли на тези записи или не? — попита тя.

— Може би ще е по-добре първо да ги видим — предложи той.

— Не, не, не! Точно в това е въпросът. Не мога да си позволя това. Не мога да ви оставя да си нагласите версията според това, което видите на записа.

— Въпросът не е в нагласяне на версията. До тази вечер въпросът беше, че трябва да знам. Дори и Адам Талмъдж не знаеше за операцията. Не можех да кажа на никого. — Той се огледа, за да се увери, че вратата на апаратната е плътно затворена. — Приех първия си подкуп преди година и половина. Препирах и моите, и техните пари през автомивката. Документирал съм всяка среща, всеки подкуп. Идеята ми беше да остана под прикритие, докато събера доказателства за хората, които всъщност въртят всичко, не само на ниво улични бандити. Проточи се много по-дълго, отколкото очаквах. Адам никога не би го одобрил. Все още нямам достатъчно доказателства. Тази вечер всичко ми се върна. Така става понякога. Но сега ще изглежда, че… ако тези хора ме видят на записа, без да знаят какво става всъщност… Разбирате ли? Ако този запис излезе наяве, година и половина от живота ми отива по дяволите. Цялата ми кариера.

— Ами Мелиса?

— Сметките се объркаха. Бях поставен пред труден избор. Бих могъл да прецакам цялата операция и да спася приятелката ви или пък да си запазя ролята и да я разглеждам като заплаха. Може да не го разбирате в момента, но аз нямах друг избор. Трябваше да избирам между интересите на една или на много.

— Убили сте я?

— Чуйте ме. Системата не работи. Може да я разкрасявате, да я увъртате, не ме интересува. Тя е развалена и никога не може да се оправи. Никога. Корумпирана е. Лъжлива е. Всичко се свежда до търсене и предлагане, това е. Тези хора биха направили всичко, биха рискували всичко, за да живеят тук. Това е тяхното търсене. То е безкрайно. Има го на всяка граница, на всяко пристанище, на всяко летище, двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Те искат да дойдат тук и са готови на всичко, за да го постигнат. Ако ги хванем, ги плескаме по ръцете и в рамките на една седмица ги отпращаме обратно вкъщи. Те опитват пак. Нови контакти. Още пари. Пак тръгват. Ако ги хванем, ги плескаме по ръцете и пак ги отпращаме. — Кугли отново погледна към вратата. — Въпросът е, че трябва да преследваме тези неща на по-високо ниво в стълбицата. Аз се заех с това. Рискувах всичко тук.

— Но вие оставихте онези жени да умрат в контейнера — каза тихо Стиви.

— Не е вярно — възрази той. — Аз не съм контролирал операцията, аз само я прикривах. Или по-скоро се правех, че ги прикривам. Нали за това ми плащат. — Той продължаваше да наблюдава апаратурата, опитвайки се да отгатне какъв момент показва застиналият кадър на тъмния цех на нелегалната фабрика.

— А капитанът на „Визаж“?

Той нервно огледа стаята, като че очакваше да има още някой. Челото му отново се изпоти. Кугли прошепна дрезгаво:

— Ако не им бях пуснал тази информация, щяха да ме разкрият.

— Казали сте им, че полицията смята да разпита капитана.

— Знаете ли какво е да се играе подобна роля толкова дълго време? Знаете ли какво става с вас?

— Какво стана с Мелиса?

— Промених цялата операция — каза Кугли, избягвайки отговора. — Когато влязох в играта, за тези жени нямаше никакъв изход! Никой никога не е смятал да ги освобождава. Те си плащаха за свободата, а получаваха робство. Аз въвлякох Клайн. Аз ги убедих, че да им продаваме фалшиви шофьорски книжки е също толкова изгодно, колкото да ги продаваме за проституция! — Кугли целият почервеня и така се наведе от стола си, че още малко и щеше да падне.

— Кого сте убедил? — сърдито попита тя. — Мислех, че не сте успял да се свържете с по-висшестоящите.

Кугли наведе глава като объркано кученце.

— Знаете ли какво мисля, Брайън? Мисля, че всичко това сте си го измислили. Не зная дали в началото сте се самозалъгвали, че провеждате прикрита операция, макар че се съмнявам. Мисля, че сте го планували от самото начало. Решили сте да излезете с номера за самоличното ужилване. Но май се подхлъзнахте. Видели сте една агенция, погълната от бюрокрация, тази част от човечеството, която никога за нищо няма да е проверявана. Видели сте всичките тези пари, цялата тази корупция около вас, и вие самият…

— Документирал съм всичко — протестира той, — всеки цент.

— Но това нищо не означава, след като не е било одобрено от Адам Талмъдж.

— Ами ако и Талмъдж е замесен? Как бих могъл да рискувам?

— Всичко сте изчислил, нали? Убивате хора, приемате подкупи и всичко това се надявате да го оправдаете — и добави, — какво очаквате, да изтрия записа заради вас? Да изтрия записа и да забравя за Мелиса?

— Тя се беше внедрила в операцията. Аз дори не знаех нищо за това, докато вие не го потвърдихте.

— Мен ли ще обвинявате? Копеле такова! — Тя се нахвърли върху него. Столът се подхлъзна и тя раздра с нокти лицето му. Потече кръв. Кугли я отблъсна, перна я през лицето и скочи на крака. Той сграбчи кабела, влизащ в телевизионния монитор, проследи накъде отива и започна да събаря апаратурата от лавиците, бясно вадейки касетите от тях и издърпвайки лентите им.

— Къде е тя? — ревеше той.

— Тя не съществува! — викна тя и това го смрази.

Той се обърна, очите му блестяха като на див звяр.

— Няма никаква касета! — каза тя.

— Искам я още сега! — Кугли извади пистолета си.

Протегнала ръце напред, за да го държи на разстояние, тя седна и се протегна към конзолата. Натисна с длан един квадратен бутон.

— Добре — каза тя, а гласът й отекна във високоговорителите над главата. Тя посочи към студиото.

Зашеметеният Брайън Кугли все още държеше пистолета си в ръка.

Изтощеният Лу Болд стоеше от другата страна на стъклото. Първо един, после още един униформен офицер излезе иззад черните завеси, с които бяха заобиколени стените на студиото. Всички държаха пистолети, насочени към Кугли.

Стиви каза:

— Касетата, която видяхте на кораба, беше празна. Болд им каза да я донесат. Идеята бе на психоложката Матюс. Тя каза, че вашето его ще ви накара да повярвате, че сте в състояние да ме убедите да унищожа записа.

— Действах под прикритие! — закрещя Кугли към стъклото. — Мога да го докажа!

— Къде е Мелиса? Какво сте направил с нея?

— Хвърли оръжието! — прозвуча гласът на Болд.

Стиви натисна друг бутон на конзолата.

— Записах посещението ви, Брайън. Цялото признание. Какво ще кажете за тази ирония? Най-вероятно ще си спечелите това, което Еми Мелиса ви беше обещала. — Тя пристъпи към него. — Къде, по дяволите, е тя?