Първата жертва

Седемдесет и първа глава

Стиви имаше чувството, че ще умре от нетърпение, заклещена в задръстването, причинено от климатичните аномалии. Беше оставила съобщение на телефонния секретар на Болд, но нямаше представа дали въобще някога ще го получи.

— Мисля, че намерих гробището, за което Мелиса говори на касетата. Много е сложно. Трябва да говорим. Оставете си координатите на моя телефонен секретар, за да може да ви намеря. Ако не, пак ще ви се обадя. Мисля, че мога да ви дам доказателствата, които ви трябват.

Когато се върна в студията на Кей Ес Ти Ви, тя си взе камкордер — лека и лесна за употреба камера. Точно излизаше от фоайето, когато нощният пазач я спря с възглас:

— Госпожо Макнийл!

Тя се спря и нетърпеливо го изчака.

— По дяволите, как се радвам да ви видя! Хората от охраната ви търсят навсякъде! Полицията и федералните се обаждат на всеки петнайсет минути! Изгубили ви дирите. По-добре останете тук, докато се свържа с тях. На тях им писна вече.

— Разбира се — каза Стиви. — Обадете се.

Човекът се запъти към будката си.

Стиви сви зад ъгъла.

Абсолютно сигурна, че е открила нелегалната фабрика, сега тя започна да разбира много неща: лошото осветление на видеозаписите на Мелиса, ехото, вибриращият звук. Било е кораб!

Пътят до залива Салмън не беше повече от десет минути, но й отне цяла вечност. Тя приемаше опасността, пред която се изправяше, като един вид изкупление за това, че въвлече Мелиса в тази история. Виждаше й се съвсем нормално, че именно тя трябва да освободи Мелиса от този ад, за да достави на Болд доказателството, което му трябва. Нямаше никакви ретроспективни видения от живота й, не изпитваше никаква носталгия. Имаше работа за вършене. Чувстваше се в свои води.

Паркира в задния двор на някакъв морски склад, на около стотина метра на изток от мястото, където трябваше да отиде, и тръгна пеша покрай морския бряг. Предпочете да мине между два реда ламаринени навеси, в които имаше спасителни лодки и каяци.

Федералната собственост представляваше два вида халета — сух склад и ремонтна работилница, чиято северна граница бе оградена с ръждива мрежа и стари табели „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Стиви вървеше внимателно, криейки се в сенките, наясно, че може да има нощни пазачи или караул. Тя беше нащрек за всичко, което би могло да потвърди съществуването на нелегална фабрика. Най-после стигна края на складовете и се скри под платнището на един скутер за водни ски. Оттук имаше изглед към цялото място: десетки ръждясващи лодки и кораби, всички безразборно скачени едни за други. Зелени морски водорасли висяха от тях и се потапяха във водата като изкривени усмивки. Корабите бяха разядени от ръжда — риболовни траулери, малки товарни корабчета, туристически катери, яхтички, буксири — всички по някакъв начин въвлечени в криминални истории било с наркотици, било оръжие или търговия с хора. Гледката беше покъртителна — развалини от груба техника, гниеща в забрава. Не се виждаше и намек за живот, никакво доказателство, че тук има нелегална фабрика, нямаше нищо за снимане. На асфалта до шлепа имаше дървен парасел — единственият признак, че до флотилията може би се ходи, но за да се помръдне, биха били необходими поне двама мъже.

Нямаше помен от какъвто и да е ред, лодките бяха хаотично вързани една за друга, приличаха на мозайка от фибростъкло, метал и надуваеми брони, целите намачкани и увиснали. Колкото и да беше невероятно, колкото и да изглеждаше невъзможно, тук някъде се криеше нелегална фабрика.

Брайън Кугли добре беше подбрал мястото — това е последното място на земята, където някой би очаквал да намери нелегална фабрика, а освен това Кугли можеше да контролира мястото и професионално.

Разглеждайки наново видяното от хеликоптера, тя се опитваше да определи мястото, което светеше в електронно зелено през бинокъла. Беше по средата на морското гробище, тя реши да се промъкне вътре. Но как да го направи една жена, висока 1.70 и застанала на около трийсет метра от флотилията, така че не можеше дори да се огледа хубаво наоколо. Първото от всички препятствия беше оградата от мрежа. Може би в училищните й години, когато гимнастиката бе ежедневие за нея, не би се замислила, но сега триметровата ръждясала мрежа й изглеждаше непреодолима.

Клекнала под платнището на скутера, тя чу някакво бучене. Бученето означаваше електричество, електричеството — че се използва за нещо. Мозайката малко по малко се сглобяваше. Тя проследи с поглед дебелия черен кабел, който отиваше до най-далечния ъгъл на двора. Беше скрит в буйната растителност, но накрая излизаше от храстите, обвит като мазна змия около дебело въже, от тези, с които обикновено се връзват корабите за кея. Стиви горе-долу разбираше от кабели и този, дебел колкото ръката й, очевидно не беше за обичайното захранване на кораб от брега. Този определено беше за централно захранване — хиляди волта, като в апаратната на Кей Ес Ти Ви.

Достатъчно голям за фабрика, помисли си тя. Достатъчно голям, за да си струва да го проследиш.

Тя се замисли за избора, който стоеше пред нея. Шлепът беше най-нисък от всички плавателни съдове на вода, очевидно щеше да й е най-лесно да се качи на него, но от друга страна той бе и най-открит. Танкерът отляво беше по-висок, но предлагаше добро прикритие, пък и мрежата отстрани щеше доста да улесни катеренето й.

С камкордера, все още закачен на кръста й, тя се затича към оградата. Прескачането на тази ограда щеше да е повратна точка за нея. Нямаше време за пауза. Пръстите й силно се вкопчиха в дупките на ръждясалата мрежа и Стиви започна да се катери.

Оградата се поклати и тя едва не се изтърси долу. Най-после стигна върха, който беше подсигурен с бодлива тел. На два пъти се опита да прехвърли десния си крак, но не успя. На втория опит клетъчният телефон се изплъзна от джоба на якето й и шляпна на асфалта. Тя си помисли, че стрелят по нея, и подплашена, така се набра, че веднага прехвърли оградата и скочи долу от два метра височина. Камерата я удари по гърба, когато се приземи. Стиви замръзна на място, коленете й трепереха, ушите й пищяха. Видя клетъчния си телефон, счупен на парченца от другата страна на мрежата. Играта беше дотук. Но оттук нямаше връщане назад.

Тя тръгна бързо по открития кей, криейки се в сенките на корабите. Чувстваше се като тийнейджърка, избягала от дома.

Един крайбрежен плъх с размер на домашна котка се запъти право към нея. Тя не изпищя, но тялото й се скова. Обзета от страх, не можеше да направи и крачка. Гризачът забеляза Стиви и се скри, но преживяването все пак я потресе. Су-Су би я окуражила, че плъхът носи щастие. Точно този кратък спомен за жената, която я гледаше като дете, й даде сили да продължи, напомни усилията на баща й да измъкне Мелиса жива от Китай. И точно тук, застанала на оголения кей, Стиви за пръв път си даде сметка за смисъла на скришните погледи и докосвания, които баща й и Су-Су си разменяха. Сега тя за пръв път навлезе в тези спомени като възрастен човек. Осмислянето на един прост факт я потресе: татко е бил в Китай почти цяла година, преди да вземе Стиви от училището в Швейцария. Истината я прониза.

Тя изведнъж разбра защо Су-Су бе дала такъв прякор на Ми Чоу, защо татко се подлагаше на такива рискове, за да изведе Мелиса в Америка. Легалното осиновяване. Мелиса изобщо не е била дете на политически затворници, убити по време на културната революция: всичко е било измислица, илюзия. Мелиса е точно това, което Су-Су я наричаше още от самото начало: малката й сестричка.

Захранващият кабел се качваше по въжето към палубата на кораба. Тя се покатери по мрежата, овесена отстрани на кораба, набираше се по-високо и по-високо над кея, докато накрая стигна горната палуба и докосна хлъзгавата стомана. Стиви надникна над ръба и си помисли, че няма по-потискаща гледка от нещо, което е направено от човека и след това изоставено.

Въжетата скимтяха и въздишаха. Водата около нея мързеливо шляпаше. Електрическото бучене забележимо се засилваше.

Тя се промуши под парапета, скочи на студената мокра палуба и пропълзя в сянката на нещо. С патешко ходене се забърза към носа, подминавайки стълби, лебедки, парапети и въжета.

Въздухът беше гъст от миризмата на ръжда и водорасли. Докосна захранващия кабел и тръгна по него към дясната страна на кораба, откъдето той беше пуснат към изоставен речен ферибот. Палубата на ферибота бе на около седем метра под Стиви, тежкият кабел минаваше през него и отиваше към следващия кораб.

Покачена на танкера, тя използва момента да огледа гробището. Палуби, парапети, комини и мостици. Ръждива стомана с цвета на изсъхнала кръв. Вдясно от себе си забеляза цяла пътечка от пасарели, стълби и талпи, водещи от една палуба към друга, точно към центъра на гробището, към голям траулер за промишлен риболов. Отдолу и вляво видя черния кабел да отива право към този траулер.

Представяше си Мелиса тук, с точност можеше да си възстанови видеозаписа. Потрепери. Малката й сестричка!

В далечината изпуфтяха спирачките на автобус или камион. Този звук не може да се сбърка.

Тя се върна от другата страна тъкмо навреме, за да види как една фигура слиза надолу по пътечката, между храстите, към единствения проход в мрежеста ограда. Беше едър мъж. Облечен в пуловер с качулка.

Стиви клекна, за да се скрие.