Първата жертва

Петнадесета глава

Петък, 21 август

4 дни от изчезването

Телефонът звънна един час преди съмване, когато цялото домочадие, включително и самият Лу Болд все още дълбоко спяха.

С две деца в къщата домът на семейство Болд приличаше ту на зоологическа градина, ту на фабрика за играчки. Подът и всички рафтове бяха отрупани с плюшени животни, части от конструктори Лего, кукли и други играчки. Лиз обикновено си лягаше незабавно след децата. Щом си легнеше, започваше да чете Библията или някаква книга, която наричаше свой учебник. В това виждаше своето „задължение“. Тя вече не наричаше липомата си по име, а винаги я споменаваше като своето „предизвикателство“ и разчиташе, че бидейки създание на Господа, ще намери своето опрощение. Болд не беше сигурен какво точно мисли за всичко това, но си държеше устата затворена. Защото, независимо от причината, Лиз изглеждаше по-добре, временно или за постоянно, никой не знаеше, въпреки че самата Лиз бе твърдо убедена, че е второто. А както всяко ченге знае, безсмислено е да атакуваш Сити Хол. За сега той смяташе продължителното й подобрение за успех.

Болд с пресипнал глас вдигна телефона до леглото и продължи разговора в кухнята, за да не притеснява Лиз. От другата страна на телефона диспечерът му съобщи за удавник, намерен с лице надолу в канала на миля от охраняемия воден път, в който се трудеха рибари от пет нации. Жертвата бил Ло Уан Чанг, бившият капитан на „Визаж“.

Десет минути след като затвори телефона, Болд вече беше в своя шевролет на път към местопрестъплението.

Болд пристигна преди смарагдовозеления микробус на съдебната медицина, с който транспортираха труповете. Преди да излезе от колата си наля още чай в пластмасовата чаша, после се присъедини към двамата униформени патрулни офицери. Те първи бяха реагирали на повикването и съвсем правилно бяха заградили периметъра на местопрестъплението, за да запазят всичко както си е. Небето вече изсветля. Около пристанището, където беше намерен трупът, имаше десетина бара и стаи под наем на час. Това беше район с порутени от морето вълноломи, чиито върхове бяха оцапани в бяло от чайките, а въздухът бе наситен с миризмата на водорасли, бензин и изгорелите газове. Патрулната кола бе оставена със запалени фарове, които осветяваха грозната гледка на мокро тяло, проснато на вехтия, изпотрошен кей.

— Онзи големият тип там е намерил тялото, когато отивал към лодката си. Казва, че е бил с лице надолу, точно тук — поясни патрулният и направи няколко крачки, за да посочи мястото между кея и корпуса на лодката. — Като се има предвид как му е ударена главата отстрани, сигурно се е подхлъзнал. Тук има малко размазана кръв.

Определено корпусът на дървената рибарска лодка бе изцапан с около половин метър нещо тъмнокафяво.

— Би могло да е така — съгласи се Болд, който не искаше да приема смъртта като нещастен случай, нито пък като съвпадение. Ако капитанът бе проговорил, ако бе се разбрал с Болд или Кугли, ако се бе опитал да накисне някой друг за контейнера и смъртта на имигрантите, тогава безброй хора щяха да искат да умре. Болд се чудеше дали собствената му прямота при разпитите на кораба не е довела до убийството на капитана.

— В багажника си имам „Полароид“. Ако искаш да си полезен, вземи да направиш няколко снимки — каза Болд на патрулния и му подаде ключовете за колата. — Разтърсете се из околността. Вижте дали не можете да намерите някой свидетел.

— Че хората тук говорят ли? — саркастично попита младото офицерче.

— Върши си работата! — сряза го Болд.

Проблемът не беше чак толкова в трупа, нито че са загубили възможен свидетел, а в решението, което стои зад смъртта, в бързината, с която някой е реагирал. Болд разбра, че тези хора са поне една крачка преди него, че знаят намеренията му. Освен собствения му екип и Имиграционните служби, само Мама Лу знаеше за плановете му да разговаря с капитана на кораба. От друга страна, който и да го е наел да транспортира контейнера, би могъл да предвиди неизбежността да го разпитат, и може да е действал така не само за да предотврати разпита, но и да сигнализира на другите капитани да си държат устите затворени.

Болд си припомни историята на Ла Моя за детектива, който бил пенсиониран по некадърност, след като се занимавал с нелегални имигранти. Тия хора явно не се шегуват. Достатъчен му бе само един поглед към подпухналото лице на капитана, за да си го припомни. Той си помисли за Сара, Майлс и Лиз. Кой знае, може би този случай не си струваше риска. Може би това беше другата цел на убийството. Може би в него Болд трябваше да види себе си, хвърлен на кея.

Съдебната медицина, развивана от Отдела по научна идентификация, бе оформила процедурата по огледа така, че да се събират педантично доказателства, включително снимки и видеоматериали, както и да се запазва цялата среда около трупа. Особено ако се комбинира с внимателно документиране, огледът на местопрестъплението можеше да отнеме два до три часа.

В началото на третия час Болд разбра, че целият екипаж на „Визаж“ е бил заварен да спи в каютите на кораба и е бил задържан от бреговата охрана за разпит. Болд предполагаше, че ще си поддържат перфектни алибита един на друг, но Ла Моя въпреки това щеше да ги разпита. Ако някой може да накара всекиго да проговори, то това е Джон.

Към седем часа сутринта местните кабелни телевизии пратиха снимачни екипи. Те се присъединиха към десетина други репортери и към любопитните, които населяват всяко място на престъпление. Цяла зоологическа градина. Масово мероприятие. Политически кошмар, ако репортерите се сетят да направят връзката с контейнера и подемат песента, че полицията е изгубила контрол над организираната престъпност. Болд щеше да слуша за това дни наред.

Отзад се обади един глас, който сякаш четеше мислите му.

— Не знам за вас, но за нас това ще е кошмар по отношение на връзки с обществеността.

Болд се обърна и се здрависа с Брайън Кугли.

— Веднъж да го свържат с „Визаж“ и край — каза Болд. — Екипажът вече е прибран.

— Чух — каза Кугли, за да даде на Болд да разбере, че има някои внушителни връзки. Ла Моя бе арестувал екипажа почти тайно. — Това е едно от нещата, за които исках да говоря с теб. Ние имаме преводачи, мисля, че можем да си поделим работата. Бихме могли да ви ги отстъпим за малко, ако и вие ни преотстъпите задържаните.

— Ние нямаме проблеми — каза Болд, отказвайки и двете предложения.

— Може и аз да съм виновен — каза Кугли, като остави коментара да увисне във въздуха. — Говорих си с него точно както вие ми казахте. Може би това е било фаталното обаждане.

Този човек го изстреля, сякаш го бе репетирал предварително, което подразни Болд. Истината беше, че Кугли дразни Болд. Федералните винаги преследват някакви тайни цели.

— Може би щеше да ни даде някакво име — каза Кугли, поглеждайки надолу към черния чувал с трупа.

— Мама Лу?

— Преди пет години, може би. Но сега? Не ми се вярва, не. Не че тя няма сериозно влияние. Разбира се, че има. Но контрол… съмнявам се. Наблюдавахме я внимателно две, може би три години. Вашите момчета също, тези от ОП. — Той имаше предвид отдел „Организирана престъпност“. — Телефонни подслушвания, разговори, подмолна работа. Познаваме я вече и в червата. Два пъти я изпробвахме с капани, и двата се провалихме. Все още попоглеждаме в нейната посока, но не много често. Освен това си е намерила доста сериозни приятели в града.

— Уважавам я за това.

— Внимавай.

— Всички казват така — вметна Болд.

— Ще ми направиш ли една услуга? След като си свършите работата с екипажа, дай ми ги за едно кръгче. Може да имаме късмет.

Това беше компромис, който Болд би могъл да понесе.

Двамата си стиснаха ръцете.

Кугли избегна медиите като сръчно мина под полицейската лента, затича се бързо към колата си и потегли, докато журналистите го усетят.

Болд използва това разсейване и заповяда да пренесат чувала с трупа в микробуса. Ако смъртта на капитана целеше някакво предупреждение, то беше много просто: всички замесени ще умрат.

Той се надяваше да не е в списъка.