Първата жертва

Двадесет и трета глава

Лу Болд и Джон ла Моя застанаха пред черната отворена паст на един гроб и погледнаха надолу. Жертвата беше азиатска жена — китайка. Беше гола, пръстите на краката й, гърдите й, и покритото с кал лице изпъкваха от глината и пясъка, отмити от нощния дъжд. Главата й беше обръсната. Болд почувства познатото бодване, което идваше при всеки контакт със смъртта.

Беше хвърлена в яма, изкопана за гроб. Някой се е надявал, че ковчегът ще бъде спуснат върху трупа и той ще бъде погребан завинаги в анонимност.

Ла Моя не оставяше на мира офицерите, като им крещеше една след друга заповеди. Болд не можеше да откъсне поглед от жената в гроба.

— Къде, по дяволите, са тези от Сиатълските служби? Увеличете периметъра на полицейската лента, така че да обхване цялото гробище. Искам да говоря с гробаря, който я е намерил. Искам някой да доведе кротко и мирно Стиви Макнийл тук. Не искам и думичка за това да се чува по радиото. Ясно ли е?

Болд се обърна към Ла Моя и тихо каза:

— Защо е толкова бледа? Нормална ли ти се вижда?

Ла Моя се развика на двама униформени:

— Някой да намери с какво да я покрием! Сложете завеси, камерата да не вижда какво става. Всеки, който не носи ръкавици, за наказание ще събира глоби чак до Коледа. — Това ги накара да се размърдат.

Когато няколко минути по-късно пристигна доктор Диксън, веднага му помогнаха да влезе в ямата. Болд му даде само няколко секунди и попита:

— Откога е мъртва?

— Ще ми дадеш ли поне една минута? — дочу се от дупката низкият, гърлен глас на доктор Диксън.

— Нормална ли ти се вижда? — попита Болд.

Диксън бе облечен с тънко шушляково яке, сиви памучни панталони, подгизнали от коленете надолу и „лабораторни патъци“ — кожени обувки с изключително дебели гумени подметки.

— Никога не ми изглеждат нормални. Дай ми една минута — повтори той.

— Прекалено бледа е — пак каза Болд на колегите си. — И гърдите й са целите черни около зърната. Защо ли е станало така?

Диксън рядко се зъбеше на Болд, но този път го сряза:

— Ако обичаш!

Болд го остави да работи над жертвата. Накрая Диксън извика от гроба:

— Кожата на стъпалата й е твърда като слонска. Предполагам, че е около двайсетте. На левия глезен има следи от лигатура.

Пристигна Дафни Матюс. Отборът е в пълен състав… — помисли си Болд. Тя беше облечена с дълга до глезените офицерска мушама и държеше отворен чадър. Дойде и застана до Болд. Както винаги той забеляза колко невероятно красива беше тя.

— Зоопаркът дойде! — отдалече извика дежурният, предупреждавайки за пристигането на медиите.

Дъждът заваля по-силно.

— Оградете с ленти там! — кресна Ла Моя. — Никой да не преминава, освен Макнийл.

Долу, в ямата, Диксън докладваше наблюденията си на едно диктофонче, което държеше в месестата си ръка, прикривайки го от дъжда.

— Защо са я погребали тук по този начин? — тихо попита Ла Моя.

— Скрили са я — отвърна Болд и погледна морето от надгробни плочи.

Дафни се хвана за това и каза:

— Щом има една, има и други.

— Още? — секна дъха на Ла Моя.

— Посетител! — викна дежурният и посочи един приближаващ се чадър.

— Макнийл — каза Ла Моя.

— Откога процедурата по идентифициране се извършва на гробищата? Това не е честно за нея. Някой помисли ли за нея? — оплака се Дафни.

— Аз я извиках — каза Болд.

— Трупът трябва да е почистен и представен през стъкло в моргата — напомни Матюс. — Това е процедурата. Как може тяло, намерено в кална дупка!

— Тя е репортер — каза Ла Моя. — Длъжна е да го понесе.

— Да накажем медиите. Това ли е идеята?

— Идеята е да разберем с какво и с кого си имаме работа колкото може по-бързо — поясни Болд.

Дафни побърза да пресрещне пристигащата жена.

— Вижте, можем да ви я покажем в града след един-два часа — каза тя, но не успя да забави Макнийл. — Няма нужда да е сега… по този начин. Има много кал. Лицето… и без това не се вижда добре.

Макнийл кимна, но продължи към гроба.

— Опитвате се да ме предпазите ли? — попита Стиви. — От какво?

— Гледката е ужасна. И ако това е приятелката ви… репортерката…

— Тогава аз трябва да знам — каза Стиви. Тя спря малко преди останалите и скръсти ръце. — Благодаря ви — прошепна тя на Дафни. Очите им се срещнаха и Дафни разбра, че не може да я спре.

Тя пристъпи до гроба. Ла Моя я представи на Болд, който каза:

— Съжалявам, ако сме ви причинили неудобство с това гробище.

Стиви го погледна, все още не намирайки сили да погледне надолу в ямата.

— Чувала съм за вас от години — каза тя изпод чадъра.

— Надявам се, не само лоши неща — отвърна Болд.

Тя се поколеба и каза:

— Съвсем не.

Тя направи още една крачка към гроба, краката й затъваха в калта, глината и чакъла. За момент погледна право напред, очите й бяха пълни със сълзи. После притвори клепачи, наведе глава и бавно ги отвори.

— Не е тя — дълбоко въздъхна Стиви. Обърна се и си тръгна. — Не е тя — повтори, за да чуят всички.