Първата жертва

Тридесет и четвърта глава

Четвъртък, 27 август

10 дни от изчезването

Болд предпочете да види съдържанието на дигиталната видеокасета въпреки препоръките на всички адвокати, с които се съветва. Изчезването на Чоу изискваше действие, още повече, че то явно имаше връзка с мъртвите нелегални имигранти, двамата убити свидетели и ненадейното изчезване на Клайн. Той нямаше избор. Ако съдът в крайна сметка решеше да действа срещу него и да отхвърли лентата като доказателство, каквото и да има на нея, тогава щеше да му се наложи да подходи по различен начин към същото това доказателство, но този подход той щеше да измисли по-късно. Не смяташе да позволи на адвокатите да му казват какво да прави.

— Защо си с костюм — попита Ла Моя, — да не отиваш на погребение?

— Отивам на Лот 17 — отвърна Болд.

Лот 17 беше мемориал на неизвестната жертва, който представляваше пет акра гора. Там се погребваха всички като Джейн Доу. „Семейство“ Доу вече наброяваше около двеста души.

— Сериозно? — учуди се Ла Моя.

— Щом искам да нося костюм, ще си нося костюм.

— Измисляш си ги тези глупости за Лот 17, нали?

— Да. — Но не му каза истинската причина въпреки приятелството им. Слуховете за това, че Болд е с костюм, се разпространиха бързо из целия пети етаж.

Двамата мъже бързо заслизаха надолу по стълбите. Болд се притесняваше, както не се бе притеснявал от години. Покрай болестта на Лиз той свали дванайсет килограма от това, което Диксън наричаше „скръбна диета“. Проблемите като че ли отстъпиха, но килограмите не се върнаха и той се радваше за това.

— Какво мислиш за камерата и чехличките?

— Не ми харесват.

— Нито пък на мен. Жена без обувките си е като кола без гуми. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Не.

— Разбира се, че се сещаш.

— Че е мъртва? — попита Болд.

— Така мисля.

— Недей.

— На какво основание?

— Просто недей — каза Болд, — трябва ми жива.

— Минаха десет дни откакто никой не я е виждал, серж.

— Вече съм лейтенант. Трябва да престанеш да ме наричаш така.

— Но ще трябва да продължа да ти викам „серж“, защото не мога да измисля кратко на „лейтенант“. От друга страна пък да ти викам „лейтенант“ е много дълго. Нали разбираш?

— Ще трябва да свикнеш.

— Кой го казва, а?

Болд се спря на площадката и погледна Ла Моя в очите. И двамата знаеха, че иска да каже нещо, но така и не го направи.

— Лофгрийн се обади — каза Ла Моя, имайки предвид шефа на лабораторията за съдебна медицина. — Каза, че е намерил рибени люспи в онези чехлички. Иска да се отбия, когато приключим с Техническите.

Въпреки че откритието на рибените люспи заинтригува Болд заради явната им връзка с Джейн Доу, той почувства завист и ревност. Искаше му се да викат него, а не сержантите му. Но като се има предвид повишението му в чин лейтенант, от сега нататък щеше да е все така. И лабораторията, и от кабинета на съдебната медицина първо уведомяваха офицера, който води случая, а лейтенантите рядко или дори никога не водеха случаи. Вярно, че наблюдаваха. Вярно, че съветваха. Но никога не водеха. Болд не знаеше точно защо това имаше толкова голямо значение за него, но че беше така, беше факт. Не искаше да разбира втори за всичко, не искаше да стои встрани. Искаше му се неговият пейджър да звъни, въпреки че мразеше цялата техника, искаше на него да се обаждат по телефона, той да взима решения. Когато имаше някакви проблеми с някой случай, вече го викаха в кабинета, а не на местопроизшествието. Това просто не беше правилно. И донякъде обясняваше костюма, който носеше. Имаше записано за по-късно през деня интервю за работа. Дори Лиз не знаеше за него. Не беше лесно да вземе решение да се яви на това интервю, а още по-трудно щеше да реши дали да приеме, ако му предложат работата.

Спряха пред вратата, водеща към подземния етаж. Беше боядисвана толкова много пъти, че изглеждаше почти тапицирана.

— Ако излезе нещо смислено от този запис — предупреди Болд, — трябва да помислим как можем да се сдобием с него в случай, че някой съдия реши да ни затапи.

Връзките на Ла Моя бяха легендарни. Той имаше приятели, които на свой ред имат приятели, имащи достъп до най-тънката и най-внимателно пазена информация. Някои казваха, че това се дължи на множеството бивши гаджета, други твърдяха, че едно време е бил във военното разузнаване.

Той никога не се издаваше, не опровергаваше легендите и пазеше източниците си.

— Нямаш проблеми — каза той.

— Става дума за интервю за работа, но не искам никой да разбере — това накара Ла Моя да изтръпне.

— Така ли? Е, за доброто на всички нас се надявам да мине наистина много зле. — Той се поколеба за момент, после каза: — Благодаря за всичко… лейтенант.

Болд дръпна вратата.

Момчето от техническия каза, че е свалило дигиталния запис на VHS и подаде на Ла Моя дистанционното от видеото — още един знак за това кой е водещият. Каза им да го повикат, ако имат нужда от нещо, или когато изгледат записа, и остави двамата мъже сами в затъмнената стая пред двайсет и седем инчовия телевизор.

— Частна прожекция — пошегува се Ла Моя и пусна записа. — Е, кой купува пуканките?

На Болд не му беше до шеги.

Звукът и образът бяха от градска улица през деня, камерата беше на височината на кръста. Датата на видеото показваше десет дни по-рано. Часът бе 6:19 след обяд. Двата различими разговора в далечината бяха на някаква двойка, обсъждаща индианския фестивал, и двама или трима мъже, оплакващи се от работата си.

— Камерата е скрита — тихо отбеляза Болд.

— Може да е в куфарче.

— Може.

Образът изведнъж се замъгли и след малко се различи приближаващ се градски автобус.

— Това е спирка — каза Ла Моя.

— Ъхъ.

— Това говори ли ти нещо?

— Да видим по-нататък — предложи Болд.

Спирачките изсъскаха и автобусът спря. Сниман вероятно от височината на кръста, записът изглеждаше правен от дете и някак от детска гледна точка. Болд се сети за собствените си деца Майлс и Сара и се разтревожи, че не ги вижда достатъчно често. Почти не виждаше и Лиз, освен ако не брои часовете, когато тя спеше. Наистина, откакто безсънието му се върна с пълна сила, той доста често наблюдаваше как Лиз спи. Просто лежеше и се притесняваше, без значение за какво, един вид притеснение за самото притеснение.

За пръв път зърнаха Мелиса как се качва в автобуса, отразена в някаква лъскава алуминиева ламарина, а може би дори и в някакво огледало вътре в рейса. Стана толкова бързо, че беше трудно да се каже в какво точно се е видяло отражението. Мелиса изглеждаше на двайсет и нещо, почти хубавичка, с дънки и пуловер. В автобуса беше прекалено шумно, за да се различи някакъв конкретен разговор, но камерата явно постоянно се стремеше към лявата страна на автобуса. Очевидно беше, че през цялото време се опитва да запази този ъгъл, особено като се вземе предвид, че Мелиса стоеше по средата на пътеката.

— Какво мислиш? — попита Ла Моя.

— Не знам — отвърна Болд. Дразнеше се, че го прекъсва през няколко секунди. Искаше спокойно да изгледа записа, да вникне в това, което виждаше, а не постоянно да го връщат в стаята до сержанта му.

— Интересува се от някого отляво.

— Хайде поне веднъж да го изгледаме целия, а?

— Да, разбира се.

Мелиса седна навътре в автобуса, точно срещу задната врата, но обективът остана насочен наляво. Гледките през прозореца бързо се сменяха.

Ла Моя веднага каза:

— Иска да има възможност бързо да избяга.

Болд нищо не каза, а само си помисли, че това може би е насочващо.

След няколко секунди записът изведнъж прекъсна, и когато пак тръгна, часовникът показа, че са минали единайсет минути. Бе изключила и после пак включила камерата. Болд в тъмното си написа бележка за единайсетминутното прекъсване.

— Искаш да ме комплексираш ли, серж? И аз ли трябва да си водя бележки?

— Не, аз ще водя бележките — каза Болд.

Автобусът зави и тръгна по една от търговските улици.

Веднага си пролича смяната в архитектурата. Навън бе значително по-тъмно, смрачаваше се. Предницата на автобуса се сниши и всички пътници се наклониха напред на седалките си.

— Автобусният тунел на Трето авеню — изкоментира Ла Моя.

— Ъхъ.

— Явно следи някого.

— Да видим по-нататък.

Ла Моя изсумтя, възбуден от това, което вижда, но разочарован от упоритото мълчание на Болд.

Автобусът спря на някаква спирка вътре в тунела и десетина пътници се приготвиха за слизане. Камерата показваше как хората слизат един след друг. После се извъртя към спирката и за пръв път изолира един конкретен човек.

— Ето го — нетърпеливо каза Ла Моя.

С приближаването на камерата човекът ставаше все по-голям. За секунда се видя профилът му, но една лампа на тавана освети кадъра и изтри лицето му.

— По дяволите — ахна Ла Моя, — за малко да го хванем.

— Тя го е хванала — повтори Болд. — Но правилният въпрос е: дали той я е хванал?

— Мислиш ли, че я е хванал?

— Ние знаем, че я е хванал, Джон — припомни му Болд. — Само не знаем кога.

— Това започва да ме нервира.

— Личи си.

— Имам предвид филма.

— Да — каза Болд.

Тя се спря пред картата на града, обърна се и седна, вероятно на седалка. Камерата се завъртя много бавно и хвана гърба на мъжа в кадър.

— Бива я в тази работа, нали? Добре цели.

Образът подскочи. В долния десен ъгъл се видя, че са прескочени седем минути. Гърбът на мъжа все още беше в кадър. Той бе облечен със стар, прояден от молци пуловер, черни дънки и спортни обувки. Черната му чуплива коса и едрата структура на тялото му предполагаха испански или полинезийски тип, но без по-близко наблюдение не можеше да се направи точен извод.

— Защо точно този? — попита на глас Ла Моя.

— Това е добър въпрос — съгласи се Болд.

— Клайн? Дали е свързала тази изчезнала фуста с този Фрито Бандито?

— Това са расистки брътвежи, Джон. Сега си сержант.

— Добре тогава, с господина, любител на ориз и боб — поправи се той. — Да го наречем Томи Тако?

— Може.

— Благодаря.

Автобусът спря. Пътниците слязоха. Следеният се качи, секунда след това се качи и жената с камерата. Този кадър не продължи дълго. Тя само фиксира местоположението на мъжа в автобуса. Край на картината. Минаха седемнайсет минути.

Болд се замисли да засече определени автобусни маршрути. Чудеше се колко ли такива маршрута ще трябва да проверят.

— Томи излиза, дясна сцена — каза Ла Моя, сякаш режисираше филм.

Широкоплещестият пуловер слезе по стъпалата. Камерата тръгна към вратата, но рязко спря. Само пуловерът слезе. Мелиса явно е размислила, преди да го последва по тъмния тротоар в неизвестното.

— Е, не е чак толкова глупава — изкоментира Ла Моя.

— Разпозна ли района? Мястото?

— Шегуваш ли се? Вратите бяха отворени за пет секунди — оплака се Ла Моя.

— Превърти — каза Болд.

Имитирайки спортен коментатор Ла Моя издекламира:

— Нашата автобусна камера сега ще ви представи непосредствен риплей на това как звездата на шоуто слиза от задната врата. — Той беше толкова нервен външно, колкото Болд вътрешно. — Изчезналата жена е последвала някакъв мъж, голям мъж, може би работник, може би дори не бял човек. Тя го е следила почти цял час, нощно време, с два автобуса, държейки през цялото време куфарче със скрита камера.

Направиха три последователни опита да идентифицират мястото, където се отвориха вратите на автобуса, но всички усилия бяха напразни.

Следващият кадър прекъсна още по-рязко от останалите.

— На другия ден е — забеляза Болд. — Този, последния кадър. Върни… Да. Виждаш ли?

Камерата се движеше от ляво надясно. Малки бели светлинки просветваха в тъмнината. Когато светломерът се адаптира, двамата едновременно скочиха напред. Десетки китайки, всички с обръснати глави, всички по дънки и тениски, седяха зад огромни индустриални шевни машини, работещи със светкавична бързина. Други, застанали пред кроячните маси, бяха заети с ножове и ножици, вързани с вериги за масите. Учестеното дишане на Мелиса се смесваше с рева на машините и високо се чуваше от стерео колонките на телевизора.

— Господи! — прошепна Ла Моя.

Вариото приближи образа, осветлението се подобри и показа няколко шивачки в близък план. Те изглеждаха бити и унижавани. „О, божичко!“ — чу се сухият шепот на Мелиса. Следващият кадър показа окован във вериги глезен, следи от кръв. Тя ахна, когато камерата го фокусира. После още един окован глезен, после още един. „Гробището“ — пресипнало прошепна жената.

— На хълма? — изуми се Ла Моя.

Болд го стрелна с поглед. Дали Мелиса е направила връзката с тяхната Джейн Доу? Но как? Кога?

Още едно прекъсване на картината. Екранът завладя вниманието му. Злокобният рев на машините бе непрекъснат, скърцащ и дразнещ. Камерата показа в близък план черна повърхност, върху която внезапно се появи малка дупчица с размера на един сребърен долар. Обективът се приближи към тази дупка и автоматично се фокусира. Малка, лошо осветена стая. Звук на течаща вода. Голи жени с обръснати глави и гениталии. Вода от маркуч, течаща върху тях. Те си шепнат помежду си. Прилича на китайски.

Поне този път Ла Моя се сети да спести остроумните си пубертетски коментари.

Още едно прекъсване. Някаква жена, застанала в тъмната баня, бръсне главата си. Дали е Мелиса? Сцената бе дълга само няколко секунди. Тя се обърна с лице към камерата и се усмихна. Прошепна: „Това е Мелиса Чоу за новините на Кей Ес Ти Ви. Сега минавам в нелегалност. Ще се присъединя към населението от фабриката. Ставам една от тях“.

— Да му се не види — изруга Ла Моя.

Жената се протегна и изключи камерата. Черен екран.

— Звучи глухо — отбеляза Болд, чийто музикален слух винаги бе нащрек.

Чуваха се гласове на жени, говорещи на китайски. Камерата се смени, показа в близък план лицето на някаква жена. Тя беше с обръсната глава, шепнеше на китайски. Интервюто продължи близо минута, камерата показваше ту върха на главата й, ту брадичката й, близкият план драматизираше думите. Дори и без преводач беше ясно, че съобщава за ужасните условия и страх; сълзите говореха красноречиво. Отново черен екран и още един близък план на друга жена. Имаше всичко три интервюта. Всички направени шепнешком. Всички на китайски, нито думичка английски. Третото бе прекъснато от дрезгавия глас на жената. Може би предупреждение. Камерата се насочи надолу, за да покаже под, застлан с вълнени дюшеци и одеяла от вата. Няколко спящи жени. Повечето дюшеци бяха празни. Екранът потъмня, после се появи снеговалеж.

Следователите седяха и гледаха сивия съскащ екран. Ла Моя намали звука. Върна лентата, за да се убедят, че нищо не са изпуснали.

— Гади ли ти се? — попита той.

— Играл ли си някога като дете на китайски белезници? — попита Болд. — Нали се сещаш, изплетени от въжета? Ония, дето си пъхаш пръстите вътре?

— Разбира се, помня ги. Какво за тях?

— Ами въжето те спира. Можеш да си пъхнеш пръстите, но не можеш да ги измъкнеш.

— Такива бяха и веригите на глезените им, серж.

— Точно това й се е случило — каза Болд. — Влязла е вътре, но не може да излезе.

— Като с китайски белезници.

Болд кимна. Чувстваше се по-добре откогато и да е през последните дни.

— Добрата новина е, че може да говори езика, а както си е обръснала главата, изглежда като всички останали.

— Мислиш ли, че все още е жива? — тревожно попита Ла Моя почти шепнешком. Още бяха под впечатление от записа.

— Да, мисля, че е — каза Болд също толкова тихо. — На пръв поглед камерата почти го опровергава, знам това. Но как иначе досега не сме я намерили? — риторично попита той. — Това е, защото и те не са я намерили. — Той се обърна в тъмното към Ла Моя, сивият екран освети силуета му и го направи да изглежда болнав и блед. — Кой знае? — каза Болд. — Те може дори да не знаят, че тя е там.