Първата жертва

Петдесет и девета глава

Полицайката от Отдела за борба с порока, на име Лора Стоул, бе облечена в бяла престилка, за да изиграе ролята на медицинска сестра на информацията в болницата. Ла Моя обясняваше как му действат прилепналите бели престилки на медицинските сестри и как поради рядката възможност да зърне красивото мургаво лице на Стоул и „добре оформената й личност“, облечена в този интересен костюм, той чувствал нужда да я покани на среща.

Болд му каза да си го задържи в гащите.

В клиниката бързо се съгласиха на тази замяна, защото за информацията не се искаше някаква специална подготовка и докато не се изисква намесата на лекар или друг медицински работник, няма законно основание да им откажат.

— Единственият проблем на Стоул в тази задача, серж, е, че дори и с вързана коса е прекалено сладка, прекалено много прилича на звезда от сапунена опера, а не на момиче от информацията с различен етнически произход и минимална заплата.

— Някой ден тази твоя голяма уста ще ти докара такива проблеми, че дори и с нейна помощ няма да можеш да се измъкнеш — предупреди го Болд.

— Тази моя уста трябва да се регистрира като оръжие, като се има предвид какво прави с жените.

— Точки ли трупаш, Джон? Влез вътре и си вземи стол. Искаш да зяпаш Стоул, така ли? Може. Поне няма да ми се налага да те слушам.

Ла Моя седна на един стол в ъгъла, където в продължение на два часа щеше да се чуди защо винаги в чакалните на болниците има само невероятно стари списания и часовници с размера на пица. Чудеше се как ли издържат младите хора, на които им се налага да ползват безплатните клиники, и колко ли от тях са забъркани по един или друг начин с наркотици. В резултат на предаването на Макнийл дойдоха само седем души.

Всеки от седемте пъти Стоул сигнализира на четирите преоблечени ченгета в сградата и на Болд в контролния микробус. Микрофонът бе скрит в тъмната й коса, а жицата му бе пусната отзад под дрехата й. Всичките седем души, дошли да се ваксинират с противогрипната ваксина RH-340, бяха здравни работници или докери, които са били на линия при разтоварването на контейнера.

Осмият път, когато Лора Стоул сигнализира на Ла Моя, бе заради висок испанец, облечен с тъмен пуловер с качулка. Ла Моя скри лицето си в шестседмичен брой на „Пийпъл“; портиерът с кофа и парцал в ръка се наведе да отлепи някаква дъвка от плочките на пода; една кльощава жена с предизвикателни панталони и обувки с висока подметка извади червилото си и използва огледалцето на пудриерата си да погледне вратата зад себе си; една жена с цивилни дрехи, пишеща на машината зад Стоул, дръпна ръцете си от клавиатурата и посегна към пистолета си под бюрото.

На големия мъжага му казаха да чака. Той седна до Ла Моя, който си позволи дързостта да се обърне към него и да го попита:

— Как сте?

— Направо съм съсипан, човече — каза той гъгниво и с пресипнал глас.

— Личи си — каза Ла Моя и се върна към списанието.

След пет минути на испанеца му донесоха формуляр за попълване. Той го погледна със съмнение. Застанала пред него, Стоул му обясни с отегчен глас, сякаш го е правила толкова много пъти:

— Трябва ни името ви, месторабота, ако има такава и телефонен номер, на който можем да ви се обадим за резултатите. Това е много важно. Ако имате нужда от испански формуляр…

— Да — изгрухтя той.

Тя се върна с друг формуляр и му заговори на испански.

— Може да пропуснете тази част за застраховката, защото лечението, от което може би се нуждаете, е безплатно. Четвърти ред — ден на заразяване, е изключително важен, защото той ще определи нужната ви доза на лечение, от което ще зависи и ефектът му. Повторното излагане на бацилоносителите не е от значение за лекарите. Само първоначалният контакт със заразени е критичен за правилната диагноза и последващото лечение. Ако има нещо, с което да ви помогна…

— Можете да забързате малко нещата тук — намеси се Ла Моя. — А може после и да идем да пийнем по нещо.

Стоул го изгледа.

Испанецът смръкна, закашля се и надраска името си на формуляра с грозен, но все пак четлив почерк: Гуермо Родригес.

Стоул се върна на мястото си зад плота.

След няколко минути повикаха Ла Моя под името Романело.

— Мой ред е — каза той и остави списанията. — Късмет, приятелю — каза той на другия. — Може да си остарял с няколко години, докато те повикат.

Родригес стана едновременно с него и подаде формулярите на момичето, която пък ги подаде на полицайката зад нея. Зареденият пистолет чакаше под бюрото, за да изключи всякакви неприятни изненади.

Ла Моя отиде в дъното на коридора и зае позиция в стаята за прегледи. По този начин блокира задния изход на сградата. Сега вече бяха го притиснали. Ла Моя нетърпеливо чакаше информация от центъра. Когато машинописката въведе данните му в компютъра, тя не ги вкара в архива на болницата, а ги прати по модем в криминалния архив на полицията. Името Гуермо Родригес се върна с отрицателни резултати: никакви криминални арести, нито обвинения. Освен това в системата нямаше шофьорска книжка или регистрирана на негово име кола. Гуермо Родригес не съществуваше. Той беше точно човекът, който би се возил на градски транспорт. Най-вероятно Родригес бе посочил фалшив адрес в болничния формуляр, както и фалшив телефонен номер. Най-вероятно и самият Родригес беше нелегален имигрант, условие, което лесно би го пратило в лапите на корумпиран служител на Имиграционните служби и службите за натурализация. Болд се чудеше какво ли ще отговорят мексиканските власти, когато им изпрати името и отпечатъците на пръстите му.

— Това е нашият човек — съобщи Болд по радиото, гласът му издаваше вълнение. — Пуловерът съвпада с този на видеото. Да започваме.

Няколко минути по-късно на Родригес му инжектираха нещо безвредно, колкото да се успокои, казаха му да пие аспирин и много вода и го пуснаха.

Когато Гуермо Родригес напусна клиниката, след него тръгнаха още петнадесет ченгета в десет коли, чиято задача бе да го следят. Това бе най-голямото наблюдение през последните единадесет месеца.