Първата жертва

Седемдесет и девета глава

Топлото октомврийско слънце меко светеше, спуснало се ниско над хоризонта. Напомняше на Стиви за жълтите фарове на колите в Париж. Вече се замисляше за едно пътуване, но все още и двете не бяха готови за това.

— Виждаш ли онази лодка?

Мелиса не отвърна. Тя не се люлееше в люлеещия се стол. Просто седеше в него и безизразно гледаше напред.

Коруин бе така добър да им отстъпи вилата си. Тревата на мочурищата се поклащаше от вечерния бриз, който съпровождаше всеки залез. Стена от кедри се бе надвесила по ръба на водата като крепост.

Стиви къпеше Мелиса всяка вечер, както майка детето си. Внимателно сапунисваше кожата там, където са си гасили цигарите в нея. Почисти слабините, които бяха осквернили с мръсотията си. Не можеше обаче да почисти мислите й, не можеше да проникне там. Опитваха се да й помогнат с комбинация от масажи, акупунктура и психотерапия. Една лекарка, психиатър, препоръчана от Дафни Матюс, идваше при тях с ферибота два пъти седмично. Тя казваше, че вижда шансове, но Стиви не се връзваше много. Защото си личеше, че няма никаква промяна.

Мелиса ядеше, макар и невероятно малко. Стиви допълваше диетата й с една от онези шоколадови напитки, предназначени за престарели хора. Спяха в едно легло, защото понякога кошмарите на Мелиса бяха наистина ужасни. Стиви искаше винаги да е близо до нея.

Предишната нощ Мелиса се беше измъкнала от леглото, нападна я и крещя почти цял час, въпреки че за Стиви беше ясно, че сестра й изобщо не е будна. Може би това бе знак за подобрение, искаше й се да е така. Бяха я предупредили, че Мелиса ще се възстановява бавно. Може би пък виковете бяха стъпка назад. Стиви не смяташе да я оставя сама в скоро време.

Тя й донесе плетен вълнен пуловер и й помогна да си го сложи на изтънелите до кокал рамене. Потупа я по бузката с опакото на ръката си и каза:

— Обичам те, малка сестричке — както правеше това по много пъти всеки ден.

Любовта беше лекарството, което щеше да я излекува. Стиви знаеше, че е така. Вярваше в това.

— Тук си в безопасност — каза с буца в гърлото си.

Мелиса се протегна, хвана ръката й и я сложи в скута си. Стиви падна на колене, сълзите й потекоха, защото такова нещо се случи за пръв път. Не беше кой знае какво, но за Стиви означаваше повече от всичко. Тя прошепна на жената в люлеещия се стол:

— Всяко пътуване започва с първата крачка. — Никаква реакция. Нищо.

Стиви нежно залюля стола. Струваше й се, че на Мелиса й харесва. Не беше сигурна. Беше й неудобно да седи на колене, но не вдигаше ръката си от скута на сестра си. Захватката на Мелиса бе слаба, но все пак беше някакъв знак на желанието й за живот. Стиви не помръдваше. Почти не дишаше.

Слънцето приличаше на жълто око, после започна да жуми до смрачаване. Краката на Стиви отмаляха от коленичене, а ръката й се обезкърви там, където доскоро бе изтръпнала. Но тя не помръдваше, не говореше. Свечери се.

— Първите звезди са най-ярки — каза Стиви.

Нищо. Никаква реакция.

— Колкото и да се задържат — прошепна тя.

Пак нищо.

Луната над тях изгря и започна да хвърля сенки по дърветата. Спътник прекоси небето. Стиви наблюдаваше как очите на Мелиса го следят. После забеляза, че столът се люлее, но тя самата не бе го помръднала.

— Ще приготвя вечерята — каза тя и с нежелание освободи ръката си.

Щяха да имат възможност да се държат за ръце още много пъти, беше сигурна в това. Тя се изправи, изтръпналите й крака едва я държаха. Прекоси верандата, подпирайки се на стената. Не беше в състояние да откъсне поглед от бавно поклащащия се стол. Само преди месец поклащащ се така стол не би означавал нищо за нея.

Човек винаги се учи.