Първата жертва

Четиридесет и девета глава

— Този запис не е последователен — посочи екрана Болд. Бяха изгледали всички касетки заедно и сега гледаха за втори път дигиталната.

Изражението на Макнийл беше сериозно, реакциите й бяха забавени, като на човек, който изчаква превод. Лицето й се бе състарило с повече от десет години. Беше съвсем различна жена от тази, която заставаше зад журналистическото бюро всеки ден и Болд се чудеше коя от двете е истинската. Дали изчезването на Мелиса бе сторило това с нея, или пък просто козметиката я скриваше за един час всеки ден? Дъщерята на Болд Сара веднъж беше отвлечена и той знаеше какъв ужас е това. Не му беше чуждо празното кънтене на хорските гласове, отказът на стрелките на часовника да се движат по-бързо, безсънието, което поставяше под въпрос здравомислието му. Така и тази жена се беше затворила в собствения си свят, потресена от изчезването на приятелката си и измъчвана от съзнанието за собствената си роля в цялата тази история.

— Моля? — най-накрая му отговори Стиви.

— Виждате ли това? Има почти двайсет и четири часова разлика между VHS-записите и този. Мисля, че липсва една касета.

Тя се загледа в индикаторите за време на двата екрана: единият, показващ задната част на автобус, влизащ в тунел; другият представляваше първия кадър на дигиталната касета и показваше Мелиса да се качва на друг автобус. Тъй като и двата записа се отнасяха за автобуси, човек лесно би могъл да помисли, че са хронологични, но те явно не бяха.

— Казах на Брайън Кугли, че една касета липсва, но тогава само си измислях, опитвайки се да спечеля малко време за Мелиса — каза тя. — Просто бях приела, че другата касета, която й дадох, е празна, но имате право за датите.

— И така, вие също смятате, че може да е заснела и още една лента?

— Възможно е. — Гласът й не трепереше, но някак си замря в гърлото й, като на човек, опитващ се да се провикне в снежна буря. — Може би просто не е имала какво да снима през този ден. Случва се. Нали знаете как е с тези наблюдения.

— Да предположим, че конфискуваната камера е съдържала втората дигитална касета, а не първата — размишляваше на глас Болд. — Да кажем, че първата е била вече изснимана и скрита, и този, който е намерил камерата, е намерил само втората касета.

— Така че може да има още една касета — пресипнало каза Стиви.

— Трябва да обясним появата на камерата. Ако беше я намерил този, който стои зад всичко това, щеше ли да я заложи? Едва ли! Да я унищожи — да, но да я заложи? А пък ние имаме заявлението на Рили, човекът, с когото се срещнахте при фонтана, че камерата е била донесена от малко бандитче. Така че може би това момче просто е намерило камерата или я откраднало, а може би тя я е скрила. Той не казва на никого за нея, просто отива и я залага, за да си докара малко пари. Но от друга страна, може би тя я е използвала, за да си купи мълчанието на момчето, или за да го подкупи да й помогне да избяга…

— Но ако това е било всичко, което може да продаде, какво ще стане следващия път, когато тръгнат на проверка?

— А може би някой от фабриката, някой от ръководителите, я е намерил и е оползотворил находката си, като я продал. Това не значи, че са намерили Мелиса — припомни той.

— Но аз излъчих снимката й — прошепна Стиви. — Трябва да са я разпознали вече.

— Не можем да сме сигурни в това.

— И вестниците я препечатаха… Излъчиха я и другите телевизии. Човек трябва да живее във вакуум, за да не види тази снимка. — И пак толкова тихо тя добави: — Аз прецаках всичко. И всичко това, защото вие, копелета такива, не искахте да се размърдате.

Той очакваше това. Винаги след откровенията идват обвиненията.

Болд изчака малко атмосферата да се изчисти, за да стъпи на здрава почва.

— Ще извадим снимка на автомивката и ще я раздадем на всички патрулни радиоколи. Все някой ще я разпознае. А вие ще имате две задачи: едната е да прегледате пак тази дигитална касета и да преведете. Нямам предвид разговорите, това, което жените казват вече го имаме преведено. Тя ги разпитва за историите им, за условията на кораба…

— Аз зная мандарински — припомни му тя, — пък и изгледахме два пъти касетата.

— Това, което ни трябва, е да влезем в главата на Мелиса. Трябват ни нейните мисли, чувства. Защо отделя толкова много внимание на условията в кораба, след като се предполага, че жертвите не са видели нищо извън контейнера. Но тя споменава кораба отново и отново. Трябва ни този подтекст.

— А второто?

— Искам да ми измайсторите един убийствен материал. Искам да направите някого да изглежда наистина много лош.

— Не знам как ще се справя, ако трябва да излъча нещо, което е чиста фантазия.

Той се поколеба, но тъй като тя му трябваше, каза:

— Без клевета. Но направете този човек да изглежда толкова лош, че да се гърчи като се гледа. — И той попита: — Колко време ще ви отнеме едно такова нещо?

Тя се замисли, лицето й изразяваше смесица от любопитство и загриженост. Стиви колебливо отвърна:

— Някъде между два часа и два дена. Зависи кой е обектът и какъв материал имаме за него.

— Няма нужда да е дълъг. Само трябва да е силен.

— Звучите по-скоро като продуцент, отколкото като ченге — опита се да се усмихне тя, но лицето й само се изкриви в гримаса.

— Познавате ли една жена на име Мама Лу? — попита Болд.

Стиви направи котешки гръб, опули очи и саркастично попита:

— Господарката на престъпниците? Ама вие наистина искате да ме убият!

— Бившата господарка на престъпниците — поправи я той. — В днешно време повече се занимава с политика. Тя е това, което ни трябва. Тя знае всички отговори.

— Тя ли стои зад изчезването? — попита Стиви. — Нея ли защитава Кугли?

— Не знаем нищо със сигурност. Моето шесто чувство ми подсказва, че Мама Лу знае отговорите. Може би само някои от отговорите. А може би всички. Не знам. Но никога няма да стигна до никой от тях, без да я пречупя по някакъв начин. Тя остарява. Иска да я приемат в обществото. Това й е слабото място!

— Чакайте да проверя какви файлове имаме — каза Стиви и с това се нае да му помогне. — За кога ви трябва?