Първата жертва

Пета глава

На следващия ден срещу петстотин долара в брой щатският ревизор даде на Мелиса името на Гуен Клайн, както и на службата — Уолингфорд ОМПС, където работеше Клайн. Мелиса прекара четиринадесет часа в купето на микробуса си с обемна телевизионна камера и захранващо устройство, готова да записва във всеки един момент. Тя засне една лента как Гуен Клайн излиза от ОМПС и тръгва по поръчки, една лента как Гуен Клайн си взима децата от забавачницата, една лента как Гуен Клайн пазарува зеленчуци. Първият „доклад“ на Мелиса бе представен на Стиви Макнийл в разкошния й мансарден апартамент, на няколко салати, които Стиви поръча по телефона. Виното беше „Арчъри Съмит Пино“. Стиви с удоволствие пи, Мелиса почти не докосна чашата.

— Може би единственото нещо, което си струва да се доложи, е, че съпругът на Гуен Клайн кара чисто нов пикап, както и че къщата явно е с нов покрив.

— Може би са имали повечко налични пари — предположи Стиви.

— Или пък е умрял някой богат роднина или щедър банкер. Професията на съпруга е да забива пирони. Тя е държавен служител. А той кара пикап за тридесет хиляди долара, пък и новите покриви никак не са евтини.

— Нека разберем как си е платил пикапа — предложи Стиви.

— Това ще ни помогне да я притиснем.

— Тя няма да се съгласи да разговаря с нас — каза Стиви. — Поне не и докато не й представим стабилно доказателство, че е замесена.

— Шофьорските книжки са малки, би могла лесно да се освободи от тях.

— Затова трябва да си плътно до нея — посъветва я Стиви.

— Но не мога да се лепна за нея, нали?

— Разбира се, че можеш.

— Но не и да снимам в същото време. Поне не и с тази камера. Тя е с размера на училищен автобус.

— Ще проверя дали не мога да ти намеря дигитална — каза Стиви. — Можем да я сложим в това куфарче и така да направим всичките си тайни снимки. С него можеш да отидеш навсякъде.

— Това определено ще е от полза.

— Но не ходи никъде, където е опасно, моля те — предупреди я Стиви. — Искам да помниш това.

— Ами ако не намеря нещо по-полезно до ден-два? — попита Мелиса.

— Тогава нашият приятел от китайския ресторант няма да си получи втората част от сумата.

— Ами жените от контейнера? Забравяме за тях, така ли?

— Не можем да ги спасяваме с цената на всичко, камо ли пък със себе си!

— Как така?

— Не прекалявай, съгласи се, че съм права.

— Имаме две възможности — нетърпеливо рече Мелиса. — Журналистика 101. Първата е да я провокираме пред камерата с това, което знаем. Втората е да направим така, че нещо да се случи.

— Журналистика 101? Да я провокираме, разбира се. Но… клопка? — възрази Стиви.

— Щом не можеш да откриеш новини, създай ги — цитира Мелиса.

— Това не ти е в стила и ние и двете го знаем. Как така ще създаваш новини? Да ги фалшифицираш ли искаш? Ти не би го направила! Коруин може да го направи, но не и ти.

— Няма да създавам новини, не се безпокой. Само ще ги подмамим. Ще си изпросим фалшиви лични карти — предложи тя.

Стиви стана от дивана и закрачи из стаята.

— Опасно близко до капан е.

— А кой казва: „истинските новини никога не се намират, те се откриват“? — припомни Мелиса.

— Не изваждай думите ми от контекста.

— Три жени са умрели в този контейнер. Другите са били разсъблечени, обезпаразитени, обръснати от главата до петите, а сега, след по-малко от седмица, ще ги качат на самолет обратно към Китай. Ако се обърна към Клайн и тя ми предложи да ми продаде шофьорска книжка, ще я хванем натясно. Тогава е наша. Или ще ни отведе до следващото стъпало на стълбичката, или…

— Ще я изнудваме ли?

— Ще я притиснем.

— Какво ти става? — учуди се Стиви.

— Ти ме нае да разследвам историята.

— Аз те наех да разнищиш случая. Има голяма разлика.

— Не и за мен.

— Откога?

— Погледни ме. Погледни ме в лицето. Ако не бяхте ти и баща ти, аз щях да съм една от онези жени в контейнера. Да не смяташ да се отметнеш само защото ще трябва да поработим малко повечко по случая?

— Погледни се! — вметна Стиви. — Виждаш ли какво става с теб?

— С мен? Ами ако случаят излезе толкова голям, че придобие национален мащаб? — Тя повиши тон. — Може мотивите ни да са различни, но и двете искаме този случай.

— Не усложнявай проблема.

— Проблемът е, че има три мъртви жени, а с всяка седмица стават все повече. Проблемът е в ужасните условия, довели до смъртта на тези жени — добави Мелиса. — Полицията разследва тези смъртни случаи като убийства. Ето това е историята, която ме интересува. Искам да извадя наяве всички, които са отговорни за това. И ще ти кажа нещо: в името на правдивата кауза съм готова да наруша правилата. Ако Клайн ми продаде фалшива лична карта, проблемът си е чисто неин.

— Проблемът ще е и наш, ако не подходим разумно към него, сестричке. Тези хора…

— Виждаш ли? Какви хора? Кои? Точно това искам да изясня.

— Да се заредим с малко търпение, а? Занимаваш се по случая само ден и половина. Продължавай наблюдението. Ако имаш нужда от помощник, аз ще…

— Не! Това си е нашият случай, на теб и на мен. Никой друг!

— И аз съм на разположение — увери я Стиви. — Продължавай да я дебнеш. Един ден е нищо.

— Опитай се да го обясниш на тези в контейнерите.

— Търпение.

— Да бе, сигурно! — изсумтя Мелиса.

— Ще се постарая да намеря дигитална камера. Ще ти е от полза, нали?

Мелиса се усмихна.

— Значи искаш да продължим!

— Разбира се, че искам, сестричке. Нали аз ти казах за случая. Но ще го обсъждаме и ще работим по него заедно. Ще трябва да оставим настрана личните си дневни задължения. Искам го толкова…

— Да, да — прекъсна я Мелиса. — Виж, няма нужда постоянно да се държиш като майчица с мен.

— Старите навици трудно се губят.

— Намери ми тази камера.

— Работи с мен — каза Стиви. — Като един екип — предложи тя.

— Като екип — повтори Мелиса.

Цял ден Мелиса Чоу седя в кафявия си микробус, следейки и записвайки всяка крачка на Гуен Клайн: от дома до пазара, и за кой ли път до автомивката.

В късната сутрин Стиви се обади на Мелиса и я информира:

— Един приятел, който води счетоводството на кредитните услуги, казва, че не са давани заеми, нито отпускани кредити на Джо Клайн за купуването на додж 4×4.

— Какво става с камерата, която обеща?

— Слушаш ли ме?

— А колата тяхна ли си е? — попита Мелиса, без да откъсва поглед от стоповете на Клайн.

Стиви саркастично каза:

— Малко е необичайно, една двойка с деклариран доход от шестдесет и седем хиляди годишно.

— Малко необичайно ли? — избухна Мелиса. — По дяволите, това е направо невъзможно. Това си е кола за тридесет и две хилядарки.

— Има и още нещо. Задълженията по кредитните карти на Клайн, които през последните седем години са достигнали почти четири хиляди, са изплатени през последните осем месеца.

— Така че, ако не излезе нищо друго, можем да заплашим семейство Клайн с данъчните.

— Ето сега пак почваш — упрекна я Стиви.

— Просто се опитвам да мисля прогностично.

— Недей. Мисли за това, което става в момента.

— Нали не си от тези, които преследват всички американски мамчета от пазара до…

Тъй като Мелиса така и не си довърши мисълта, Стиви провери дали не се е разпаднала връзката.

— Тук съм — уведоми я Мелиса. — Добре, май изпуснах очевидното.

— Как така?

— Нали ги знаеш онези хитри плакати с много цвят и плетеници, които като ги гледаш достатъчно дълго, изведнъж различаваш триизмерен образ?

— Какво си изпуснала? — попита Стиви.

— Тя си изми колата преди два дни. Чудя се как не съм се сетила? Дойдохме си на думата! За вълка говорим…

— Какво си изпуснала? — повтори Стиви.

— Тя потегля. Трябва да тръгвам — каза Мелиса и телефонът замлъкна.