Първата жертва

Шестдесет и трета глава

Ла Моя се прекланяше само пред вечните закони и заобикаляше юридическите, като работеше с детективи, които са готови на извънредна работа и си държат устата затворена за това, което правят. В това отношение най-много му допадаше Боби Гейнис. Тя беше толкова безрезервно вярна на Болд, че за нея не беше проблем да сложи федерален агент под двайсет и четири часово наблюдение. Всяко подобно следене между отделите изискваше специално разрешение, формирането на специален отряд и уведомяването както на полицията, така и на федералните. За Ла Моя това не беше нищо ново — докато направи кариера, той беше получил прякора Разтегливия заради умението си да се справя със закона. Прякорът му се изричаше с уважение, но от разстояние. Всеки искаше това, което Ла Моя можеше да им намери — подслушватели, банкови сметки, данъчни декларации — но никой не искаше да знае подробностите. На него така му беше добре, защото това спомагаше за продължаване на мита, а митът беше това, което го определяше. Да, митът. Той го контролираше, диктуваше реалните му въплъщения, но Ла Моя знаеше, че никой мит не е вечен. Той минаваше покрай жените като пияница, но и това отчасти го правеше, за да поддържа имиджа си. Той шофираше бързо и живееше бързо. Но свещта, която гореше от двата края, все повече се смаляваше и Джон ла Моя с всеки ден все повече се идентифицираше с нея.

Ла Моя нямаше никакви реални доказателства срещу Брайън Кугли. Всичко се основаваше само на дълбоко закоренило се подозрение, подсказано от няколко необяснени съвпадения. Без доказателства няма случай. От гледна точка на закона не се приема за незаконно някой да следи или да наблюдава друг човек, докато наблюдаваният човек не се чувства заплашен и не е накърнено правото му на личен живот. Щат Вашингтон имаше много строги закони за следенето, бяха установени определени критерии, които Гейнис и Ла Моя избягваха без проблеми.

Гейнис се обади от уличен телефон, за да не зависи от отворените вълни на клетъчните и от злобното следене на полицейските радиоскенери. Ла Моя и Гейнис бяха изградили отношения на уважение от разстояние. Неговото женкарство бе легендарно и тя сръчно го отбягваше. Нейните следователски способности и позицията й във вътрешния кръг на Болд й осигуряваха висок рейтинг в екипа. Те рядко любезничеха и никога не се правеха на приятели.

— Казвай — обади се Ла Моя, който се бе преместил на предната седалка на микробуса за наблюдение, паркиран така, че да се вижда двора на флотата. Въпреки медийния блиц рано сутринта медиите все още не бяха разбрали конкретния адрес на двора на флотата.

— Мисля, че го изпуснах.

— Изпуснала си го?

— Давам — изстреля тя сърдито, — той паркира и влезе в Сити Хол — информира го тя.

— Сити Хол?

— Нали това ти казвам — повтори тя. — Мина час и половина. Май ме прецака. Сигурно е излязъл през друга врата. Остави си колата тук.

— Ти ли ще кажеш на серж?

— Ти водиш следствието — припомни му тя.

На Ла Моя не му харесваше да води следствието. Струваше му се, че никога няма да му хареса. Не знаеше дали заради Болд или заради собствената му личност. Бе вървял по стъпките на този човек прекалено дълго, за да се откаже от това сега. Само през последната година, когато Болд работи в разузнаването, Ла Моя успя да почувства себе си, но сега двамата се събраха в отдел „Престъпление срещу личността“ и кой знае защо, може би заради ранга, но серж командваше парада, от което никой не се оплакваше и най-малко Ла Моя. Без някога да е бил прекалено настоятелен, Болд имаше инстинкт да води, имаше нюх по коя улица да тръгне. Рейтингът на този човек беше 88 за последните десет години и изглежда можеше да издържи изпитанието на времето. На Ла Моя беше 64 и той се гордееше с него, защото имаше момчета с по-малко от 40. Рейтингът на Гейнис беше 70, но тя не се фукаше, тъй като на целия пети етаж беше единствената жена със златна нашивка. Тя бе достатъчно умна да не се самоизтъква. Обличаше се така, че да прикрива тялото си, можеше да си поговори с всеки и можеше да пие бира колкото и с когото и да било до нея. Ла Моя я харесваше, но се надяваше да не си личи. Когато станеше дума за разследване, на него невинаги му се искаше да води следствието, но в очите на екипа му той беше сержантът, той беше отговорният и командващият. В това отношение беше непоколебим.

Размишлявайки на глас, Ла Моя каза:

— Час и половина в Сити Хол е нищо. Нали ги знаеш онези търтеи? Спокойно може да е още вътре.

— Може. А също така е възможно да е възприел новините от тази сутрин като намек, че може да го следим. Гузен негонен бяга, затова взима мерки. Искаш ли да поогледам?

— Не, не мърдай оттам. Наблюдавай колата му. След малко пристигам. Ще действаме заедно. Аз ще проверя вътре. Къде се намираш?

Тя му каза.

Сержантът се измъкна от микробуса и тръгна обратно към града.

Ла Моя се хвана първо за статистиките за прираста, разсъждавайки, че смъртният акт е най-прекият път към новата самоличност, и че вероятно Кугли се надява да си създаде такава и да офейка.

Описанието на мъжа нищо не говореше на азиатката зад бюрото и чак когато чу завързания й акцент, му хрумна, че всяка от тези жени, работещи на минимална заплата, можеше да бъде в по-специални отношения с някой агент на Имиграционните служби.

После реши да пробва в отдела за данъчни декларации, само защото беше зад следващата врата. Вървеше от една врата към друга, а служителите зад всички бюра бяха азиатци, испанци, черни. Почти нямаше бели. Ла Моя можеше без проблем да се заговори с всеки, който работеше в Сити Хол, говореше английски, караше 55-ка и си плащаше данъци точно като него. Той не поддържаше концепцията за социални помощи, мръщеше се, като стане дума за купони за храна, смяташе, че корупцията е прекалено голяма, за да може неща като тези да са ефективни. Човек взима лопатата или писалката си и отива да работи като всеки друг. Това беше Америка, заради която той носеше значката си. Една разходка надолу по коридора на държавната сграда го разтърси.

Кугли никъде не се виждаше.

На следващия етаж имаше още пет врати — все същото. Прекалено много бумаги, прекалено много писма за разглеждане, прекалено много ръце под масата, опитващи се да докопат нещо. Това го депресира.

Качи се още един етаж по полираните мраморни стълби. Кой, по дяволите, може да си позволи мрамор?

Разрешителни. Това нищо не му говореше; нищо не му просветна.

Вратата към отдел „Разрешителни“ бе блокирана само от един гумен клин. Важна черна жена, която сама си плетеше пуловерите и предпочиташе да не боядисва побелялата си коса, стоеше зад дългия плот. Имаше жизнерадостното изражение на начална учителка или библиотекарка.

— Полиция — представи се той, показвайки значката си. Той започна описанието на Брайън Кугли, но бе прекъснат.

— А, агентът от Имиграционните служби, който току-що си тръгна — каза тя.

— Да. — Значи Кугли се е представил на тази жена като агент на Имиграционните служби. Ла Моя прие това като лош знак, защото гарантираше неговата невинност. Той искаше определеност в отношението си към Кугли, да разбере дали е в или извън списъка от заподозрени, беше му писнало от неясни предположения.

— И какво искаше? — попита Ла Моя.

— Да види разрешителните за строежи — каза тя. — Загуби си около половин час с тях.

— Нови или стари?

— Нови. Каза, че строителните компании често наемали нелегални имигранти, нали разбирате, нелегални имигранти за ръчната работа, за „черната работа“, мисля, че така я нарече. Каза, че разрешителните за строежи са добър източник за информация за Имиграционните служби.

В това имаше смисъл. Ла Моя посърна още повече. Подозренията му бяха оборени.

— Значи сте го виждала и по-рано? — попита той.

— Аз? А, не. Никога. Нито веднъж.

— Нова ли сте в този отдел?

— А, правите ми комплименти! — каза тя. — От осемнайсет години работя на това бюро.

— Други агенти на Имиграционните служби идвали ли са?

— Тук? Никога. Поне никога не са се легитимирали.

Ла Моя внимателно помисли върху това и помоли да му се покаже същият материал, който разглеждаше Кугли. Той прекара двайсет минути, вглеждайки се в същите разрешителни за строителство, които е гледал Брайън Кугли, но не можеше да направи никаква връзка със случая. Обмисляше го от всички страни: огледа местоположението на парцелите, всяка възможна връзка с Мама Лу. Нищо не откри. Зададе на жената десетина въпроса, включително дали Кугли се е концентрирал върху някое конкретно разрешително и дали е питал за по-специални характеристики. Жената не можа да му помогне. Чувстваше, че напипва някаква връзка, но не можеше да я види. Реши да остави нещата както са, с надеждата, че ще му се изясни по-късно, както ставаше понякога.

— От тук накъде? — попита Гейнис.

— Връщам се към наблюдението — обади се Ла Моя от задната седалка на шевролета й. Не виждаше смисъл в коли като тези. Нямат никакъв стил.

Донесе й чаша кафе „Мока“ и тя изглеждаше трогната, че той знае какво кафе обича.

И двамата шумно сърбаха. Кафето пареше.

— Ами аз? — попита тя.

— Потърси го в бърлогата му. Потърси го в кабинета му. Ако трябва, измисли някаква глупост. Опитай да го намериш. Дръж ме в течение. Ако можеш, като се върнеш в полицията, отиди до лабораторията. Съдебният лекар каза, че е дал веществените доказателства по случая „Джил Доу“ на Лофгрийн. Къде са те тогава? Как може още да не са пристигнали?

— Ами серж?

— Той отиде при Мама Лу. Може да успее да изкопчи нещо… Разбира се, ако го видим отново.

— Не се шегувай с това — сгълча го тя. — Такива простотии ме нервират.

— Че кой се шегува — отвърна Ла Моя, сръбна си шумно за последен път от пластмасова чашка и излезе от колата.