Първата жертва

Тридесет и втора глава

Гейлорд Рили разтърка с пръсти потната си буза все едно търкаше за късмет лампата на Аладин. Гордееше се със стоическия си отказ да разговаря с полицията и търпеливо чакаше адвоката си. Лекьосаната му полиестерна риза полепваше по него като целофан, а космите на гърдите му се надигаха като корени на дърво, пробиващи си път в стар асфалт. Въздухът в стаята за разпити се беше нажежил от нарастващия яд на Ла Моя. Двамата мъже се задъхваха и определено имаха нужда от чаша вода.

— Това, което дръвник като тебе не разбира, Рили, е, че сега не му е времето да се заиграваш с адвокати.

— Ако изобщо някога му е времето, като те слуша теб човек.

— Отвън чака адвокат към полицията, който ще ти повтори всичко, което ти казах. Ти си бита карта. Имаме те на файл.

— Никога не са ме обвинявали за нищо.

— Изпяваш кой ти е дал тази камера и си тръгваш оттук по живо, по здраво.

— Това са глупости, и двамата го знаем. Онова голямото момче… той каза, че съм нападнал офицер. Но той си падна сам. Може да се е спънал във връзката на обувката си или нещо подобно. Не съм нападал никакъв офицер!

— Ама ти какво, искаш да ти го доведа тук ли? Чакай малко! — Ла Моя тръгна към вратата.

Болд, който през цялото време гледаше през еднопосочното стъкло, беше вече на вратата, когато Ла Моя я отвори.

Болд влезе в стаята. Беше както едно време, когато той и Ла Моя обработваха някой заподозрян. За да бъде пълна картината, в стаята за разпити им трябваше само Дафни.

Болд каза:

— Пропяваш. И си излизаш. Казах ти го и преди.

— Предпочитам да го чуя от адвоката си — отвърна заподозреният.

— Но ако чакаш адвоката си, няма да го чуеш въобще — отвърна Болд.

Ла Моя се облегна на стола си и погледна този човек.

— Едно нещо е да си глупав, както ти си бил достатъчно глупав да се забъркаш във всичко това, да се обадиш в телевизията, да уредиш срещата. Но съвсем друго е да си олигофрен. Не се дръж като задник, който си мисли, че знае повече от нас как действа тази система. Казвам ти, затворите ни са препълнени с такива дебили като теб. Заиграваш с адвокати, започваш неща, които дори ние не можем да спрем. Довеждаш тук тези колежанчета и ето ни: ти, аз и лейтенанта, вече седим на столчетата в някой ъгъл, наблюдавайки как костюмарчетата дърпат конците. Това ли искаш? Честно? — Чувстваше, че успява да му влезе под кожата на това момче. Гейлорд Рили изглеждаше готов да изпее и майчиното си мляко.

— Искаме само да постигнем някакъв диалог тук — окуражи го Болд. — Да си разменим по няколко думи. Да видим къде е истината. Ако го направим навреме, няма причина да забъркаме адвокатите. И твоят малък опит за изнудване никога не се е случвал.

— Не съм изнудвал никого!

— Нали и аз това казвам — съгласи се Болд. — Никога не се е случвало.

Но Ла Моя го предупреди:

— Имаме те на видео, аудиозапис и на снимки. Имаме и дузина свидетели, които да потвърдят всичко това, приятел. Ще го потвърди и всеки един униформен полицай. Какво мислиш, че ти и твоят адвокат можете да използвате срещу това?

Мъжът гледаше ту единия, ту другия детектив, типично малко уплашено момченце. Ла Моя се наслаждаваше на всяка минута. Нямаше нужното образование, но си мислеше, че може би от него би станал добър психолог за работа с похитители или с някого, който държи бомба пред себе си и може всеки момент да натисне бутона. Чувстваше се добре, като след секс.

— Беше китаец. На двайсет и една — двайсет и две. Силен, малък. Никога не съм го виждал преди, нито след това. Не знаех какво ми носи. Мислех, че е камкордер.

— Гангстерче? — попита Болд, криейки изненадата си. Бизнес, както винаги. Вътрешно подскачаше от вълнение. Беше хитър и не попита за името.

— А има ли някой, който да не е? Няма начин.

— Говори ли английски? — попита Ла Моя.

— Дрън-дрън — отвърна заподозреният. — Устата му е пълна със сливи.

— Някакви татуировки? Бенки? — попита Болд.

— Той е един хлапак, който само гледа да намаже малко пари. Малко уплашен от цялата работа, нали разбирате?

— Уплашен, че прави сделка? — уточни Ла Моя.

— Точно така.

— И така, ти реши, че си струва? — каза Болд.

— Разбира се, разбрах, че си струва — заяви Рили. — Приличам ли ти на някой, който ще купува за този, дето клати гората?

— Значи той я нарекъл камкордер? — повтори Ла Моя.

— Да, така. Не знаех какво представлява. Казвам ви, дойде и поиска някакви пари за нея. Дадох му двайсетачка и той се разкара. Цялата работа стана може би за минута или две.

— Двайсетачка за камера, която струва дванайсет хиляди долара?

— Хей, на дъното бяха гравирани инициалите на телевизията. К’во да ти кажа? Сигурно изобщо не ги е забелязал. Изобщо не е разбрал колко е скъпа тази дигитална джаджа. Казвам ти, това хлапе не знаеше какво има. Пък и като гледах колко беше нервен и така нататък, или е бил дрога, или някак си притеснен, че сключва сделка. Но като гледах как е сложен, колко е як, не ми се вярва да е дрога. Повече ми приличаше на хлапе, което е откраднало на майка си касетофона за колата.

— Може да я е намерил — каза Болд на Ла Моя, — може да я е намерил, а може и да я взел от нея…

— Но да не е казал на никого? — напомни Ла Моя.

— Кой? — попита Рили. — Не съм взимал нищо от никого!

— Млъквай! — излая Ла Моя. — Ние си говорим тука.

— Намерил я е и решил, че може да си докара няколко допълнителни долара — предположи Болд.

— Затова я залага при този бозо — съгласи се Ла Моя.

— Ще трябва да видиш някои снимки — обърна са Болд към задържания.

— Снимки на мошеници.

— Точно така — каза лейтенанта. — Само го посочваш и си излизаш от тук…

— Хей! Това не влизаше в сделката! Какви са тези лайна?

Ла Моя рязко се изправи и го стресна, после се облегна на масата и изсъска:

— Не прекъсвай лейтенанта, задник такъв! Човекът ти говори нещо.

— Значи ще видиш снимките. Ще го посочиш и ще си излезеш оттук още тази вечер. Ако не го откриеш, ще прекараш нощта на топло за обида на полицейски служител и ще погледаш още малко снимки утре. Ти ни даваш лице, ние ти даваме паспорта — натърти му Болд.

— Да бе, друг път!

— Но само така можеш да излезеш оттук — осведоми го Ла Моя. — Или може би предпочиташ да извикаме адвокатите и да им кажем, че не желаеш да сътрудничиш?

— Но аз ви сътрудничих! — възрази той.

Ла Моя се обърна към Болд:

— Мислиш ли, че ни сътрудничи?

— Мисля, че си съчинява — каза Болд.

— Казах ви точно както си беше! — възкликна мъжът.

— А отгоре на всичкото и си позволява да ни повишава тон — изказа наблюдението си Ла Моя.

— Даваш ни лицето, проверяваме го и си излизаш — каза Болд.

— Но ако тръгнеш да си измисляш, ще те изпържим — предупреди Ла Моя.

— Беше само някакво хлапе! Някакво си там китайче! Как да го разпознаеш!

— Всички еднакви ли ти изглеждат? — заплашително го предизвика Ла Моя. — Внимавай в картинката, приятел — и той излъга, за да го изплаши, — нали не искаш да изхвърчиш на няколко километра оттук, още повече, че този лейтенант тук е женен за прекрасна китайка и има от нея пет малки дъщерички за доказателство.

Задържаният имаше вид на човек, който е глътнал буца лед или пък се е задавил с несдъвкано месо.

На Болд му се наложи да се обърне към вратата, за да скрие усмивката си.

— Да започваме — каза той на сержанта си, чудейки се откъде го измисли всичко това Ла Моя.