Първата жертва

Четиридесет и трета глава

Събота, 29 август

12 дни от изчезването

— Госпожа Макнийл? — попита треперещ женски глас.

Стиви веднага разпозна гласа.

— Госпожо Клайн?

— Гледах ви по телевизията, за наградата и така нататък.

Клайн звучеше притеснена. Стиви реши, че това е в нейна полза.

— Нямам нищо общо с изчезналата жена. Искам да знаете това. Но, се чудех… за… за наградата. Ако ви помогна, къде ще ме отведе това в смисъл на наградата?

— Ако…

— Ще ме убиете, разбирате ли? Тези хора ще ме убият, без да им мигне окото. — Тя добави: — Ще трябва да го измислим някак си с вас.

— Бях го измислила, но…

— Знам, знам. Мъжът ми казва, че ще донеса нещастие на семейството ни, а семейството ми е всичко за мен, абсолютно всичко. При положение, че давате десет хиляди долара, по-добре да говоря с вас, след като и без това вече съм се забъркала с тези хора и това, което правят, е да ме плашат до смърт.

Стиви имаше чувството, че е глътнала бучка лед, или че се е задавила със сладолед. Заговори прекалено бързо за такава професионалистка като нея.

— Моите източници са защитени от Първата поправка, така че по-добре да говорите с мен, отколкото с полицията. Можем да измислим нещо. Смятам, че трябва да си поговорим, госпожо Клайн. Защо не започнете отначало и не ми кажете всичко, което знаете?

— Говоря от външен телефон на един паркинг. Ако искате да говорим, трябва да дойдете при мен, защото не искам да ме виждат с колата ми.

— От кого се страхувате? Дайте ми поне едно име, госпожо… Гуен. Имам нужда от нещо, каквото и да е, за да знам дали ми казвате истината. Разбирате ли? — Защото може и да ми правиш капан, помисли си тя.

— Забравете, нищо няма да ви кажа по телефона.

— Тогава къде? — попита Стиви. — Кажете ми къде сте?

Клайн обясни къде се намира — някакъв паркинг на юг от Авондейл. Щяла да я чака там.

Точно преди да сложи слушалката, Стиви чу прещракване по линията. Помисли си, че това не е нищо повече от слагането на слушалката на Клайн.

Играеше един от спортните отбори. Движението беше задръстено, кола до кола, почти напълно спряло. Стиви тръгна по подвижния мост към Белвю, който се минаваше за петнадесет минути, но й отне четиридесет и пет. Тръгна на север към Редмънд, жилищния комплекс на Майкрософт, но пак попадна в задръстване. Мина час откакто Клайн се обади. Навсякъде бяха изникнали жилищни квартали. Бяха построени кооперации, блокове, еднофамилни къщи — всичко това представляваха квартали със задънени улички, където хората се скупчваха за вечерните си беседи. Тя тръгна през оцелялата гора на Авондейл Роуд, отдясно проблясваха светлините на Беър Крийк. Смайването й нарастваше, ставаше все по-подозрителна за постоянния поток от фарове след себе си. Час и половина. Всяка от тези коли можеше да я следи. Тя се пребори с параноята си и започна да мисли за предстоящата работа. Главната свидетелка по делото току-що се бе съгласила да говори. Час и четиридесет и пет минути.

Оставаше й по-малко от миля, когато Стиви зави надясно и най-накрая се отърва от всички фарове след себе си. Кръвта пулсираше в слепоочията й от превъзбуда, тя облиза устни и проговори няколко думи, за да си прочисти гърлото. Провери отново бележката си, за да се увери, че търси номер седем, където светеше. Слезе от колата.

Асфалтът, цистерните с пропан и плесенясалите канавки на обществените перални плачеха за конфликтни телевизионни програми. Някъде по улицата иззвъня телефон и женски глас се провикна: „Аз ще вдигна“.

Алуминиевата входна врата на номер седем висеше накриво. Беше разядена и почерняла. Тя потропа на касата и извика „Хей, има ли някой“. Дървените стъпала на фургона бяха хлъзгави и опасни. Във въздуха се носеше миризма на глина, влага и гнилоч. Това място не познаваше слънчевата светлина. Стори й се, че миризмата на пропан идва от самия фургон. Подуши по-внимателно и се убеди в това. Щорите бяха пуснати, но миризмата се процеждаше и през залостените прозорци. Сърцето й се качи в гърлото.

Все още стъпвайки на пръсти, тя се наклони надясно и залепи око на процепа между щорите. Два крака. Вероятно седнала жена. Стиви отново почука и пак погледна: краката не се бяха помръднали. Адреналинът изби пот по цялото й тяло. Сега тя изпадна в истинска паника.

Натисна вратата. Заключена. Бясно захлопа по нея.

Изтича надолу по стълбите и бързо обиколи фургона, опитвайки се да надникне вътре. От задната страна на фургона намери друга, по-малка врата. Също заключена. Отново насили вратата и направи процеп между вратата и евтината каса. Използва кредитна карта, за да отключи. Вратата се отвори навътре, пускайки навън задушливата миризма на пропан. Стомахът на Стиви се сгърчи, тя се обърна настрани и си пое дълбоко въздух.

— Бързо! — подкани сама себе си тя.

Стиви провери всичко вътре, давайки си сметка, че и най-малката искра би възпламенила газа. Стаите бяха малки и претъпкани. Очите й лютяха, дробовете я боляха. Клайн седеше на един стол с отпусната глава, затворени очи, подут черно-виолетов език. Стиви повърна жлъчна течност, закашля се и се олюля. Причерня й. Хвана тялото на жената и със сила го издърпа от стола. То тупна на пода. Сякаш тежеше няколко тона. Стиви избута жената към вратата, опита се пак да я вдигне, но се изтърси заедно с нея надолу по стълбите, затисната с мъртвата тежест. Тя изпъшка, събра сили и отблъсна трупа, чийто издут език се бе протегнал към бузата й, сякаш за целувка.

Стиви пак повърна и в паника започна да се чисти от калта, студа, тинята. Едва се добра до клетъчния си телефон и набра 911.