Първата жертва

Единадесета глава

Вторник, 18 август

1 ден от изчезването

В полунощ Стиви Макнийл започна да се притеснява. Самата тя беше нощна птица и за нея не беше необичайно да си ляга много след започването на новия ден, когато си свърши всичко и се приспи с четене. Но Мелиса, напротив, бе ранно пиле и затова винаги си лягаше рано, освен в най-редките случаи. Мелиса не се обади предишната вечер, както беше обещала. Не вдигаше нито в апартамента, нито клетъчния телефон. Това накара Стиви да смята, че е навън, на наблюдение, самата мисъл за което я притесни и разтревожи.

Тя се самообвиняваше за това мълчание на Мелиса, смяташе, че то се дължи на собственото й шефско поведение при срещата с финансовия инспектор. Всъщност при положение, че двете жени се познаваха толкова добре, Мелиса спокойно би могла да възприеме това поведение като сигнал да се оттегли. Още повече, че през последните три години Стиви непрекъснато подтикваше „малката си сестричка“ да приеме предложението за работа, което тя й бе уредила в телевизията, да приеме една редовна заплата вместо да се измъчва с криво разбраната си гордост и неплатени сметки на свободно практикуваща журналистка. Но Мелиса бе отказала протегнатата ръка отчасти, защото предложението идваше от Стиви, а отчасти защото не искаше да прави компромис с работата си и да се погубва с някакви безсмислени материали, поръчани от редактор, който само се чуди как да си запълни времето между рекламите. Стиви тайничко се възхищаваше от благородството на Мелиса, защото тя самата много бързо бе направила компромис с кариерата си, с това, че не се гнусеше от никаква работа, която й предложат.

В един след полунощ Стиви отново се обади и на двата номера, като сега вече нервно се разхождаше. Част от вродената гордост на Мелиса бе професионалната й потайност. През цялата седмица, откакто финансовият ревизор пусна информацията за ОМПС-то, Стиви на практика знаеше само това, че Мелиса наблюдава Гуен Клайн. Освен това и известното количество финансова информация, която бяха събрали за двойката, тя нямаше нищо друго, което да й подскаже нещо в случай на нужда.

Най-накрая Стиви заспа изтощена от притеснение. Щом се събуди, още от леглото звънна на Мелиса. Отговорът бе само ужасният сигнал, означаващ, че никой не вдига. Тя пропусна Нордик Трак, забрави за мързеливия си навик да преглежда четири сутрешни вестника и аудио бюлетина на Си Ен Ен и се запъти направо към апартамента на Мелиса на площад Пайъниър. Договорът за наем на този апартамент бе наполовина на нейно име, затова тя имаше резервен комплект ключове, сега топли в ръката й.

Апартаментът не даде никаква информация. Тя звънна на звънеца на първия етаж, след това влезе в сградата и почука на вратата на 5Б. Никой не се обади и тя си отключи. Това бе скромно жилище с една спалня и комбинирани хол и трапезария. Миризмата на застояло подсказа на Стиви, че Мелиса отдавна не си е била вкъщи. Мелиса умираше за свеж въздух, така че тоя задух говореше за много неща. Хладилникът беше зареден, а кофата за боклук преливаше.

Изведнъж Стиви почувства цялата опасност на ситуацията, нещо като да разбереш, че шумът, който се чува отвън, изобщо не е лай на куче, защото кучето спи в краката ти. Това не беше просто един празен апартамент, това бе апартамент, в който отдавна никой не беше влизал. Леглото не беше оправено — Мелиса е бързала, както винаги. Четката за зъби си стоеше в чашата до мивката, което разтревожи Стиви най-много от всичко в празния апартамент. Мелиса беше вманиачена на тема чисти зъби. Това, че четката за зъби си стоеше на мястото, означаваше, че Мелиса не е предвиждала заминаването си.

Стомахът на Стиви болезнено се сви от смесено чувство на вина и угризения. Тя напусна апартамента като в мъгла, измъчвана от мисълта какво може да е станало. Трябва ли да алармира за изчезването на Мелиса? Трябва ли да отиде в полицията или при Брайън Кугли от Имиграционните служби да търси помощ? Излезе, човъркана от чувството, че трябва да се предприеме нещо. Това чувство я побъркваше.

Стиви седна на стола си в студиото, който леко пружинира при сядането й. Прегледа розовите страници с текста за информационната емисия на новините „Четири в пет“, но някак си не можеше да се концентрира и непрекъснато забравяше докъде е стигнала.

— Трийсет секунди! — викна студийната директорка.

Всекидневният ритуал, познат до втръсване, в този ден й се струваше абсолютно неестествен. И всичко това заради упоритото мълчание на Мелиса. Стиви беше едновременно сърдита и притеснена. Колкото и да живееха независимо една от друга, те винаги поддържаха тясна връзка помежду си и никога не нарушаваха това неписано правило. Никога. Това, което ставаше сега, означаваше едно от двете: или Мелиса заявяваше за новия начин на живот, който си е избрала, или наистина беше в беда.

Това, което най-много притесняваше Стиви, бе нетърпеливата амбициозност на Мелиса. Винаги се състезаваше с успеха на Стиви, винаги се надяваше да намери тази искра, която професионално ще я издигне от търсена понякога до незаменима. Стиви се обвиняваше както за това, че бе окуражила Мелиса да разрови историята, така и за това, че й даде дигиталната камера, без да разбере каква тайна мисия всъщност е планирала. Ако Мелиса беше заета с разследването на историята с нелегалните имигранти, нямаше смисъл Стиви да вдига на крака властите по повод на едно неизпълнено обещание за обаждане. Искаше да изпробва собственото си търпение, но някак не й идваше отръки. Тя имаше нужда да контролира положението, а Мелиса й бе отнела тази възможност.

— Петнайсет секунди остават! Госпожо Макнийл, тук ли сте?

Стиви сложи професионалната усмивка на лицето си и прегледа още веднъж текста.

— Десет… девет…

Стиви реши да даде на Мелиса още една нощ. След това при всички положения трябваше да се информира полицията.

— Четири… три… две…

Червеният диод в горната част на камерата светна точно пред очите й. Стиви чу собствения си глас да чете редовете, но нямаше и най-малката представа какво казва.