Първата жертва

Седемдесет и осма глава

— В бордея до летището — каза на Болд дълбок женски глас от другата страна на телефона. Беше му познат този глас, но не си направи труда да се сети чий е. Тя му даде адреса и добави: — Тя е в една стая на втория етаж. Не е в добра форма, но е жива. Това беше най-многото, което можах да направя. Съжалявам.

Болд и Макнийл взеха радиоколата за подкрепление. Пътят до летището обикновено отнемаше около двайсет минути. Те го взеха за дванайсет.

— И какво, тази жена просто се обади, и ви го каза? — учуди се Стиви.

— Точно така. — Болд се усети, че скърца със зъби и направи усилие да отпусне мускулите на долната си челюст.

— Без никакви обяснения?

— Тя е настояла да я оставят жива. Това е единственото обяснение.

— Смятате ли, че има такова силно влияние?

— Защо не? — отвърна той.

— И е чакала да хванем Кугли, за да ни каже?

— Ако не бяхме го хванали, тя нямаше да се обади. Тя не е ангел, тя е политик. Тя си купува бъдещето… и ще го получи.

— Но и Кугли можеше да използва Мелиса, за да поиска сделка. Наистина ли сте толкова глупав?

Болд каза:

— Зависи какво е останало от нея. Зависи колко знае Кугли. Пък и съдът може да не се отнесе с разбиране.

— Измъчвали ли са я?

— Много са искали да се сдобият със записа. Предполагам, че това я е задържало жива, докато се намеси нашата приятелка.

— Тези хора не са човешки същества.

— И те имат подобни виждания, но за други хора. Така започва всичко.

Стиви кимна.

— Поне е жива — пое си въздух тя.

Те минаха покрай квартали, в които всички къщи изглеждаха по един и същи начин, дори колите бяха едни и същи. Всичко беше еднакво. Болд излезе отегчен и притеснен.

— Ето още един чудесен пример за съвместната работа на медиите и силата на закона.

Тя се засмя:

— Добре де, печелите!

— Никой не печели — опроверга я той. — Никога. — Болд спря колата, патрулната кола зад него също спря.

На табелата пишеше „ГОЛИ МОМИЧЕТА“. Двуетажната сграда беше боядисана в сиво. Паркингът беше голям колкото за търговски център.

— Подготвена ли сте за това… за това, което можем да видим?

— Не — призна тя. — А вие?

— Ръкавици? — Болд й предложи един чифт.

— Не искам ръкавици — отвърна тя, отблъсна ръката му и бързо излезе от колата. — Хайде!

Болд показа документа за обиск, но първи влязоха униформените полицаи. Миризмата беше тежка — комбинация от освежител за въздуха и миризма на човешки ад.

— Била е с обръсната глава, когато е дошла тук — поясни Болд на управителя.

Той беше потен човек, който не можеше, или не желаеше да стане от износеното червено диванче. Пиеше някакъв тъмен коктейл с лед. Пушеше тънка парфюмирана пурета с пластмасов филтър.

Макнийл хукна нагоре по стълбите. Болд с жест нареди на един от униформените да тръгне след нея. След като остави друг на вратата и той тръгна след тях.

— Никой да не мърда — каза той на младочето. Болд си спомни какво е да си толкова млад. Спомни си усещането, че имаш пистолет на колана, миризмата на кожа. Тромаво се заизкачва по стълбите.

Стиви отваряше вратите една след друга — голи задници, потна плът. Чиновнически костюми прилежно подредени по столовете. Миризма на тоалетна, алкохол и съвкупление. Униформеният се задържаше малко по-дълго от необходимото на всяка врата. Стиви се движеше все по-бързо и по-бързо. Девет врати. Мелиса я нямаше никъде.

Движенията на Стиви станаха некоординирани. Напрежението и сълзите се надигаха в нея. Болката бе толкова дълбока — болка, която само една жена би могла да разбере. Не й беше останал въздух, почти не й бе останал живот. Знаеше, че униформеният се подмотва след нея. Когато след малко се обърна, Стиви видя, че това е Болд.

— По-спокойно — успокои я Болд. — Нали не искаме да я уплашим?

— Да я уплашим ли? — вбесено му кресна Стиви.

— Просто давай по-спокойно — повтори той и после изстреля на униформения: — Къде, по дяволите, е тази линейка? Извикай ги по радиостанцията!

— Линейката ли? — изви Стиви, забавяйки крачка, докато се качваше на третия етаж.

Болд отново протегна ръка и й подаде ръкавиците.

— Хайде, бъдете разумна — каза той.

— О, господи… — с нежелание ги прие тя.

Те и двамата се спряха пред единствената врата, която се оказа заключена. Болд прошепна:

— Тя не трябва да вижда друго, освен радост, изписана по лицето ви. Разбирате ли колко е важно това?

Сълзите рукнаха от подутите й очи.

— Свободата е много крехко нещо — каза той.

Стиви едва забележимо кимна.

— Готова ли сте? — попита той, опрял рамо във вратата.

Тя се пребори с ръкавиците, изсумтя и дълбоко пое въздух. Но сълзите не се подчиняваха. Раменете й се тресяха. Гърлото й се стегна.

Тя кимна:

— Готова съм.

Болд разби вратата.

— Слава богу! — простена Стиви Макнийл, втурна се в стаята и се хвърли на колене.