Първата жертва

Втора глава

Във вторник вечерта, на 10 август, когато опашката на тайфуна Мери се превърна в нещо като стремителен порой, някакъв ръждив оранжев контейнер се появи в пенливите зелени води на залива Пъджет. Забелязан бе от помощник-пилота на тестов полет на Боинг, връщащ се от зоната за тестове, който веднага съобщи за него на бреговата охрана. Оттам побързаха да открият осиротелия контейнер заради опасността, която представляваше за корабоплаването, особено с настъпването на нощта.

Изгубените контейнери не бяха рядкост в пролива. Наричаха ги „метални айсберги“. Този път случаят се оказа различен. След като патрулната лодка приближи частично потъналия контейнер, отвътре се чуха човешки възгласи. Незабавно беше изпратено съобщение на полицейското управление в Сиатъл.

Пианото звучеше по-хубаво от всякога. То доживяваше дните си в един пропит от пушек комедиен бар, където никой не му обръщаше никакво внимание, освен едно ченге от отдел „Убийства“, което в момента седеше на табуретката пред инструмента. Огромните ръце на полицая с масивни пръсти извличаха от него ритъма на „Тъжния монах“, който звучеше сърдечно и скръбно, точно както трябва да звучат джазът и блусът. Лу Болд изпълняваше мелодията без предварително обмисляне и подготовка, и в нея звучаха мъките на четиридесетте странни години от живота му, изпълнени с работа на ръба на смъртта.

Болд бе посветил интерпретацията на жена си и приятелите си, които седяха на една от масите. Ако петгодишният му син и тригодишната му дъщеря бяха там, то на тази маса щяха да са се събрали всички и всичко, които означаваха нещо за него: Елизабет — неговата любима, съпруга и партньорка; доктор Диксън — областният съдебен лекар, негов приятел през повечето от двадесетте и кусур години, които Болд прекара в полицията на Сиатъл, Джон ла Моя — заел сержантското място на Болд в отдел „Престъпления срещу личността“, Боби Гейнис — първата жена ченге в екипа, Дафни Матюс — съдебен психиатър и негова сърдечна приятелка, и Бърни Лофгрийн — лаборант с очила тип „кока-кола“ и гръмогласен, натрапчив смях.

На Болд не му се налагаше да играе някакво настроение. Лиз страдаше от болестта на Ходжкин вече цяла година, но напоследък се чувстваше по-добре и тази вечер песента на Беър Беринсън „Шегувам се с теб“, която Болд изпълни, се превърна в импровизирано тържество на напредъка й. Това бе изпълнение, което само съпругата на ченге би могла да понесе, и което само Лиз би могла да хареса. Черният хумор бе начин на живот в тази компания, и въпреки че Лиз не успяваше да се впише напълно в нея, все пак тя ги възприемаше като част от семейството.

Компанията си позволяваше шеги относно вида й, когато косата й бе окапала по време на лечението, или пък с пушената храна, която ядеше, за да събуди апетита си. Всъщност, никой не говореше за нищо друго. Никой не споменаваше, че новата работа „на бюро“ е голям проблем за Болд, че той копнее за възможността отново да сложи чифт гумени ръкавици и да излезе в акция. Никой не повдигаше въпрос и за това, че за лекарите на Лиз нейното оздравяване бе както неочаквано, тъй и необяснимо. Все пак те не препоръчваха да се отваря шампанското поне още три до пет години. Но самата Лиз бе спокойна: тя благодареше на Бога за излекуването си; Болд се въздържаше да казва каквото и да било по въпроса. Той чувстваше, че те с Лиз все още могат да намерят равновесната си точка, но и за това не му се говореше. И така, тази вечер никой за нищо не говореше. Шегуваха се. Пиеха. После пак пиеха.

Пейджърите записукаха, и хоровото им изпълнение заприлича на комедиен скеч, с тази разлика, че всички веднага разбраха, че трябва да е нещо сериозно, след като едновременно викат лаборанта, съдебния лекар и екипа от отдел „Убийства“.

Ла Моя затвори с прещракване клетъчния си телефон и каза:

— Става въпрос за корабен контейнер. Потъва в пролива. Отвътре пищят хора. Бреговата охрана го тегли към сушата.

— Все пак са живи — отекна гласът на Лиз, която наблюдаваше как всички, освен Дафни Матюс затърчаха към изхода. Тези думи за нея означаваха много повече, отколкото за който и да било друг.

Лиз учудено погледна Дафни за това, че остана.

— Нямат нужда от мен — обясни Дафни.

— А аз имам — отвърна Лиз и потъна в мълчание, с което едновременно обърка и заинтригува Дафни.

Собственикът на клуба, Беър Беринсън пусна уредбата и след секунди рок музиката се сблъска с настроението, оставено от пианото на Болд.

— Той не разбира — каза Лиз на Дафни. Имаше предвид Болд. — Молитвите. Не може да приеме, че бях излекувана от нещо извън болницата.

— От произхода му е — каза Дафни, нелепо опитвайки се да обясни на една жена поведението на съпруга й. — Ако не беше станал следовател, щеше да е лаборант. Нали знаеш?

— Да, зная — съгласи се Лиз. — Но има и нещо друго. Въобще не ме оставя да му обясня. Това направо го влудява.

— Той се радва, че си добре, както и да е станало това.

— Просто не вярва. Говорил ли ти е нещо за това?

— Не — излъга Дафни. Едно време те с Болд бяха нещо повече от приятели, но само за малко. Беше се научила да пази по-дълбокото приятелство, което ги свързваше сега.

— Нищо не казва — продължи Лиз, — поне не директно, но аз зная, че очаква нещо да се случи. Не че го иска, не казвам такова нещо! Разбира се, че не! Но той просто не вярва в това. За него е неубедително, че с молитви… че бог може да има такава сила… че може да има такива последствия… — Тя подреди празните чаши на масата, за да ги вземе сервитьорката.

— Да, той просто не вярва — повтори Лиз и погледна към вратата, като че той все още беше там.

— Искаш ли да поговоря с него за това? — предложи Дафни.

— Това не е нещо, което може да бъде пробутано.

— Може би има нужда да го чуе от още някой — предположи Дафни.

— Трябва да го чуе отвътре, Дафни. Това е единственият начин, по който може да стане, единственият, който може да даде ефект. Особено при него.

Лиз хвана Дафни за ръката и я стисна.

Дафни почувства студените пръсти на тази жена, хванали нейната топла длан, и си помисли колко бързо се променят нещата. Имаше един период, в който тя се молеше Лиз да напусне съпруга си, сега пък се молеше Лиз да оживее.

— Ти си изключителна жена — каза тя и тръпки побиха цялото й тяло.

Болд се наслаждаваше на празнотата на пристанището през нощта, на широките улици, на изоставените складове. Огромни товарни кранове се извисяваха по цялото крайбрежие, силуетите им се открояваха на фона на сивите облаци и напомняха на Болд построените от лего конструкции на сина му, които в момента обитаваха далечния ъгъл на хола им. Августовският ветрец, топъл и наситен със солени капки, накара всички от екипа да примижат. Късо подстриганата коса на Болд не се връзваше особено с иначе професорския му вид — смачкани сиво-кафяви панталони, любимото му вълнено сако, износено до протриване на лактите и по ръба на ръкавите. Мощната му брадичка и изправена стойка издаваха в него енергичен и делови човек. Малко са хората, които биха му досаждали, ако е вглъбен. Той заслужено се ползваше с уважението на всички, които работеха с него, благодарение на вниманието му към подробностите и строгото спазване на закона. Мнозина от колегите му проповядваха същото, но малцина изпълняваха. От време на време той говореше по семинари и конференции на служителите на закона за ролята на свидетелите на убийства. „Жертвата говори“ бе темата на беседата му, която бе напечатана и публикувана в Интернет.

Сега Болд мърмореше на Ла Моя за това, колко време бреговата охрана не може да извади един контейнер. Писъците и крясъците продължаваха. Търпението на Болд се изчерпваше.

През последните седем години Ла Моя бе непрекъснато до Болд, работеше в сянката му, учеше се всеки миг, и после израсна така, че не само му отне нашивките, а също и бюрото и кабинета му. Ла Моя носеше дънките си изгладени, ризите — скърцащи от чистота, каубойските му ботуши блестяха и прическата му винаги бе перфектна. Внимаваше по-малко в това, което Болд му казва, и повече да не изцапа чисто новите си обувки, които струваха месечна заплата. Солта наистина го побъркваше. Той непрекъснато се повдигаше на пръсти.

— Тази вечер пианото звучеше чудесно — каза Ла Моя.

— Четки ли ми правиш? — попита Болд. — Какво се опитваш да направиш, Джон?

— Опитвам се да си опазя обувките сухи — призна Ла Моя.

— Излизай оттам тогава. Аз ще покривам. — Тъй като бе лейтенант, от Болд не се изискваше да взима активно участие в акцията. Чисто технически случаят бе на Ла Моя. Той го водеше, макар и под неотстъпното наблюдение на Болд.

— Поли е в задръстване. Няма да успее да дойде. Имаме нужда от теб.

— Успокой топката, Джими — каза Стиви Макнийл по телефона.

Джими Коруин бе един от най-добрите продуценти на канала и работеше под постоянно напрежение. Енергията му се предаваше дори и по телефона. Той помоли Стиви да поеме предаване на живо вместо Поли, тъй като беше водеща. Стиви обаче много стриктно подбираше репортажите си.

— Какво ще гледаме? — попита тя.

— Има корабен контейнер, намерен от бреговата охрана. Отвътре се чуват човешки гласове. Канал 7 е вече в ефир. Ще ни трябваш пред камера през следващите десет минути.

— Добре, но ще го разпратите по мрежата.

— Разбира се.

— Искам да ми го обещаеш, Джими. Националната мрежа може да ми донесе повече предложения.

— Когато видим материала, ще решим…

— Сега! Обещаваш ми още сега или…

— Добре. Съгласен съм.

— И ще си направя мое заключение, мой коментар.

— Но това означава цяло предаване, а не само петминутна кръпка.

В телефона прищрака и прозорецът се освети в синьо от светкавица, съпроводена с гръмотевица. Стиви каза:

— Кажете на снимачния екип, че идвам.

Бреговата охрана бе закрепила към контейнера въздушни възглавници, за да го стабилизира, докато го дърпа към брега. Сега те държаха стоманената кутия на вода.

Виковете отвътре продължаваха. Плувци се покатериха по контейнера и закрепиха въжета към четирите му ъгъла. Бригадирът сигнализира, че всичко е чисто и мощният дизел на крана силно изрева. Въжетата се полюшнаха и се обтегнаха, а от ръждивия корпус на крана се вдигна облак тъмносиви сажди. Потопеният край на контейнера се показа от черната вода, която капеше при всяко подрусване. Виковете станаха по-силни, разцепвайки въздуха и предизвиквайки тръпки по целия гръбнак на Болд. Работниците издадоха радостен възглас, когато контейнерът се откъсна от водата. Той се поклащаше и подскачаше, докато кранът го носеше към сушата. Болд не беше от тези, които се радваха. Интуицията му работеше. Той извади бележник и си записа часа. „Мъртво тяло“ записа той до цифрите.

Един човек прекрачи полицейската линия, показа на офицерите картата си и те му направиха път. Той бе широкоплещест и със самочувствие, което издаваше колко спорт е тренирал в колежа, докато евтиният му костюм казваше: „федерален агент“. Брайън Кугли се представи като дежурен служител на Имиграционните служби. Когато се здрависваше, ръката му бе студена и безлична.

Болд не познаваше много агенти от Имиграционните служби и си го каза. Добави:

— Радвам се, че ще ни помогнете с този случай.

— Когато отворите, ще намерите вътре някъде между петнайсетима и седемнайсет незаконни имигранти. Най-вероятно са до двадесетгодишни азиатски жени: идеални са за разни шарлатански предприятия и публични домове. Този контейнерен транспорт ни е трън в очите вече цяла година. Най-сетне да попаднем на някой със стоката вътре.

— Част от тази стока е вече мъртва — каза Болд, почувствал се отблъснат донякъде от арогантността на Кугли и се почеса по носа в отговор на въпросителния му поглед.

— Мислите ли? — попита Кугли. — Казвам ви, тези същества пристигат в отвратително цветущо здраве.

— Мъртви — настоя Болд. — И това прави останалите, които са там, свидетели.

— Лейтенант, вие за повишение ли се борите? — студено попита Кугли. — Ще ви припомня, в случай че сте забравили, това са нелегални имигранти, така че моят шеф ми ги дава. Аз ги взимам и ги пращам за федерален арест. Ако искате, можете да ни посетите и да си побъбрите с тях, няма проблем за това. Обаче, първо вашият шеф ще трябва да го уреди с моя шеф. Нали? А междувременно, тези посетители, живите де… Както и да е, говорете направо с федералните, не с местните.

— Ами умрелите?

— Задръжте си ги — отвърна Кугли. — Така доволен ли сте?

— Бих искал тези имигранти да са отделно от другите задържани. Не искам да ми разказват после заучени истории.

— Ще ги измием, избръснем и ще ги сложим в клетки, на каквито те са свикнали — съгласи се Кугли. — Но проблемо. Бунгало „К“. Удобствата в нашия затвор са част от това, което някога беше Форт Нолан. Нали сте чувал за ФН?

— Чувал съм.

— Играете ли голф?

— Не — отвърна Болд.

— Жалко. Има страхотно игрище. Страхотен жест от страна на данъкоплатците. Аз и вие, ние сме били достатъчно умни, за да станем военни. Само дето пенсията не стига.

Ла Моя притича до тях. Болд ги представи един на друг. Ла Моя се здрависа с Кугли, но по лицето му се изписа изражение, сякаш без да иска бе докоснал нещо лепкаво.

— Обсъдихме проблемите с торфа — каза Болд, за да успокои Ла Моя.

— Има мъртви — отбеляза Ла Моя.

— Знам го преди теб — отвърна Болд.

Ла Моя бръкна в джоба на палтото си и извади оттам чифт ръкавици и флаконче парфюм „Викс“.

Болд прие флакона, след като Ла Моя си напръска под носа. Предаде го и на Кугли, който направи същото. Има някои неща, без които човек не може да оцелее.

Най-сетне контейнерът бе отворен. Тълпата млъкна, когато една по една се появиха девет китайки — полуголи, изтощени, кожа и кости, и бяха отведени до чакащите ги линейки. Някои ходеха сами, други ги носеха с носилки.

Изнесоха три чувала с тела.

Кугли предложи на Болд да оставят разпитите за след няколко дни.

— Виждал съм и по-лоши неща, лейтенант, но това е едно от най-лошите.

— Ще ви кажа нещо за екипа ни — информира Ла Моя Кугли, — при нас жертвите обикновено не могат да станат и да си тръгнат.

— Три от тях, със сигурност — тъжно напомни Болд.

— А пък в моя екип — обясни Кугли, — нямаме навика да ги отпращаме у дома с ковчези.

Стиви Макнийл пристигна с такси и бе посрещната от двучленния си снимачен екип. Единият й подаде чадър и безжичен микрофон, а другият й обясни как е разположена камерата. Стиви се насочи право към жълтата лента, опъната от полицията, зад която бе забранено да се преминава.

— Хей! — извика изпод полицейската си шапка едно офицерче с младо, момчешко лице.

Стиви се спря, погледна го, изчаквайки да я познае.

— Ах — извинявайки се произнесе той.

Тя го погледна в очите и, влагайки цялото си обаяние, попита:

— Кой отговаря тук?

— Случаят е на Ла Моя — послушно й отвърна той. — Но и лейтенантът е тук — и той посочи една групичка силуети.

Тя застана с лице към Ла Моя, Болд и Кугли. Линейките не достигаха. На някои от спасените, увити в одеяла на бърза помощ, им предлагаха да пийнат вода. Навсякъде между служителите на бреговата охрана и полицията имаше униформени офицери.

— Това е забранена зона. Пресата се допуска само до лентата — каза Ла Моя.

— Слуховете там са ужасни, сержант. Някои казват, че е сериен убиец, други, че са незаконни имигранти.

— Незаконни имигранти — потвърди Кугли.

Стиви го погледна в очите. Той носеше значка на Имиграционните служби.

— Скоро ще дадем изявление — намеси се Болд.

Стиви се опитваше да реши кого от тях да разпитва. Попита човека от Имиграционните:

— Случаят ваш ли е или на специалните?

— Ако щете вярвайте, но този път работим заедно — отговори й Кугли.

— Тогава кой носи отговорност за това нещо?

Покрай тях пренесоха един от чувалите с трупове.

— Не сме готови за праймтайма — хапливо каза Ла Моя.

— Скоро ще дадем изявление — повтори Болд.

Стиви кимна, внезапно онемяла.