Първата жертва

Тридесет и осма глава

Петък, 28 август

11 дни от изчезването

Полицията отказваше да й покаже записа, Брайън Кугли не се обаждаше, беше петък и се задаваше още един дълъг и мъчителен уикенд. Стиви реши да се обърне към зрителите за помощ, въпреки че знаеше какъв голям риск поема. Беше единайсетият ден от изчезването на Мелиса и затова Стиви просто нямаше друг избор. Никога преди не бе възприемала прожекторите в студиото по този начин. Сега те й приличаха на прожектори за разпити от старите черно-бели филми, заслепяващи и заплашителни, измъкващи истината.

Текстът, написан от нея, бе на бюрото й и в същото време се дублираше по телескриптера. Тъй като самата тя си беше написала текста, радиомикрофоните и пронизващият поглед на камерата й се видяха особено страшни.

Джими Коруин наблюдаваше иззад дебелото стъкло на апаратната. Развълнуваното му изражение представляваше смесица от неподправено учудване, мъчително любопитство и дълбока загриженост. Не се случваше всяка петъчна сутрин Стиви Макнийл да се появи в 5 и 30 в телевизията и да поиска двеминутно включване в новините на „Добро утро“ и после минута в „Сиатъл днес“. Наистина се бе съгласил да има подобни включвания още когато поръча на Стиви случая с контейнера, но не очакваше от нея да се възползва.

В студиото цареше мрачна тишина и сутрешният екип беше на нокти, защото им беше непознато да работят със звезда от следобедните предавания. Или поне така предполагаше Стиви. На всичко отгоре тя имаше уморен вид и не носеше никакъв грим. Беше си сложила само малко червило. Отпрати фризьорката и гримьора. Носеше тъмно памучно поло, което не подчертаваше формите й. Всъщност, всичко това, както и опънатата й назад коса означаваше, че не иска да бъде предизвикателна по никакъв начин. Толкова тежко приемаше изчезването на Мелиса.

Сега, когато пръстите на студийната директорка започнаха да отброяват — пет… четири… три… — Стиви се обърна към себе си, търсейки онова чувство на успокоение, което винаги й се притичаше на помощ, когато имаше нужда от него. Камерите са насочени към нея, напомни си тя, прожекторите са насочени към нея; стотици хиляди зрители следят всяка нейна фраза, всяка сричка, всяка интонация. Нищо не може да се сравни с предаването на живо.

Тя не мислеше за поредицата предавания за контейнера, не смяташе да впечатли Ню Йорк или Атланта, просто се опитваше да спаси приятелката си, сестра си. Малката си сестричка.

Ми Чоу я наричаха тогава, защото името Мелиса Макнийл още не й бе дадено. Стиви не си спомняше точно колко големи бяха по онова време, но си спомняше, че са били достатъчно малки, за да й се налага да се изправя на крака, когато искаше да погледне през прозореца на карания от шофьор крайслер.

Стиви си представи Мелиса, седнала по средата на задната седалка между баща й и хубавата англичанка, която Стиви често виждаше на празненствата, организирани от баща й. Стиви все още ясно виждаше шапката и черната воалетка на тази жена, яркото й червило и тъмносинята рокля.

Спомни си колелата и праха, чу гласа на пилетата и усети миризмата на ресторантчетата. Това пътуване дълбоко я развълнува, защото бе заобиколено с много шушукане, много тайни, които Стиви усещаше само подсъзнателно.

Леля й Су-Су тихо плачеше на седалката до шофьора, протегнала едната си ръка към Ми Чоу, но без да я докосва. Сълзите се стичаха по лицето й.

„Недей да плачеш, Су-Су“ — опита да я успокои Стиви, но тя се разплака още повече. Стиви погледна отново баща си, чийто огромен ръст, бяла кожа, златиста коса и широки кафяви мустаци някога толкова плашеха Ми Чоу, че тя чак се криеше.

Пазарът кипеше от дейност, пълен с бамбукови щайги и лъскави зелени зеленчуци. Късметлиите носеха сандали, останалите бяха боси. Всички бяха с еднакви синьо-зелени туники. Всички и навсякъде. Само на гигантските плакати на „Великия любим вожд“ и в градовете хората се обличаха по-различно. Татко й беше облечен с костюм, бяла риза със златни копчета за ръкавели и широка червена вратовръзка на златни корони. Имаше очила с метални рамки и пушеше цигара. Гласът му беше нисък и заповеднически, когато предупреди Стиви да се държи здраво.

В прозорците на бързодвижещата се кола всичко се размазваше в една пъстроцветна лента. Стиви се опита да се съсредоточи върху нещо конкретно — колиби, сергии, велосипедисти, които кръжаха като водни струи около колата. Тихият плач на Су-Су заемаше мислите й, нещо лошо трябва да е станало. Татко заговори високо и Су-Су веднага млъкна, надвеси се от седалката си и здраво сграбчи ръцете на Ми Чоу. Започна да шепне на китайски, Стиви чу как й казваше да не се страхува; че Су-Су, Стеф и чичо Патрик много я обичат и че Ми трябва да слуша и да се подчинява на тази англичанка, която ще я придружава.

Колата рязко зави и за малко да блъсне един човек с колело. Спирачките изсвириха и колата се обви в облак кафяв прах. Англичанката взе Ми в скута си, а татко отвори вратата и слезе от колата. И тримата тръгнаха нанякъде, Ми здраво стискаше татко. Изчезнаха в праха, вдигнат от друга кола, която спря зад тях. Чуваха се викове.

Су-Су викна на племенничката си: „Бъди смела, детето ми. Стефи и чичо Патрик ще те вземат довечера“.

Вратата на някаква кола с трясък се затръшна и облак прах се завихри около татко, който изведнъж остана сам сред любопитните селяни.

„Ще видя ли малката си сестричка довечера?“ попита Стиви на китайски.

„Ти ще тръгнеш надалеч“ отвърна Су-Су. „На дълго, дълго пътуване през океана.“

„А ти?“ попита Стиви.

Жената, и без това облята в сълзи, сега избухна в плач отново и скри лицето си. „Детето ми…“ плачеше тя, „детето ми“.

Стиви смяташе, че телевизионните камери са най-мощните оръжия на света, защото засягат много повече хора от една бомба. Трябваха й тринайсет години, за да разбере напълно и да се научи да се възползва от тази сила. Тя дълбоко вярваше, че само с две минути подходящо ефирно време може да се промени света.

За нея вече нямаше да има досадни интервюта с директори на имиграционните служби, изпълнителни директори на компании и политици. Материалите от наблюденията на Мелиса бяха силни и обвиняващи. Кугли я бе окуражил да използва оръжията си както си знае и беше прав за това. Клайн се беше покрила. Уликите се изплъзваха. Ако подразни полицията с това, че се обръща за помощ към обществеността, може би ще ги накара да преговарят с нея. Трябваше й тази дигитална касета. Трябваше да върне Мелиса вкъщи.

Студийната директорка й направи знак. Светна червената лампичка на камерата. Беше в ефир.

На екрана се появи Мелиса, застанала на един отвес, под нея зелените води на залива, гарвановочерната й коса развяна на вятъра. В кадър се появи бял пътнически ферибот, когато тя каза пред камерата: „Държавната пътническа фериботна система никога не е превозвала толкова много пътници и на толкова големи разстояния както през последните дванайсет месеца. Но какво да кажем за отложените графици за поддръжка и наемане, слуховете за злоупотреби и пияни капитани…?“.

Телевизионните екрани из цялата страна отново показаха Стиви в студиото.

Джими Коруин скочи от стола си зад шумонепропускливото стъкло и започна да размахва ръце във въздуха. После започна да скубе малкото останала коса. Крещеше някакви заповеди на екипа си. Стиви се надяваше да не я резнат и да пуснат реклами.

— Чисто! — викна студийната директорка.

Тишината, която последва съобщението на Стиви, бе нарушена от рева на Коруин по микрофона, гласът му бумтеше в цялото студио.

— Кой, по дяволите, ти позволи да пускаш това? Това не беше в сценария! Макнийл, в кабинета ми, на секундата!

Тъй като микрофонът бе все още закачен за полото й, Стиви хладнокръвно му отвърна:

— Ако са ти проблем парите, Джими, не се притеснявай. Аз съм готова да платя сама тази награда. А ако искаш да говориш с мен, може да стане в моя кабинет, но ще трябва да се наредиш на опашка. Имам предчувствие, че телефонът ми след малко ще започне да звъни.