Съпруга на убиец

11.

В стаята за разпити в полицията на Сейнт Джордж имаше само една маса, няколко стола и прозорец, който гледаше към дърветата между сградите и съседните офиси, всичките тъмни по това време на вечерта. Телевизионните сериали изобразяват полицейската работа с еднопосочни огледала и сложни записващи устройства, но в действителност рядко е така. Реалността е, че всеки път, когато изпадне в бюджетен дефицит, градската управа орязва финансирането на полицията и им казва да правят повече с по-малко пари. Хората рядко разбират, че не детективската работа, а технологията е отговорна за повечето арести, затова когато полицаят има лаптоп отпреди петнайсет години в патрулната си кола, той не може да направи връзките, които би могъл да направи, ако имаше нов компютър, свързан с база данни на всяка правоприлагаща агенция в страната. Серийните сексуални хищници бяха майстори в изплъзването през пролуките на неведението, които се образуват между различните правоприлагащи агенции.

Ярдли наблюдаваше Дилбърт Морган през квадратното прозорче на вратата на стаята за разпити. Имаше нервни тикове и ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да ги държи на масата, а пръстите му неволно барабаняха по нея.

Убиецът на съпрузите Олсън и Дийн най-вероятно беше спокоен и хладнокръвен. Дори в полицейски участък, пулсът му би останал слаб и равномерен и той би се усмихвал и отговарял любезно на въпросите, деликатно и изкусно отхвърляйки обвиненията. Дилбърт Морган — обратно — имаше вид на човек, който всеки момент ще получи сърдечен удар.

Болдуин стоеше пред стаята за разпити с Ярдли и говореше по телефона с доктор Сарт от Бостън. Ярдли чуваше разговора им.

— Не съм сигурен дали той се вписва в профила, който съставям — каза Сарт. — Повечето сексуални хищници се гордеят с постиженията си и нямат търпение да се похвалят, но този човек доста се е постарал да остане неоткрит. Той не иска внимание. Поне все още. Вашият неизвестен извършител, човекът, убил съпрузите Олсън и Дийн, не би държал завързана жена в дрешника си и не би избягал, когато може да говори с вас и да ви отклони от вярната следа.

Думата „постижения“, която употреби Сарт за убийствата, накара Ярдли да почувства отвращение.

— Прегледай психиатричните досиета, които ти изпращам — рече Болдуин. — Когато е бил на двайсет и една години, му е поставена диагноза параноидна шизофрения и е прекарал по-голямата част от живота си в различни институции. Проверихме какви лекарства са му предписани и той, изглежда, е спрял да ги взима преди два месеца.

— Той може би е твърде нестабилен, за да го разпитвате в момента, Кейсън. Може да изчакате и да го разпитате, когато е спокоен и си е взел лекарствата. Тогава може дори да съжали за действията си и да е готов да ги обсъди.

Ортис се приближи с кенче газирана напитка в ръката.

— Когато дойде на себе си, Морган може да поиска адвокат, и аз ще изпусна шансовете си — каза Болдуин. — Мога ли да направя нещо, за да го накарам да избухне и да се разприказва? Ако той загуби контрол, може би ще…

— Знаеш, че никога няма да ти помогна с такова нещо, нали?

Болдуин въздъхна.

— Да, знам, но си струваше да опитам. Благодаря, докторе.

Ярдли се вгледа в него. Веднъж Болдуин се беше свързал със свидетелка, готова да даде показания срещу сериен изнасилвач. Защитата твърдеше, че Болдуин ѝ е показал снимки на обвиняемия преди очната ставка. Болдуин отрече, както и свидетелката, но Ярдли се питаше дали все пак това не е вярно. Тя не се съмняваше, че мотивите му са чисти, но имаше тънка граница между силния натиск за обоснована присъда и осъждането на невинен човек. Като прокурор Ярдли не можеше да позволи тази граница да бъде премината.

Болдуин затвори.

— Готов ли си, Ортис?

— След теб — отвърна вежливо той.

Двамата влязоха в стаята за разпити, а Ярдли продължи да наблюдава през стъклото. Дилбърт Морган се поклащаше напред и назад, скръстил ръце на гърдите. Носеше очила, които се бяха смъкнали до половината му нос. Слабото му тяло приличаше на оживяла фигурка на човече, нарисувано по детски с кръгчета и чертички. Ярдли забеляза, че устните му са толкова напукани, че кървят.

— Ис-с-кам у д-дома.

Той говореше, заеквайки силно, и отбягваше погледите им. Ортис отвори газираната напитка и я сложи пред него.

— Жаден ли си, Дилбърт? Доста време беше в пясъчните дюни.

Морган взе напитката и дълго пи. Част от течността потече по брадичката и ризата му. Той се оригна и остави кенчето, а после отново скръсти ръце на гърдите и започна да се поклаща напред и назад. Болдуин и Ортис седнаха срещу него.

— Рейчъл е добре — каза Болдуин. — Тя искаше да знаеш, че е добре. — Той направи пауза. — Помниш ли какво се случи, Дилбърт?

— Т-тя щ-щеше да ме п-предаде.

— За какво да те предаде?

— Ис-с-кам д-да с-си отида у д-дома.

— Знам, Дилбърт, но не можем да те пуснем, докато не разберем какво е станало. Ти можеше сериозно да нараниш Рейчъл. А аз знам, че не си искал да я нараниш, нали?

Морган силно разтърси глава.

— Дилбърт, наранявал ли си някой друг така, както нарани Рейчъл? — попита Ортис. — Знам, че не искаш да нараняваш никого, но има ли още някой?

— Ис-с-кам д-да с-си отида у д-дома.

— Знам, но не можем да те пуснем…

Ярдли отвори вратата.

— Кейсън, може ли за минутка, моля?

Болдуин се облегна назад на стола.

— Не може ли да почакаме?

— Не.

Той погледна Ортис, който повдигна рамене. Двамата станаха и отидоха при Ярдли.

— Какво има? — попита Болдуин, след като затвориха вратата на стаята за разпити.

— Очевидно не е той.

Болдуин погледна Морган през стъклото.

— Все още не знаем…

— Кейсън, не е той.

— Остави ме да приключа с него и ще решим, Джесика.

— Добре, но не се чувствам удобно, когато вие двамата се съюзявате и се нахвърляте срещу психичноболен заподозрян, без той да има адвокат. — Тя извади телефона си и се обади на дежурната линия на офиса на служебните адвокати. — Аз съм Джесика Ярдли от прокуратурата. Трябва ми адвокат в полицейския участък в Сейнт Джордж за някой си Дилбърт Морган, когото разследват за убийство. — Ярдли погледна Болдуин. — ФБР има двама агенти тук, агент Болдуин и агент Ортис, и бих искала господин Морган да бъде представляван от адвокат, ако реши да говори с тях.

Дежурният ѝ каза, че ще изпрати някого до един час.

— Морган не поиска адвокат — намръщи се Болдуин.

Ярдли прибра телефона си.

— Някой ще дойде до един час. Обади ми се след това и ми кажи дали адвокатът е решил да позволи на клиента си да говори. — Ярдли се обърна и тръгна към изхода, без да дочака отговор.

— Тя ми харесва — каза Ортис. — Държи под контрол тъпия ти задник.