Съпруга на убиец

65.

— По дяволите! — изрева Тим и ритна кошчето за отпадъци в кабинета на Рой Лю.

Той крачеше из стаята, Лю седеше на стола си, а Ярдли се беше облегнала на стената и беше скръстила ръце на гърдите си.

— Казах ти да не ѝ позволяваш да се приближава до делото! — изкрещя Тим.

— Успокой се, Тим — каза Лю.

— Ако загубя това дело, Рой, всички медии ще гръмнат. Името ми ще бъде в новините за това, че за пръв път съм загубил дело срещу онзи лайнар, който се защитава сам.

— Освен това ще споменат и незначителния факт, че е освободен сериен убиец, за да убива отново, ако те интересуват такива неща — подхвърли Ярдли.

— Да ти го начукам, откачена кучко!

— Хей! — извика Лю. — Преминаваш границата!

Тим въздъхна, поклати глава и сложи ръце на кръста си.

— Знам, извинявай — обърна глава към Ярдли, а после се извърна към Лю: — Виж, ядосан съм, не трябваше да я допускаме до делото и сега тя ще го провали. Искам да я отстраниш. Веднага.

— Ще стане по-лошо — каза Ярдли.

— Защо?

— Уесли щеше да обори доводите независимо дали аз участвам в делото, или не. Аз работя в прокуратурата и не можеш да промениш това. Фактът, че седя тук, показва, че нямам какво да крия. Така е по-добре, отколкото ако не бях тук. Но ако ме отстраниш сега, след като той им каза, че има заговор срещу него да го набедим, съдебните заседатели ще му повярват.

Лю кимна.

— Тя е съвсем права, Тим.

Тим поклати глава и посочи Ярдли.

— Добре, оставаш. Но си дръж устата затворена и дори не поглеждай съдебните заседатели, разбираш ли ме?

Ярдли се обърна към остъклените стени, погледна към „Лас Вегас Стрип“ и чу, че Лю барабани с молива си по бюрото.

— Вярно ли е онова, което каза Уесли? За халюцинациите?

— Не — спокойно отговори тя, — но бях емоционално съсипана след Еди. През повечето дни не можех да стана от леглото. Престана да ме е грижа за неща като ядене и хигиена. Единственото, което ме вдигна на крака, беше, че трябваше да се грижа за новородената си дъщеря. Тя спаси живота ми.

Лю замълча за момент.

— По-добре ли си сега?

— Да. Терапията и фармакологията са изкуства, не науки, изисква се изпробване на различни стратегии, за да откриеш правилната. — Ярдли се обърна към него. — Защо ми позволи да му бъда помощник? Можеше да ме изпратиш в платен отпуск до края на процеса и щях да съм далеч от делото.

Лю си пое дъх през носа и отвърна:

— Агент Болдуин каза, че ако не си включена в делото, следващия път, когато се нуждаем от услуга от ФБР, или той ни потрябва за спешно изслушване по някое дело, телефонът му случайно може да е изключен.

Ярдли се ухили.

— Кейсън ли го каза?

— Да, Джесика. — Лю се наведе напред и пусна молива в чашата с писалки. — Знам, че си права. Ще изглежда ужасно пред съдебните заседатели, ако те отстраним сега, но от друга страна, не можеш да направиш нищо. Остави Тим да се оправя. Имаме доказателства. Господин Пол има само предположения.

— Съдебните заседатели харесват Уесли. Не харесват Тим. Не подценявай въздействието на този факт. Трябва да намериш начин да представиш Уесли в неблагоприятна светлина.

— Как да го направим?

— Нека използвам Кейсън да изрови нещо от миналото му. Човек като Уесли обикновено има дълга диря от разбити тела и сърца зад себе си. Трябва да се погрижиш съдебните заседатели да видят това, иначе ще го оправдаят.

На другата сутрин Ярдли говори двайсет минути по телефона с Тара. В гласа на дъщеря ѝ звучеше вълнение и чувство на оптимизъм, каквито Ярдли не беше долавяла отдавна. Тара се учеше да язди и вече можеше да накара коня да прескочи препятствие на малкия плац в ранчото. Беше се научила да стреля с пушка и днес дядо ѝ щеше да я учи да стреля с лък.

Това беше драстично преобразяване от сприхава тийнейджърка в млада жена, която все повече звучеше като готова да е самостоятелна. И въпреки че Тара беше гениална и ученето и рисуването ѝ се отдаваха лесно, физическите умения явно бяха предизвикателство за нея и промяната ѝ доставяше удоволствие.

От момента, в който се роди Тара, Ярдли се тревожеше какво ще стане, ако се срещне с баща си, ако се поддаде на чара му или намрази майка си. Срещата им обаче, изглежда, я беше освободила от сянката, която се беше вкопчила в душата ѝ. Когато Стивън повдигна въпроса за вероятността Тара да гостува на баба си и дядо си, Ярдли веднага се съгласи.

— Забрави Уесли, забрави цялото това скапано място — каза ѝ Тара по телефона. — Ела тук и нека живеем в ранчото. Ти си много умна. Веднага можеш да станеш прокурор тук.

Ярдли се усмихна.

— Скоро ще дойда при теб, миличка. Слушай баба си и дядо си и се дръж добре.

След малко се обади Стивън.

— Ела веднага, щом можеш. Винаги има място за теб тук, Джесика. Това е и твой дом.

— Благодаря ти, и благодаря, че се грижите за Тара. Ако делото се обърка… ако Уесли бъде освободен… Тара не бива да е тук.

— Направи каквото е необходимо — каза Стивън. — Ние ще те подкрепим, когато се нуждаеш от нас.

После затвориха телефона. Ярдли се изкъпа, преоблече се и отиде в съдебната палата.

Болдуин стоеше в коридора и я чакаше. Наобиколиха я тълпа папараци, които крещяха въпроси и завираха диктофони в лицето ѝ. Един мъж я попита дали е фенка на серийни убийци и другите се изсмяха. Ярдли си проправи път между тях, без да пророни нито дума.

— Добре ли си? — попита Болдуин, когато минаха през първите двойни врати към съдебната зала.

— Добре съм, Кейсън.

— За малко не скочих да фрасна Уесли в лицето, докато дрънкаше онези тъпотии във встъпителната си реч.

Ярдли нежно докосна ръката му, за да покаже, че му е признателна.

— Не хаби енергия да се тревожиш за това. Нека просто си свършим работата.

Първият свидетел беше пенсионираният детектив Томас Шели от полицията на Лас Вегас, едър мъж с костюм, който не му е съвсем по мярка, вървеше с изправен гръб и вид на професионален свидетел. Докато Тим го разпитваше, Томас Шели обясни при какви обстоятелства е бил открит трупът на Джордан Русо, от координатите до състоянието на останките, следвайки хронологията, откакто Джордан беше видяна за последен път в деня на изчезването ѝ.

Ярдли поглеждаше от време на време Уесли, без да обръща глава. Беше преплел пръсти пред себе си и приковал очи в детектива, без да мигне. Досега не беше възразил нито веднъж срещу въпросите на Тим или отговорите на Шели, но на масата пред него имаше папка с листове. Ярдли не се съмняваше, че съдържанието на папката не е добро за обвинението.

Тим обяви, че няма повече въпроси и седна. Уесли стана, отиде на катедрата и се вгледа в детектив Томас Шели.

— Добро утро — каза той.

— Добро утро.

— Детектив, вие пропуснахте малка част от вашата биография, нали? Работили сте в Пътната полиция на Невада.

— Да, само осем месеца, преди да бъда назначен в полицията на Лас Вегас.

— Защо напуснахте Пътна полиция?

— Исках да напредна в кариерата. Завършил съм наказателно право и исках да стана детектив, а Пътната полиция не предоставя такава възможност.

— Дружеско ли беше напускането ви?

Томас Шели преглътна. Ярдли присви очи, когато осъзна какво предстои. Тим си водеше записки и добавяше и зачеркваше въпроси, които да зададе на следващите свидетели.

— Да, дружеско беше.

— Интересно — каза Уесли и взе папката от масата на защитата. — Тук имам препис от дело, което сте водили, докато сте били в Пътната полиция, „Щатът срещу Майлър“. Помните ли го?

Детективът не отговори. Уесли сложи на масата на обвинението копие на преписа от десетина страници. Тим остави писалката и ги прелисти. Ярдли се опита да ги прочете над рамото му.

— Майлър е бил заподозрян в шофиране в нетрезво състояние, когато вие сте го спрели, нали така?

— Да.

— Заповядали сте му да слезе от колата и да извърши полеви тестове за трезвеност и сте му направили проверка за алкохол, които са показали доказателство за нарушение.

— Да.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближа до свидетеля?

Агби се поколеба и погледна федералните маршали, които без да се набиват на очи, пристъпиха по-близо до свидетелската скамейка.

— Може, защитник.

Уесли си сложи очилата и занесе преписа на детектива.

— По време на съдебния процес адвокатът на господин Майлър е внесъл искова молба да се отхвърлят доказателствата въз основа на липса на основателно съмнение, нали така?

— Да.

— В полицейския си доклад и под клетва на изслушването на исковата молба на господин Майлър вие сте казали, че сте го спрели, защото единият от мигачите на колата му не работел. Вярно ли е?

— Да.

— Детектив Шели, този препис е само девет страници. Моля, бихте ли обяснили на съдебните заседатели защо е толкова кратък?

Томас Шели погледна Тим, очевидно търсейки помощ.

— Аз, ами… Съдията ме посъветва за правото ми според Петата поправка да откажа да отговарям на въпросите, за да не се самообвиня в закононарушение. Упражних това право и не казах нищо повече.

— И искането на защитата беше прието, нали така?

— Да.

— Защо?

Шели не отговори и Уесли каза:

— Защото без да знаете вие, защитата се е сдобила с видеозапис, който не е предала на властите, нали така? Зад вас двамата е била сестрата на господин Майлър, която е започнала да записва произшествието със семейната камера, когато забелязала, че вие следите колата на господин Майлър, нали така?

Детективът се втренчи в него.

— Почитаеми съдия, моля, бихте ли инструктирали свидетеля да отговори на въпросите ми?

— Детектив Шели, моля, отговорете на въпроса.

— Да — каза Шели и лицето му се зачерви. — Имаше видеозапис.

— И този видеозапис е показал, че мигачът работи много добре и господин Майлър го е използвал коректно, когато е сменил лентите, преди вие да го спрете, нали така?

Свидетелят пак не отговори и Уесли попита:

— Почитаеми съдия?

— Детектив Шели, веднъж вече ви помолих да отговорите на въпросите на адвоката. Моля ви, не ме карайте да го правя отново.

— Да, мигачът му работеше, просто не съм го видял.

— Не сте го видели? — подигравателно повтори Уесли. — Колко интересно. А сега, докато работехте в Пътна полиция, когато давахте показания в съда, са ви плащали надница и половина, нали така, детектив? Възнаграждение за извънреден труд, тъй като пак е трябвало да работите на пълен работен ден в Пътния патрул?

— Да.

— В такъв случай колкото повече хора сте арестували за шофиране в нетрезво състояние и колкото повече пъти сте се явявали в съда, толкова повече пари сте печелели, нали?

— Не е така. Вие…

— Печелехте ли повече пари, ако свидетелствате повече пъти в съда, господин Шели? Моля, отговорете на въпроса ми.

— Да, бих могъл.

— И след този случай са ви уволнили, нали? Сключили сте споразумение с шефовете си да ви позволят да напуснете и да си намерите друга работа, но са ви приканили да напуснете Пътната полиция, нали?

— Не беше така. Вие го представяте по-лошо, отколкото…

— Приканиха ли ви да напуснете Пътната полиция?

— Да.

— Бил сте уволнен.

Шели прехапа устни.

— Да.

— Отлично, благодаря ви.

Уесли се върна при папката, извади документ и сложи копие на масата на обвинението. Беше заявлението на Томас Шели за постъпване на работа в полицията на Лас Вегас.

— Знаеше ли за това? — прошепна Тим на Ярдли.

— Не. Забрави ли, че не ми е позволено да правя нищо?

Лицето на Тим поруменя и той отмести поглед встрани.

Ярдли си представи какви ругатни ѝ отправя наум.

— Господин Шели — каза Уесли, — моля, покажете къде в заявлението си за постъпване на работа в полицията на Лас Вегас споменавате за уволнението си от Пътната полиция на Невада.

Шели изкриви челюсти на една страна, обливаше се в пот.

— Мисля, че в този момент трябва да престана да говоря.

— Съдията вече ви информира…

— Позовавам се на правата си според Петата поправка.

Уесли остави заявлението.

— Излъгали сте в заявлението, нали?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

Ярдли видя, че Томас Шели изпада в паника. Макар и пенсионер, той явно работеше нещо друго, което можеше да бъде изложено на риск, ако бъде обвинен в лъжесвидетелство.

Позоваването на правото срещу себеуличаване в престъпление според Петата поправка във федерален съд означаваше всичко или нищо. Томас Шели можеше да не отговаря на повече въпроси или иначе трябваше да отговори на всичките. Сега Уесли можеше да бръщолеви каквото иска и Шели не можеше да отвърне.

— Госпожа Ярдли дойде при вас, нали, господин Шели? Помощник окръжен прокурор е силна и влиятелна позиция. Тя ви е помолила за услуга, нали? „Дай ми някакво доказателство, което да използвам в това дело.“

— Отново се позовавам на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Госпожа Ярдли заплаши ли ви да ѝ дадете пръстена и кичура коса за това дело, или вие ѝ ги дадохте, за да ѝ поискате услуга по-късно?

Тим най-после стана и каза:

— Възразявам, почитаеми съдия. Господин Пол характеризира неправилно доказателствата и показанията на свидетеля и тормози свидетеля, наред с още пет други възражения.

Уесли отстъпи крачка назад.

— Свидетелят няма да отговори на въпросите ми, почитаеми съдия. Според делото „Смит срещу Гибъл“ ми е позволено да задам поотделно всеки въпрос и той да потвърди правото си според Петата поправка за всеки въпрос поотделно.

Уесли се върна до масата, извади други документи и остави копие на масата на обвинението. Препис на делото „Смит срещу Гибъл“ в апелативен съд. Съответните параграфи бяха отбелязани с маркер.

— Може ли да се приближа до свидетелската скамейка? — смирено попита той.

— Разбира се.

Уесли даде копие на съдията. Ярдли не беше чела това дело. Изглежда, беше някакво малко известно дело от 1977 година, но Уесли беше включил проучване, което разкриваше, че решението му не е било отхвърлено от никой съд и все още има законова сила.

Отбелязаните секции изясняваха, че на Уесли му е позволено да задава въпроси и че свидетел, позоваващ се на Петата поправка, трябва да я повтори и потвърди за всеки отделен въпрос. Ярдли беше сигурна, че и Тим не е чел това дело.

— Господин Джефрис, имате ли да кажете нещо? — попита съдия Агби.

— Бих искал възможност да се запозная с това.

Агби, вероятно неволно, леко се усмихна.

— Откровено казано, и аз не съм чувала за това дело, затова, моля ви, дайте ми малко време.

Съдията се обърна към компютъра си. Ярдли наблюдаваше Уесли, който се беше облегнал на катедрата. Детектив Шели пи вода от пластмасова чаша и непрекъснато бършеше потта по врата си с хартиени кърпички. Тим хапеше писалката си толкова силно, че оставяше резки.

— Изглежда, в момента законът е такъв — каза след пет минути съдия Агби. — Ще разреша този ред на задаване на въпроси. Може да продължите със свидетеля, господин Пол.

Томас Шели беше пребледнял като призрак. Потта образува огромни капки по челото му и се стичаше по лицето му, изпъстряше спортното му сако с мокри кръгчета. Той извади още хартиени кърпи от кутията на свидетелската скамейка и си избърса врата.

— Какво получихте за това, че дадохте на госпожа Ярдли доказателства, които да подхвърли сред моите неща?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Тя заплаши ли ви?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

— Държеше ли ви с нещо госпожа Ярдли? Лъгали сте и в други дела и тя го е открила?

— Позовавам се на правото си според Петата поправка да запазя мълчание.

Уесли продължи така десетина минути. Ярдли погледна съдебните заседатели. Те вече бяха престанали да внимават. Бяха взели решение — или вярват на Уесли, че Шели е лъжец, който е работил с нея, за да го набеди, или мислят, че трябва да отхвърлят всичко, казано от детектива, но че той е отишъл твърде далеч и се е забъркал в заговор. Единственото, в което беше убедена, е, че човек никога не може да е сигурен какво мислят съдебните заседатели.