Съпруга на убиец

80.

Ярдли трябваше да предаде в съда няколко доклада за текущи дела и после можеше да си почине през заслужения отпуск, който започваше утре. През всичките ѝ години в прокуратурата тя не си беше взимала отпуск нито веднъж.

Докато шофираше, отдалечавайки се от затвора, Ярдли си припомняше думите на Еди Кал: Има една, която може. Само че тя все още не го знае.

Той ги каза с усмивка, сякаш това беше някаква тайна между двамата. По гърба ѝ полазиха ледени тръпки, мразовито безпокойство, което се засилваше колкото повече мислеше за това.

Разтревожи я думата „тя“.

Ярдли отби от пътя и спря със запалени аварийни светлини. Можеше да замине за ранчото утре и никога повече да не мисли за това, или да провери съмнението, което не ѝ даваше покой.

Тя се върна на пътя и направи обратен завой.

Изабела Русо работеше като учителка в основно училище близо до дома ѝ. Сградата беше ниска и обградена с палми и футболно игрище с изкуствена трева. Ярдли дълго седя в колата си на паркинга. Стомахът ѝ беше свит, в гърлото ѝ беше заседнала буца и дишаше трудно.

Какво правиш тук, Джесика?

Щеше да отнеме пет минути и безпокойството да премине. Пет минути си заслужаваха, за да разбере със сигурност.

Таваните в училището бяха ниски и по стените бяха залепени листовки със съобщения, художествени проекти, плакати и снимки на класове. Ярдли попита в канцеларията в коя класна стая е Изабела и секретарката я насочи към дъното на коридора.

Ярдли застана пред вратата и се вгледа през прозорчето. Третокласниците упражняваха таблици за умножение. Море от детски лица с невинни, блеснали очи. Изабела я видя и се усмихна.

— Ей сега се връщам — каза тя на класа и помоли помощничката си да поеме нещата. Излезе в коридора и прегърна Ярдли.

— Как си? — попита Ярдли.

— Добре, видях те по новините онази вечер. Излъчваха разказ за теб и изчезналото момиченце. Много се радвам, че я намериха.

— Аз също.

Ярдли погледна в класната стая и видя, че няколко деца ги гледат. Отстъпи няколко крачки назад, за да не ги чуе никой, и Изабела я последва. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не ми е приятно да ти задам този въпрос, но искам да го изясня, и повече никога няма да ме видиш.

— Какво? — попита Изабела с притеснено изражение.

— Когато разпозна Уесли на очната ставка… ти беше напълно сигурна. За теб нямаше съмнение, не се и замисли.

— Човек не забравя лицето на убиеца на дъщеря му.

— Но ти не си знаела, че той е убиецът по времето на изчезването на Джордан и не си споменавала пред полицията, че тя е говорила с някакъв мъж в работата си. Изминали са двайсет години, Изабела. Никой не може да бъде сигурен за лице, което е видял за няколко секунди преди двайсет години.

Изабела отмести поглед встрани.

— Той е. И двете знаем, че е той.

Ярдли я наблюдаваше мълчаливо, докато Изабела отново я погледна и очите им се срещнаха.

— Някой показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка?

Изабела преглътна и погледна към класната стая.

— Трябва да се връщам в час.

— Агент Болдуин ли беше? Изабела, погледни ме… Наистина е важно. Агент Болдуин показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка и каза ли ти, че той е убил дъщеря ти?

Изабела поклати глава.

— Не, не беше той.

— Но някой го е направил.

Изабела наведе глава.

— Трябва да тръгвам.

Ярдли леко докосна китките ѝ и я накара отново да я погледне.

— Кой беше?

— Помогнаха ми да си спомня по-бързо. Това е всичко. Щях да си го спомня, независимо дали ми показаха снимка, или не.

— Кой беше, Изабела?

Госпожа Русо разсъждаваше мълчаливо и накрая рече:

— Ако ти кажа, трябва да обещаеш, че ще си остане между нас. Един човек ми помогна да изпратя в затвора убиеца на Джордан. Няма да му причиня неприятности.

Ярдли погледна помощник-учителката, която каза нещо и разсмя децата, а после отново се обърна към Изабела, която сега я гледаше в очите. Беше сериозна. Нямаше да каже кой е бил, ако Ярдли не обещае, че няма да му се случи нищо. Възможно беше Ярдли да разбере сама, но имаше и вероятност никога да не узнае.

— Обещавам — каза Ярдли.

Изабела кимна.

— Не знам името ѝ. Тя не ми го каза. Но дойде в дома ми и ми показа снимка на Уесли Пол. Каза, че това е човекът, който е убил Джордан. Обясни, че ако кажа на някого, че ми е показала снимката, няма да мога да дам показания срещу него и той ще се измъкне, но искаше да знам, че той със сигурност е човекът… — Изабела преглътна и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Каза, че това със сигурност е човекът, който е убил момиченцето ми. — Тя извади хартиена кърпичка от чантата и си избърса очите. — Каза, че той е убил много хора и ако не го разпозная, ще убие още много. Може би дори другата ми дъщеря, защото може да си помисли за забавно да убие и сестрата на Джордан.

На Ярдли ѝ се зави свят. Почувства слабост в коленете и осъзна, че може би няма да може да остане на крака.

Можеше да си тръгне — да каже сбогом и никога да не разбере. Можеше да го преживее. Щеше да бъде нещо неизречено между тях, но можеше да го преживее.

— Как изглеждаше тя? — прошепна Ярдли.

— Тийнейджърка. На четиринайсет-петнайсет години. Всъщност много приличаше на теб, но имаше невероятни сини очи. Най-сините очи, които съм виждала…