Съпруга на убиец

39.

— Може да гледаш видеозаписите в моя кабинет — каза директорката на затвора Гледхил.

Ярдли седна зад бюрото ѝ.

— Признателна съм ти, Софи, благодаря.

— Няма за какво, но както ти казах, посещавали са го само учени. И от време на време по някой репортер… Никой представляващ интерес. Не пускаме тук откачалките.

— Сигурна съм, че няма нищо, но искам да се уверя. От колко време се пазят записите?

— По-рано използвахме ролки и ги презаписвахме, но откакто ги дигитализирахме, пазим всички. Това беше… мисля, че преди седем години. Оттогава има записи.

— Чудесно. Благодаря ти още веднъж.

— Е, добре, кажи ми, ако се нуждаеш от нещо. Отивам да обядвам, ще ти донеса сандвич.

Ярдли започна с първия човек, който беше посетил Еди Кал преди седем години. Журналист от „Лас Вегас Сън“. Видеокамерата в стаите за посещения за затворниците, осъдени на смърт, беше монтирана в ъгъла. Виждаха се ръцете на Кал, но не и лицето му, обаче горната част на тялото на посетителя се виждаше ясно. Журналистът беше жена, чернокожа и висока. Ярдли превъртя по-нататък и премина на следващия посетител, професор по криминология в Мичиганския университет. Пак жена. Ярдли превъртя по-нататък.

Тя прескочи осемнайсет посетители мъже, след като проучи самоличността им. Спря чак на деветнайсетия. В дневника за посещения пишеше, че това е мъж на име Роджър Кохи, социолог от Университета на Небраска. Посетителят беше русокос, косата му стърчеше изпод бейзболна шапка, и носеше очила. Брадата му беше или много гъста, или изкуствена, но нямаше съмнение — Ярдли познава това лице твърде добре, за да се заблуди.

Роджър Кохи беше и Уесли Пол.

Ярдли прегледа останалите видеозаписи. Роджър Кохи бе посетил Еди Кал тринайсет пъти за седем години.

Имейлът с прикачената снимка на Обри Олсън, изпратен на Кал, беше за заблуда, за да накара Ярдли и Болдуин да мислят, че Кал и имитаторът никога не са се срещали и не са си писали дотогава и да насочи подозренията към Остин Кетнър. Поне до следващите убийства.

Видеозаписите нямаха придружаващ аудиозапис заради едно дело във Върховния съд на Невада, когато се установило, че един затвор е записвал разговори между адвокат и клиент с цел информация за нови престъпления. На Ярдли обаче много ѝ се искаше да може да чуе какво си говорят.

При всички случаи трябваше да е абсолютно сигурна.

Тя помоли секретарката на директорката на затвора да запише на дискове видеозаписите, а после да ѝ изпрати имейл с датата и часа, за да установи хронологичната последователност до ареста по-късно, ако се наложи.

Уесли запази апартамента си, когато се премести да живее с нея и с Тара. Ярдли предполагаше, че това е начин да запази независимостта си. Уесли беше на четирийсет и четири години и не се е женил. Според него никога не е имал и сериозна връзка, затова Ярдли смяташе, че съвместният живот с някого го ужасява. Тя изобщо не се беше замисляла за желанието му да запази апартамента си. Особено след като беше вече платен.

Жилищният комплекс имаше вид на специално и недостъпно място. Затворена общност с ограда и порта, и пазач вместо автоматична бариера. Пазачът я попита при кого отива и Ярдли му каза, че е годеницата на Уесли Пол. Той ѝ даде да се подпише в книга за посетители и я пусна да влезе.

Имаше няколко сгради. Апартаментът се оказа на най-горния етаж на триетажна сграда в дъното на комплекса, до обществен плувен басейн.

Ярдли влезе в офиса на управата. Две жени седяха една срещу друга на големи остъклени бюра. Вместо плакати, на стените бяха окачени картини.

Ярдли се усмихна на жената вдясно от нея.

— Казвам се Джесика Ярдли, годеница съм на един от живеещите тук, Уесли Пол. Трябва да отида в апартамента му и да взема някои неща за предстоящата сватба.

— О, добре, той с вас ли е?

Ярдли продължи да се усмихва.

— Не, ако беше с мен, нямаше да ви моля да ми отворите вратата, скъпа.

Жената озадачено повдигна вежди.

— Ами, съжалявам, не мога да ви пусна да влезете. Не ви познавам и ако нещо изчезне, ние ще бъдем отговорни.

Ярдли кимна и показа служебната си карта.

— Разбирам. Но освен това съм федерален прокурор и това е част от разследване.

— Съжалявам, не мога да ви пусна да влезете без разрешение.

Ярдли извади телефона си и набра номер. Болдуин отговори на второто позвъняване.

— Къде си? — попита той.

— Искам да направиш нещо за мен, моля.

Тя се поколеба и не добави нищо повече, или може би не искаше. Ярдли не пророни нито дума, докато Болдуин не попита:

— Джес?

— Моля те, напиши заповед за обиск на апартамента на Уесли Пол. Ще ти кажа адреса и другите подробности.