Съпруга на убиец

12.

От разговори в прокуратурата Ярдли чу, че Дилбърт Морган е оневинен като заподозрян за убийствата на съпрузите Олсън и Дийн. Приятелката му Рейчъл била с него и в двете нощи и двамата дори бяха заснети от камера в денонощна аптека в единайсет вечерта, когато са убити Олсън. Болдуин не ѝ се обади и тя се запита дали той вече не съжалява, че я е помолил да помага в разследването.

Минаваше един и Ярдли се приготви да излезе да обядва, когато Болдуин се появи на вратата на кабинета ѝ.

— Здравей — каза той.

Тя отново седна на стола.

— Здравей.

Болдуин се облегна на вратата, пъхнал ръце в джобовете си.

— Как спа?

— Добре. А ти?

Той се усмихна.

— Мразя неловкия разговор за незначителни неща.

— Кой казва, че е неловък?

Болдуин седна срещу нея.

— Виж, съжалявам, ти си сто процента права. Всичко, което бих изтръгнал от него, нямаше да бъде признато в съда. Не знам какво ме прихвана.

— Ловецът прави повечето грешки, когато е най-близо до жертвата. Или поне така са ми казвали.

— Баща ми ме водеше на лов. След като мама почина, той реши, че това е начин да се сближим. И ти си абсолютно права, вълнението от лова замъглява мисленето. Затова, прощаваш ли ми?

Той каза, че майка му е „починала“, а не „убита“. Ярдли се запита дали нещо не го е накарало да преосмисли смъртта ѝ, или му е по-лесно да не употребява думата „убита“.

— Няма какво да ти прощавам. Е, какъв е планът сега?

— Планът е да седим със скръстени ръце и да чакаме, защото не можем да направим нищо, по дяволите, Джес! Не научихме нищо от повторния разпит на съседите в квартала на семейство Олсън и извършителят сигурно възнамерява да убие отново след по-малко от две седмици!

— Ти нямаш вина, Кейсън, по тъмните сенки под очите ти разбирам, че не спиш заради този случай. Ти правиш всичко възможно, не се обвинявай.

Болдуин поклати глава.

— Непрекъснато си представям следващото местопрестъпление. Ти не влезе, когато това беше прясно. Повикаха ме в нощта, когато бяха убити съпрузите Олсън. Снимките не отразяват истинската картина. Бях забравил, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв… Всъщност спомних си за ловните експедиции с татко. Понякога той окачваше на дърво елена и прерязваше гърлото му, за да изтече кръвта. Убиецът, изглежда, е направил точно това с жертвите. — Болдуин потърка лицето си с ръце. — Мисля, че ще видя още едно прясно местопрестъпление.

— Съжалявам, знам, че не е лесно.

— Да, затова ние, федералните агенти, сме богати, нали? Затова ни плащат. — Той преглътна. — Джес, нямам никакви улики, а той ще убие отново много скоро. — Болдуин въздъхна дълбоко. — Искам да те помоля да направиш нещо за мен, и не е приятно.

— Какво?

— Бих искал да посетиш Еди Кал и да го помолиш да ни помогне.

Ярдли се стъписа толкова много, че онемя. Тя се втренчи в Болдуин, който издържа на погледа ѝ и не отмести очи встрани. Единственото, което показваше, че е казал нещо шокиращо, беше лекото поруменяване на бузите му.

— Кейсън…

— Нямаш представа колко невероятно трудно ми е да те моля за това. И много съжалявам. Мислех, че ще намерим нещо, което поне да ни даде надежда, че може да заловим извършителя, преди да свърши цикълът, но не открихме нищо. Разнищих живота на жертвите, разпитах всичките им приятели, роднини и съседи. Дори намерихме хора, които са регистрирали дронове в района, изгледахме всички видеозаписи от онзи ден, надявайки се да забележим някой, който бавно обикаля с превозно средство квартала. Нищо! Не ми е лесно да искам услуги, но се нуждая от тази.

Болдуин беше разследвал случаи като този, дори по-трудни. Касапина от Белтуей беше най-прословутият. Защо тези убийства му въздействат толкова силно?

— Не мога да го направя, Кейсън, надявам се, че разбираш.

— Съзнавам какво искам, искам да отвориш рана, която току-що е заздравяла. — Той стана. — Няма да те умолявам и няма да седя тук един час и да се опитвам да те убедя. Само знам, че ако не те помоля, ще се чувствам гадно, когато ми се обадят от полицията и ми кажат, че са открили убита още една двойка. И мисля, че ако откажеш, и ти ще се почувстваш така.

Ярдли остана сама. Седеше неподвижно и гледаше през прозореца. Голяма електронна табела от другата страна на улицата рекламираше бурлеска с танцуващи усмихнати момичета с оскъдно облекло. Изображението се сменяше с цвъртяща пържола, а след няколко секунди със студена бира и след това с претъпкан клуб за танци. По табелата пробягваха думите НЯМА ДА КАЖЕМ, АКО НЕ ИСКАШ, а после отново идваха танцуващите момичета.

Ярдли излезе навън. Днес беше необичайно горещо и тя си спомни статия от едно списание за криминалистика, че престъпленията зачестяват в горещи дни.

Ярдли отиде в кафенето наблизо, където ходеха адвокати и съдии от федералните съдилища, седна в ъгъла и си поръча диетична газирана напитка и сандвич с риба тон. Извади телефона и се обади на Уесли.

— Здравей, красавице.

— Здравей, как са лекциите?

— Току-що приключих с една интересна дискусия на случая „Старият шеф“. А ти?

— Аз… Чудя се дали да направя нещо, което не съм сигурна дали е добра идея.

— О, така ли? Какво?

Ярдли за малко не му каза, но се спря навреме. Уесли щеше да започне да я разубеждава и макар да си казваше, че все още не е решила и че го обмисля, тя знаеше, че ще е лъжа. Болдуин беше прав, когато дойде обаждането или когато съобщят по новините и Ярдли види лицата на убитите съпрузи, или как извеждат разплаканите деца от дома им и ги качват в полицейска патрулка, това щеше да ѝ прониже сърцето. И може би да съсипе работата ѝ като прокурор. В края на краищата, защо се занимава с това, ако не да предпазва хора като Олсън и Дийн? Всеки прокурор може да издейства присъди, но за нея тази професия не означава само това. В нея има нещо много по-дълбоко и Ярдли така и не можа да си обясни какво.

— Чудя се дали да си взема чийзбургер и пържени картофки за обяд.

Настъпи мълчание и после Уесли избухна в смях.

— Страхотна дилема! Фигурата ти е изумителна, няма за какво да се тревожиш. Човек живее само веднъж.

— Всъщност исках само да чуя гласа ти. По-късно ще говорим.

— Добре. Ще се видим у дома. Обичам те!

Ярдли облегна глава назад на стената и се загледа в отражението на слънчевата светлина в стъклото на прозореца. След това стана и плати поръчката, но я отказа.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви я сложа в кутия за вкъщи? — попита касиерката.

— Не, благодаря, вече не съм гладна.