Съпруга на убиец

6.

Болдуин ѝ изпрати по имейла материалите от разследването и каза на детективите от полицията в Сейнт Джордж, че Ярдли ще пристигне същата вечер. Един от униформените полицаи щеше да я чака пред дома на семейство Олсън.

— Сигурна ли си, Джес? — попита загрижено Болдуин по телефона, докато Ярдли караше натам. — Не искам да правиш нещо, което дълбоко в себе си не желаеш.

— Ти ме помоли, като се надяваше да се случи точно това, Кейсън, не се крий под фалшиво съчувствие сега. Освен това само ще погледна, все още не съм решила дали ще ти помогна.

На магистралата имаше малко коли и камиони, които бързо се движеха през каньоните от Невада към Юта. Денем пътуването можеше и да е красиво за човек като Ярдли, който обича пустинята, но нощем всичко бе потънало в мрак и се виждаха само контурите на грамадните планини.

Сейнт Джордж не беше далеч и Ярдли бързо намери къщата на семейство Олсън. Градът бе запълнил равната долина, обградена от планини с червеникави скали и с пясъчни дюни. Ярдли си помисли, че мястото напомня на огромна дълбока купа.

Къщата бе построена върху скала с изглед към града. Виждаше се и бялата източна фасада на мормонския храм в центъра на града.

Ярдли спря на улицата зад патрулната кола, а докато слизаше от автомобила си, към нея се приближи пълен мъж с тясна полицейска униформа.

— Чакам от двайсет минути — каза той.

Като федерален прокурор, Ярдли имаше правомощия на цялата територия на Съединените щати — федералният съд разполага с повече правомощия от щатския съд и това създаваше неявно напрежение сред местните правоприлагащи органи, че федерален прокурор, при това жена, може да се намесва в случаите и да им ги отнеме, ако реши.

Ярдли се усмихна.

— Съжалявам, не живея в този щат. Признателна съм ви за помощта, полицай.

Той се намръщи и ѝ даде ключ.

— Оставете го в участъка, след като приключите с огледа. Мога и да почакам, ако няма да се бавите твърде много.

— Вероятно няма да се бавя.

Истината беше, че Ярдли нямаше представа колко време ще остане тук, но ѝ хареса идеята, че ченгето ще е навън, докато тя е в къщата, защото не знаеше как би реагирала при вида на местопрестъплението.

— Добре, тогава ще чакам.

Ярдли тръгна към къщата. Повечето прокурори не посещаваха местопрестъпленията на делата, по които бяха обвинители, мнозина дори не разговаряха с пострадалите и оставяха тази задача на социалните работници и адвокатите на потърпевшите. Ярдли обаче даваше номера на мобилния си телефон на всяка жертва във всяко дело, по което беше обвинител, и посещаваше всяко местопрестъпление най-малко веднъж.

Къщата беше жълто-кафява, в мексикански стил, с кактуси близо до входа. Вместо трева, дворът беше посипан с чакъл — характерна особеност в пустинята, дълга алея за коли водеше до гараж за два автомобила. Ярдли отлепи жълтата полицейска лента на външната врата и я пусна на верандата.

Въздухът вътре беше топъл, спарен. От три дни не е отварян прозорец, роднините скоро ще наемат екипи криминалисти по почистване на местопрестъпления и ще подготвят къщата за продажба. От брокерите на недвижими имоти в Юта не се изискваше да разкриват дали в къщите, които продават, е имало убийства или самоубийства, освен ако не ги попитат изрично. Ярдли внезапно усети тъга заради семейството, което ще дойде да живее тук и след това ще научи от съседите какво се е случило…

Тя запали лампите. Мебелите бяха модерни, но дневната беше оскъдно обзаведена. Върху килимите се виждаха следите от натиск, оставени от електростатичната машина за извличане на косми и влакна. Криминалистите от екипа на ФБР постилаха специално фолио и след това включваха машината, която изпращаше електростатични вълни през тъканта. После притискаха ролки с мека повърхност върху фолиото и всичко по килима — косми, влакна, пясък, дори отпечатъци от обувки с прах или пръст — залепваше за фолиото. После изпращаха всичко, което открият, за анализ в Лабораторията по трасология във Вашингтон, окръг Колумбия.

Благодарение на направените с помощта на машината съответствия, се разкриваха десетки случаи на убийства и отвличания. Хората не обръщаха внимание, че влакната от постелките в колите и килимите в домовете им са уникално разпознаваеми — и лесно се пренасят от едно място на друго. Откриеше ли човек, представляващ интерес, лабораторията сравняваше влакната от местопрестъплението с тези от килима в дома или колата на заподозрения.

Криминалистите обикновено постилаха фолиото само там, където най-вероятно е стъпвал неизвестният извършител. В тази къща обаче следите върху килима се простираха навсякъде. Болдуин каза истината — те бяха обработили местопрестъплението възможно най-старателно, но не откриха нищо.

Ярдли извади телефона си и отвори файловете, които ѝ беше изпратил: първите доклади на полицията на Сейнт Джордж; материалите на ФБР по случая, включително резултатите от претърсването на жилището и анализа на пръските кръв; докладите от токсикологията и аутопсиите.

Първоначалното заключение на патолога беше, че двете жертви са умрели от кръвозагуба. Просто кръвта им беше изтекла. Върху ръцете на Райън Олсън имаше многобройни порезни рани и разкъсвания по дланите и пръстите. Той се е опитвал да се бори, вероятно дори и след като гърлото му е било прерязано.

Посоката на нараняванията и видът острие бяха неизвестни. Както каза Болдуин, има следи, че извършителят нарочно е разкъсвал раните, за да направи невъзможно определянето на вида острие. Ярдли се запита дали убиецът е носел ръкавици, или е искал да почувства грапавините на нараняванията върху гладката кожа.

Съседите се обадили на полицията, след като Айзак, единственото дете на Райън и Обри Олсън, отворил сутринта вратата на спалнята на родителите си и видял на живо най-лошия си кошмар…

Ярдли пусна телефона в чантата си и влезе в кухнята. Над печката бе окачена дебела дървена табела с надпис: КУХНЯТА Е СЪРЦЕТО НА ДОМА. Ярдли отвори хладилника и видя същите неща, с които беше пълен и нейният хладилник, когато Тара беше малка: пици, хотдог, вафли с боровинки, сок. Затвори вратата. Все още не искаше да влиза в спалнята, затова отиде в дневната, в дъното на коридора. Тук имаше голям телевизор, стерео уредба и лавици с дивидита. Ярдли забеляза електронен таблет на най-долната лавица и го взе. Не беше заключен, нямаше парола и беше лепкав, вероятно от бонбони или шоколад. Таблетът явно е на Айзак. Ярдли щракна върху снимките и видеоклиповете. Отвори първия видеоклип и загледа.

Кадрите бяха записани от височината на дете и показваха родителите му, които приготвяха вечеря. Райън разказваше на Обри за статия, която прочел в някакво списание, а Айзак се промъкна в ъгъла. Райън се престори, че не го забелязва, и рече: „И мисля да дадем Айзак на баба и дядо. Той не почиства бъркотията, която прави, затова е по-добре да живее при тях“. „Съгласна съм“ — подсмихна се Обри. „Татко!“ — извика Айзак. „Какво? Ти си бил тук през цялото време, Айзак?“

Ярдли се усмихна.

Райън сграбчи момченцето и започна да го гъделичка. Айзак се изкикоти, изпусна таблета и записът спря. Ярдли остави таблета, осъзна, че би харесала семейство Олсън. Пое дълбоко дъх и тръгна към спалнята.