Съпруга на убиец

74.

Ярдли спря на улицата пред хотела, но не слезе веднага. Докато седеше в колата, не беше реално. Още не… Но излезете ли навън, щеше да стане реалност и чувството щеше да я прониже. Най-вече вина.

Покрай тротоара се бяха наредили полицейски автомобили, линейка и пожарна кола. И колата на Болдуин беше там. Ярдли влезе в хотела. Парамедици и лекари се бяха навели над тяло във фоайето.

Болдуин я забеляза и се приближи до нея.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Мислят, че е инфаркт.

Ярдли се втренчи в тялото. Труповете винаги изглеждаха по-малки, отколкото беше в действителност човекът приживе. Смъртта сякаш незабавно умаляваше тялото — нещо, което хората изгубваха заедно с последния удар на сърцето си.

— Отивал е да се срещне със съдебния лекар — добави Болдуин. — Никой не е видял и не е чул нищо. Уесли определено е изключително старателен.

— Той е изпратил някого тук — каза Ярдли и се замисли за момент. — Частният детектив.

Болдуин извади телефона си и позвъни на някого.

Без доказателството със следите от ухапването, разполагаха ли с достатъчно, за да осъдят Уесли Пол? Ярдли не беше сигурна, а трябваше.

— Телефонът ми ще бъде включен, ако се нуждаеш от мен — каза тя на Болдуин, преди да тръгне.

— Къде отиваш?

— В затвора.

Ярдли наблюдаваше как надзирателят въведе Уесли в стаята за срещи между адвокати и клиенти и го настани да седне.

— Госпожо Ярдли — ухили се Уесли, — вие сте същински свещен лотос сред плевели. Не мога да ви опиша колко светъл е денят ми, когато ви видя.

Тя погледна белезниците му и веригите, които се спускаха към оковите около глезените му, заключени на метална скоба, закована на пода. Ярдли нарочно не беше взела чантата си. Тя надигна блузата си и прокара ръце по ханша и краката си, показвайки му, че не носи записващо устройство.

— О, значи разговорът ще бъде интимен? — каза той. — Колко възбуждащо. Но внимавай, защото всички ще си помислят, че все още ме обичаш.

Докато наблюдаваше подигравателната усмивка на лицето му, бръчките около очите му и полегатото му чело, Ярдли осъзна, че лустрото на чар, което Уесли беше изградил за нея, е изчезнало. Той беше носил маската на човешко същество, с което тя да установи връзка и да обикне, но сега маската беше свалена и беше останало нещо бездушно.

— Трябва да ти го призная — каза Ярдли. — Студената ти ефективност е поразителна. Мислех, че ще искаш да докажеш колко много по-умен си от мен, като ме победиш в съдебно дело на равни начала, но предполагам, че е далеч по-лесно да убиеш свидетел, отколкото да го подложиш на кръстосан разпит. Беше твоят частен детектив, нали? Кой е той всъщност?

Уесли леко наклони глава настрана, докато я гледаше.

— Как е Тара? Липсвам ли ѝ? Знаеш ли, ние имахме близки отношения.

— Тара не е имала близки отношения с теб. Ако си мислиш, че е било така, въобразяваш си, или тя се е преструвала заради мен.

— А ти на каква се преструваш, Джесика? Изфабрикуването на цялото това дело срещу мен не е присъщо за онази Джесика Ярдли, която познавах.

На палеца му имаше белег и тя се втренчи в него. Беше се случило в кухнята в дома ѝ, докато Уесли режеше зеленчуци за вечеря, на която бяха поканили гости…

— Дошла си тук, за да видиш дали ще разкрия къде е господин Паркър. Със сигурност ме познаваш по-добре, нали?

— Дойдох да ти кажа, че усилията ти са напразни. Ще те осъдя, Уесли. Ти си убил Джонсън, за да му попречиш да даде показания, но и за да ме сплашиш. — Ярдли се наведе към него. — Не ме плашиш! Когато те погледна, виждам уязвимо малко момче, което е видяло как умират родителите му и после е причинило тази болка и на други деца, защото е твърде жалостиво, за да я преодолее. Дори не си могъл да измислиш свой метод на убиване, а си го откраднал от Еди. Жалък си.

Лицето му се вкамени като статуя и очите му загубиха блясъка, който имаха, когато я видя, щом влезе в стаята.

— Ти си слаб, Уесли. Превърнал си се точно в онова, което са искали да станеш убийците на родителите ти. Ти си тяхно изчадие. Ти отдаваш почит на тях с всичко това, не на Еди.

— Не знаеш нищо за мен и Еди! — изрева той.

Веригите около китките му издрънчаха, когато Уесли сви ръце в юмруци и удари по масата.

— Родителите ти са били пълни отрепки, нали? Правели са амфетамини в мазето, докато детето им е спяло на горния етаж. Не може да ти е било лесно. Сигурна съм, че е имало много дни, в които те са забравяли да те нахранят или преоблекат. Помниш ли онези дни? Дните, в които си лежал в изпражненията си, зяпал си в тавана и стомахът ти се е присвивал от глад и си се молел родителите ти да се сетят за теб? Но за тях ти не си съществувал, нали? Не и докато не се е наложило да измиеш с парцал кръвта им.

Уесли се хвърли към нея. Веригите го задържаха назад и той изръмжа като див звяр, а когато осъзна, че не може да я достигне, се изплю в лицето ѝ.

Ярдли избърса плюнката с опакото на ръката си.

— Довиждане, Уесли. Ще се видим в съда.

Тя се обърна и излезе, като се усмихваше.