Съпруга на убиец

24.

Тара си беше в стаята, Уесли работеше в кабинета си, а Ярдли правеше упражнения по йога в дневната, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Смяташе да не отговаря, но след като се включи гласовата поща, телефонът отново започна да звъни.

— Джесика — отговори тя, опитвайки се гласът ѝ да не прозвучи раздразнено.

— Джесика, обажда се Софи Гледхил от затвора. Извинявай, че те безпокоя на личния ти мобилен телефон, но трябва да знаеш нещо.

— Какво?

— Еди Кал получи имейл преди половин час. Преглеждаме имейлите му, преди той да ги получи. Джесика… съобщението е от човека, който е убил онези две двойки.

Ярдли почувства прилив на адреналин.

— Тръгвам веднага!

Тя изпрати съобщение на Болдуин, преоблече се в черна пола и бяла блуза, прокара пръсти през косата си и отиде в кабинета на Уесли. Първо почука на вратата, защото той мразеше да го прекъсват внезапно, когато се е съсредоточил.

— Влез — отговори Уесли.

Седеше на бюрото с бифокалните си очила и гледаше в синята светлина на монитора в тъмната стая. Слънцето залязваше и през прозорците проникваше някакво слабо оранжево сияние.

— Трябва да изляза, ще се върна след няколко часа — каза Ярдли.

— Къде отиваш?

— В затвора.

Той спря да работи и я погледна.

— При него ли?

— Той е получил имейл от човека, когото издирваме.

— Какво общо има това с наблюдаващия прокурор?

— Може да се нуждаят от съдебна заповед. Мога да издам електронна заповед за няколко минути, ако съм там.

Уесли замислено я гледаше.

— Не съм първа година студент по право, Джесика, не ти трябва съдебна заповед, за да прочетеш затворнически имейл.

— Не, но може да се наложи да искат данни от доставчика на интернет услугата. — Тя се приближи до него и го целуна по бузата. — Няколко часа, обещавам.

Болдуин беше с костюм, но без вратовръзка, когато взе Ярдли. Тя забеляза, че не се е бръснал от няколко дни и сенките под очите му са станали по-тъмни. В колата миришеше на одеколон „Поло“ и наскоро почистена естествена кожа. Ортис седеше на предната седалка до шофьора. Беше облякъл тениска на „Детройтските лъвове“ под сакото.

Ярдли се настани на задната седалка и Болдуин ѝ даде телефона си. На екрана имаше отворен имейл.

Ярдли превъртя надолу и видя прикачената снимка. От гърдите ѝ се изтръгна лек стон.

Обри Олсън! Снимката беше направена от не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Черните бикини, които намериха, бяха увити около устата ѝ, очите ѝ бяха широко отворени от ужас и по лицето и в косата ѝ бе засъхнала кръв. До нея, по лице, лежеше съпругът ѝ. Светлината на снимката показваше, че е направена през нощта.

— От ОТО трябва да удостоверят автентичността ѝ — обясни Болдуин. — Изпратих им я веднага щом я получих, с молба за спешен анализ. Обадих се и на Грег.

ОТО, Оперативният технологичен отдел, беше подразделение на ФБР, което се занимава с криминалистичен анализ на технически средства. Грег Нюхол беше свръзката на ОТО за офиса на ФБР в Лас Вегас.

Ярдли сериозно разчиташе на него за идентифицирането и залавянето на няколко изнасилвачи преди време, които бяха заснели престъпленията си с мобилни телефони и ги бяха качили в интернет — нещо, което се случваше много по-често, отколкото знае широката общественост.

— Тя е — промълви Ярдли.

Когато пристигнаха в затвора, Нюхол вече ги чакаше навън. Беше с риза с къси ръкави и очила с дебели стъкла, каквито би носил седмокласник, плешивата му глава блестеше под ярката светлина на паркинга. Нюхол държеше алуминиево куфарче.

— Забавихте се — каза той и единственият, на когото се усмихна, беше Ярдли. — Как сте, госпожо Ярдли?

— Добре съм, Грег. Благодаря, че попита.

Нюхол винаги я наричаше „госпожо Ярдли“ и тя беше забелязала, че я гледа, когато привидно не му обръщаше внимание. Веднъж, в спортната зала срещу федералната сграда, Ярдли го хвана, че я наблюдава, докато се беше навела да вдига тежести от пода. Той се изчерви и се отдалечи, а когато Ярдли си тръгваше, Нюхол направи непохватен опит да я покани на вечеря, но тя му каза, че се среща с някого и не би било уместно. Той отново се изчерви и се извини.

Четиримата влязоха в затвора и се срещнаха с Гледхил на рецепцията. Минаха през детекторите за метал и тя сканира пропуска си, за да се качат в асансьора.

На втория етаж имаше стая с компютри, до които повечето затворници получаваха няколко минути достъп за добро поведение. Тъй като постоянно бяха във връзка с адвокатите си, и заради едно решение на Върховния съд, което им позволяваше да извършват проучвания в областта на правото и да гледат новини и архиви, осъдените на смърт затворници също имаха неограничен достъп, но трябваше да бъдат наблюдавани.

В стаята с компютрите стояха млад надзирател и по-възрастен мъж с анцуг. Надзирателят изглеждаше нервен и беше пъхнал палци в колана си. По-възрастният мъж изглеждаше раздразнен.

— Той беше на онзи компютър, ей там — посочи Гледхил.

Нюхол сложи куфарчето си до компютъра. Отвори го и разкри невероятен микрокосмос от жички, дънни платки, лъскави стоманени тръбички и конектори, монитор и куп други неща, които Ярдли не познаваше.

Имейлът на Кал вече беше отворен на компютъра на затвора. Нюхол щракна на няколко места върху имейла и в нов прозорец се появи редица гъсто изписани букви и цифри — кодът на имейла. Обикновено тревожното поведение и стойката на Нюхол веднага се промениха. Той се наведе напред, подпря с пръсти брадичка и прочете кода на екрана — приличаше на средновековен монах, който превежда загадъчен древен документ.

— Тези идентификатори — мейл хедъри — се четат хронологично — обясни Нюхол. — Всеки пореден сървър, през който минава имейлът, добавя свой отрязък на кода. Затова трябва да се върнем на първия портал. Това ви трябва!

Нюхол отвори програма на монитора от алуминиевото куфарче. Прозорецът беше обозначен „МоятаСтрахотнаКутияСИнструменти“. Той свърза компютъра на затвора с този от куфарчето, а после копира и постави кода от компютъра в кутията с инструменти и на монитора се появи друга страница с код. След това Нюхол свърза малко устройство с USB-порта на компютъра, кодът на двата екрана се раздвижи и отдолу започна да се изписва нов код. Нюхол го остави да се изрежда трийсетина секунди и каза:

— Ето го.

На екрана се появи редица цифри, разделени с точки. В кутията с инструментите се изписа съобщение: Айпи адресът не е вписан в черния списък.

— Това означава, че имейлът не е изпратен от айпи адрес, който е бил използван преди от измамници. Подателят се е опитал да ни отклони от следата, като го е изпратил през различни сървъри, и вероятно е използвал някаква програма, която е изтеглил безплатно от интернет. Не е трудно, все едно го е написал на листче, увил го е около камък и го е хвърлил през прозореца.

Нюхол си мърмореше под носа и си тананикаше, докато пишеше в кутията с инструменти. Ярдли разпозна мелодията — „Тя ме заслепи с наука“, на Томас Долби.

— Добре — каза Нюхол след минута. — Фасулска работа. Това е първият портал и айпи адресът, от който е изпратен имейлът. Подателят се е опитал да създаде фалшива следа, но както казах, аматьорска работа. Вероятно е проучил въпроса в интернет и е използвал онова, което е прочел там. Вашият човек няма компютърни познания.

— Защо сега? — попита Гледхил. — Убийствата започнаха преди няколко седмици. Защо се е свързал с Еди Кал сега?

Ярдли и Болдуин се спогледаха. Болдуин погледна снимката на Обри, която се появи, докато Нюхол превърташе кода на имейла.

— Защото знае, че сега Еди е включен в разследването. И има само една група хора, които знаят за това. Правоприлагащите органи! — Болдуин отново погледна Ярдли. — Той е един от нас.