Съпруга на убиец

71.

Не се наложи Ярдли да убеждава дълго Рой Лю да отстъпи и да ѝ даде делото. За него това беше добре за всички страни сега, когато неетичното поведение на Тим щеше да привлече медийно внимание. Ако Ярдли постигне осъдителна присъда, той можеше да каже, че е знаел, че тя е най-добрият човек за работата. Ако загуби, Ярдли щеше да поеме вината и да бъде наречена или некомпетентна, или съучастник и все още влюбена в Уесли.

Анализът на следите от ухапването щеше да бъде готов идния следобед и Ярдли се тревожеше, че ще трябва да помоли за отсрочка, но Тим беше записал толкова много свидетели, че съдебният процес можеше да продължи още три седмици, докато свършат. Ярдли съкрати деветдесет процента от тях и запази само двама в графика за днес, най-вече за да запълнят времето, докато стане готов анализът.

Докато седеше в залата и чакаше да влезе съдията, тя си помисли, че би трябвало да изпитва поне лека вина за онова, което стана с Тим, но не чувстваше нищо подобно. Тя беше казала на Доминик Хил да му се обади и да не споменава, че са разговаряли, и че ще бъде по-добре за него, ако изглежда така, сякаш сам е щял да се свърже с прокурора.

Ярдли знаеше, че Тим би направил всичко, за да спечели делото. Той искаше един ден да стане главен окръжен прокурор или губернатор като дядо си и загубата на това дело никога нямаше да бъде заличена от паметта на хората. Информацията на Хил не беше точно оневиняващото доказателство, за което се надяваше Уесли, но Хил беше сексуален насилник с подобни престъпления в миналото си, който е познавал Джордан Русо. Каквото и да кажеше на свидетелската скамейка, Уесли щеше да го обвини за убийството и това можеше да бъде достатъчно, за да се създаде основателно съмнение за съдебните заседатели. Ако Тим си помисли, че той е единственият човек, който знае за Хил, Ярдли предположи, че ще го пренебрегне и няма да каже на никого. И тогава Ярдли планираше да предаде всичко, което е открила за Хил. Лю щеше да предположи, че Тим е крил от защитата потенциално оневиняващ свидетел, щяха да кажат на съдията и Тим щеше да бъде отстранен от делото. Лю нямаше да има друг избор освен да позволи на Ярдли да бъде обвинител.

Ярдли обаче не очакваше, че Тим ще каже на Хил да бяга. Беше подценила факта колко много държи той на общественото мнение. Тим несъмнено щеше да бъде санкциониран от Адвокатската колегия и временно отстранен от Лю, ако не и уволнен.

Няма значение, помисли си Ярдли. Най-важното беше да защити дъщеря си и тя направи необходимото.

Съдията влезе, даде няколко предварителни указания, прочете за протокола декларацията за пълен отказ от конфликт на интереси, подписана от Уесли, и каза на Ярдли да повика първия свидетел.

Първият свидетел за деня беше нервен стажант от отдела по криминалистика, който правеше снимки и рисунки на трупове. Ярдли го разпитва по-дълго, отколкото беше необходимо, защото докато той даваше показания, забеляза, че съдебните заседатели намират за интересно описанието на местопрестъплението.

Следващият свидетел, когото Ярдли призова преди обедната почивка, беше Изабела Русо.

— Вие ли сте майката на Джордан Русо?

— Да — плахо отговори тя.

— Моля, разкажете ни какво си спомняте за смъртта на дъщеря си, госпожо Русо.

Тя преглътна и хвърли поглед към съдебните заседатели, но не можа да се вгледа в очите им.

— Джордан беше прекрасна. Атлетична, с красиво лице и черна коса, която се спускаше до раменете ѝ. Привличаше вниманието на мъжете от тринайсетгодишна и това винаги ме плашеше. Все повтарях на баща ѝ, че трябва да бъдем изключително внимателни с нея. Знаех, че мъжете ѝ обръщат голямо внимание. Тя завърши гимназия една година по-рано и щеше да започне да учи антропология в колеж през пролетта. Не знам защо, но Джордан каза, че ѝ харесвало.

— Каква беше връзката ѝ с подсъдимия?

— Видях ги заедно два пъти. Веднъж отидох да взема Джордан от ресторанта, където работеше като сервитьорка — „Тели“, на „Блъф стрийт“. Джордан стоеше пред вратите и разговаряше с него.

— С кого?

Изабела посочи към Уесли.

— Онзи мъж там.

Ярдли долови същото леко колебание, което усети, когато Изабела разпозна Уесли толкова бързо на очната ставка, но го подмина и продължи:

— Моля в протокола да бъде отразено, че госпожа Русо идентифицира обвиняемия, Уесли Пол.

— Отразено е — потвърди съдията.

— Случи ли се нещо, докато ги наблюдавахте, госпожо Русо?

— Не, те само разговаряха и се смееха. Но когато Джордан тръгна към колата ми, видях, че Уесли Пол гледа дупето ѝ. Зяпа го почти през целия път до колата. И затова, когато Джордан се качи, ѝ казах: „Миличка, той не струва“. Тя не обърна внимание. Мислех, че никой от приятелите ѝ не е достатъчно добър за нея.

— Кога се случи това?

— През януари в онази година. Може би някъде в средата на януари.

— Кога беше следващият път, когато ги видяхте заедно, госпожо Русо?

— Една седмица, преди Джордан да бъде отвлечена. — Изабела замълча за момент и застана неподвижно. — Тя, хм, излизаше от смяна. Предупредих я, че ще я взема и Джордан отвърна, че някой ще я докара, но не каза кой. Спомена само, че бил приятел. Затова отидох там, за да съм сигурна. Знаете, майките се тревожат… Отидох и видях, че двамата потеглят от ресторанта с нейната кола. Нямаше я четири часа и след това се прибра у дома. Не искаше да говори какво са правили, не каза нищо.

Ярдли вдигна дневника на Джордан.

— Госпожо Русо, познато ли ви е това?

— Да, това е дневникът на Джордан.

— Откъде знаете?

— Леля ѝ, моята сестра, ѝ го подари за рождения ден една година.

— Познавате ли почерка на дъщеря си?

— Да, разбира се.

— С нейния почерк ли е написаното в дневника?

— Да.

— Предадохте ли дневника на полицията?

— Не, не можах да го намеря. Търсихме го навсякъде, но не беше в къщата. Предполагам, че има логика да го е взел той. Не знам защо не се сетих тогава.

Ярдли изпита съчувствие към нея, защото сега Изабела сигурно си представяше как Уесли Пол е претърсвал стаята на дъщеря ѝ.

— Моля съдът да приеме доказателство номер петдесет и четири на обвинението.

— Някакви възражения?

Уесли стана.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближим?

Те се приближиха. Ярдли сложи ръка на бюрото на съдията и Уесли направи същото. Тя долови мириса му и ѝ се догади, затова отстъпи крачка назад.

— Почитаеми съдия, този дневник беше намерен от госпожа Ярдли наскоро, без никой друг да потвърди, че се е случило именно това. Истинността му е силно под въпрос. Ще възразя срещу включването му сред доказателствата на основание, че се базира на непотвърдена информация.

— Дневникът е изключение поради тогава съществуващото психическо и емоционално състояние, почитаеми съдия. Имате признанията на госпожица Русо за най-съкровените ѝ чувства към обвиняемия, които изразяват психическото ѝ състояние преди смъртта ѝ, и именно затова е създадено изключението. Не представям дневника като потвърждаване на вината на подсъдимия, а само за да добием представа какви чувства е имала госпожица Русо към господин Пол по време на връзката им.

— Пренебрегвайки факта, че не само че не съм имал връзка с нея, но и не знам коя я била тя?! — настоя Уесли.

— Фактът, че не ги познаваш, никога не ти е пречил да ги убиваш.

Уесли се втренчи злобно в Ярдли. Устните му се изкривиха в грозно намръщване, когато съдията каза:

— Намирам, че дневникът попада в изключението поради тогава съществуващо психическо състояние и ще го допусна за доказателство. Моля, отстъпете.

Те се върнаха на местата си. Щом съдът прие за доказателство дневника, Ярдли го даде на Изабела и попита:

— Моля, бихте ли прочели написаното на десети януари в годината, когато е била убита дъщеря ви?

Изабела разгърна дневника, прелисти на съответната страница и започна да чете.

— „Голяма късметлийка съм, че срещнах Уес. Той е по-голям от мен и отначало това не ми хареса, защото Уес има бръчки на челото. Но сега мисля, че са очарователни. Странно е как се променя това, когато опознаеш някого. Той е от Тенеси и обожавам акцента му. Усмивката му сгрява сърцето ми и Уес знае как да ме разсмее и е супер умен. Вероятно най-умният човек, когото съм срещала. Той ме учи на много неща за света и механизмите му. Само се надявам да не му е скучно с мен. Чувствам се много глупава, когато съм с него, все едно не знам нищо. Надявам се, че Уес знае, че имам много любов, която да му дам, и много други неща освен да съм умна. Ние…“ — Изабела млъкна за момент, — „ние правихме секс онази нощ за пръв път. Той го обича по-грубичко, отколкото аз, но нямах нищо против. Беше различно. След това имах много синини и той ме душеше наистина силно, затова се наложи да нося шалче няколко дни на работа. Казах му, че не ми харесва толкова грубо, и Уес се извини и каза, че ще…“

Изабела остави дневника.

— Съжалявам, госпожо Ярдли, не мога да продължа да чета това нещо.

— Няма проблем — отвърна Ярдли и взе дневника. — Съдебните заседатели ще могат да го разгледат и да го прочетат сами. — Тя сложи ръка на рамото на Изабела и добави: — Всичко е наред. Справихте се отлично. Благодаря ви.

След това Ярдли взе прозрачно пликче за веществени доказателства от масата на обвинението и го занесе на Изабела.

— Какво е това, госпожо Русо?

— Пръстенът на Джордан.

— Сигурна ли сте?

— Да — отговори Изабела, взе пликчето и огледа пръстена. — Има надпис „На моята Пчеличка“, както я наричаше баща ѝ.

Ярдли показа пръстена на съдебните заседатели и им го даде да го разгледат.

— Джордан носеше ли го в деня, в който изчезна?

— Да, видях го на пръста ѝ, когато тя ме целуна, преди да излезе.

— И пръстенът беше намерен сред вещите на Уесли Пол, така ли е?

— Възражение!

— Оттеглям въпроса си — каза Ярдли. — Благодаря, Изабела.

Тя седна на мястото си. Знаеше, че ще има възражение срещу последния ѝ въпрос, но искаше съдебните заседатели да чуят къде е бил намерен пръстенът, преди да повика Болдуин на свидетелската скамейка, за да обясни за малката дървена кутия в склада.

Уесли се втренчи в жената на свидетелското място и прокара пръст по устните си. Изабела седеше с прегърбени рамене, забила поглед в пода: сломена, покрусена жена. Уесли трябваше да подбира внимателно думите си към нея.

— Носите ли очила, госпожо Русо? — попита той, като стана.

— Да.

— За късогледство или за далекогледство?

— За късогледство.

— Тогава ви е трудно да виждате надалеч?

— Възразявам. Защитата дава показания.

— Отхвърля се.

— Може да отговорите — каза Уесли.

— Да, имам известни затруднения.

— На какво разстояние стоеше от вас човекът, който твърдите, че съм бил аз, първия път, когато го видяхте?

— Възражение. Това изисква показания на експерт.

— Свидетелката знае колко надалеч вижда, почитаеми съдия.

— Отхвърля се.

— Продължете, госпожо Русо — леко раздразнено каза Уесли. — Отговорете на въпроса.

— Ами… може би на шест-седем метра. Бях спряла близо до вратата на ресторанта.

— Какво беше времето?

— Възразявам. Неуместен въпрос.

Уесли въздъхна.

— Очевидно е уместно да разберем колко надалеч вижда свидетелката.

— Възражението е отхвърлено.

— Времето, госпожо Русо — подкани я Уесли.

— Слънчево.

— Нещо пречеше ли ви да виждате добре?

— Не.

— Имате ли история на психическо…

— Възразявам — прекъсна го Ярдли. — Неуместен въпрос.

— Още не съм го задал, съдия.

— Съгласна съм. Възражението се отхвърля.

— Имате ли история на психическо заболяване, госпожо Русо?

— Възражение. Неуместен въпрос — каза Ярдли.

— Очевидно е уместен, почитаеми съдия, за това как госпожа Русо тълкува онова, което вижда. Ами ако тя има история на халюцинации или заблуди? Със сигурност ми е разрешено да проуча това.

— Ще го допусна.

— Може да отговорите — рече Уесли. — Имате ли някакво психическо заболяване?

— Не, не точно.

— Под „не точно“ имате предвид…

— Възразявам. Въпросът е със спекулативен характер.

— Отхвърля се.

Уесли погледна Ярдли и продължи:

— Мисля, че искахте да кажете…

— Възражение. Защитата дава показания.

— Отхвърля се.

Уесли се поколеба за секунда и след това попита:

— Искахте да кажете, че имате някакво психическо заболяване, нали така?

— Всъщност не е психическо заболяване.

— А какво е?

— Депресия.

— Хроничната депресия е…

— Възразявам. Погрешно характеризиране на показанията. Свидетелката не каза „хронична депресия“, а само „депресия“.

— Приема се.

Уесли въздъхна и попита:

— Откога имате депрес…

— Възражение — отново го прекъсна Ярдли. — Защитата няма лични или професионални знания, за да пита за продължителността на депресията.

— Отхвърля се.

Уесли се втренчи гневно в нея за момент, а после отново се обърна към Изабела Русо.

— Колко силна е депресията ви?

— Идва и отминава, понякога не е толкова лоша, а друг път е лоша.

— Под „лоша“ имате предвид…

— Възразявам. Въпросът е неясно формулиран.

— Отхвърля се.

— Госпожо Русо, под „лоша“ имате предвид…

— Възражение. Това е извън обхвата на преките въпроси.

Уесли се подсмихна малко ядосано.

— Това не е възражение във федералната система, почитаеми съдия. Госпожа Ярдли би трябвало да го е учила в юридическия факултет.

— Възражението се отхвърля, госпожо Ярдли.

Уесли оправи ръкава на спортното си сако, лицето му леко поруменя.

— Вие страдате от нещо повече от депресия, нали така, госпожо Русо? Не е ли вярно…

— Възразявам. Сложно съставен, комбиниран въпрос.

— Приема се.

— Госпожо Русо, вие страдате от…

— Възражение. Въпросът е със спекулативен характер.

— Отхвърля се.

— Госпожо Русо — спокойно каза Уесли, — моля, разкажете на съдебните заседатели какви други психически заболявания…

— Възразявам. Неадекватно характеризиране.

— Нямаше да е неадекватно, ако ме беше оставила да довърша проклетия въпрос!

Уесли повиши тон и лицето му се зачерви. Челото му беше намръщено от гняв, когато погледна Ярдли. Той се беше обърнал към съдебните заседатели и те добре видяха изражението му. Когато гневът му отслабна достатъчно, за да осъзнае какво е направил, Уесли се прокашля, преглътна и каза:

— Съдия, моля ви, ще дадете ли указания на госпожа Ярдли да прави само уместни възражения?

— Не мога да определя дали са уместни или не, докато възраженията не са направени, господин Пол, но с удоволствие ще дам указания за важността на уместните възражения, щом искате.

Уесли се намръщи и погледна към Ярдли. Тя издържа на погледа му. Той обаче се усмихна подигравателно и рече:

— Няма да е необходимо. Нямам повече въпроси към тази свидетелка.