Съпруга на убиец

79.

Ярдли тичаше през каньоните близо до дома ѝ. Пясъчна буря брулеше лицето ѝ, докато се спускаше по планината обратно към цивилизацията. Тара ѝ изпрати съобщение, за да я попита дали може да пренощува при една приятелка тази вечер.

Тара се върна от ранчото на баба си и дядо си, за да се яви на приемните изпити за Университета на Невада в Лас Вегас за програмата по математика. Бяха я изпитали за ниво докторска степен и ѝ бяха разрешили да се запише. Тя беше най-младият студент, приеман някога в докторска програма в щата.

Ярдли поиска отпуск от прокуратурата и Рой Лю ѝ го разреши. Тя щеше да замине за ранчото утре заедно с дъщеря си.

За ранчото на семейство Кал Ярдли най-ясно си спомняше студената мъгла сутрин, която бързо се разсейваше. Свежият въздух изпълваше дробовете ѝ с ледено парене и ѝ харесваше усещането сякаш лицето ѝ всеки миг ще замръзне… Ярдли с нетърпение очакваше да напусне неоновите светлини и изпаренията на Лас Вегас.

Бети, майката на Еди, веднъж ѝ беше казала, че когато бил малък, синът ѝ обичал студените утринни мъгли, и често го намирала да се разхожда сам в близката гора. Разказа го с тъга и обич, сякаш той е ходел там да бере цветя. Ярдли си го представи да прави много по-зловещи неща, скрит от мъглата и дърветата като хищник с камуфлажна окраска.

Семейство Кал имаха къща за гости, която предложиха на Ярдли и Тара. Ярдли прие, но щеше да бъде само временно. Знаеше, че не може да напусне завинаги Лас Вегас, още не. Но остави Тара да реши сама за себе си. Изпитваше силни терзания, като си помислеше как ще живее без нея, но семейство Кал бяха на години и искаше Тара да прекара с тях колкото е възможно повече време. Стивън я беше уведомил, че ще оставят всичко, което имат, на нея, но тя му каза да го завещаят на Тара.

Ярдли спря да тича и се охлади с бавно вървене. Провери телефона си и видя, че Оскар Ортис ѝ е изпратил снимка — Емилия на втория ѝ рожден ден — и съобщение, което гласеше: Съжалявам, но смятам непрекъснато да правя снимки. Това накара Ярдли да се усмихне.

Скоро след процеса на Уесли Пол Ярдли настоя прокуратурата и ФБР отново да отидат от къща в къща и да разлепят листовки навсякъде между дома на Ортис и апартамента на Уесли. Тя постоянно тормозеше всеки водещ на новините да отделят на Емилия повече ефирно време и дори успя да осигури специално половинчасово предаване за изчезването ѝ по една от кабелните телевизии.

ФБР помогнаха, доколкото могат, но нямаха достатъчно свободни хора, а издирването беше мащабно начинание. На всичко отгоре никой освен Ярдли, изглежда, не вярваше, че Емилия все още е жива.

Ярдли събра доброволци, за да помагат в търсенето през свободното си време, а Тара започна кампания в социалните мрежи, с която набра още хора. Скоро имаше двеста души, които чукаха по вратите и разлепваха листовки вечер и през уикендите.

Една жена, която живееше на двайсетина минути от апартамента на Уесли, видяла листовките и се обади на полицията. Тя беше самотна майка, която гледаше деца през деня, и каза на полицията, че един баща на момиченце ѝ платил седем хиляди и петстотин долара, за да се грижи за бебето два месеца. Бащата казал, че трябва спешно да замине за Европа по работа. След като изминали два месеца и той не ѝ се обадил, жената опитала да се свърже с него. Телефонният му номер вече не работел, а домашният адрес, който ѝ дал, вече не съществувал. Тя се страхувала да се обади на полицията, защото била нелегална имигрантка — нещо, на което Уесли несъмнено е разчитал.

Жената каза, че бащата се свързал с нея един месец, преди да остави бебето, и ѝ съобщил, че всеки момент може да му се обадят да замине.

Тя не знаела какво да прави с детето, затова задържала момиченцето, надявайки се, че бащата ще дойде.

Жената разпозна Уесли Пол на очна ставка като мъжът, оставил Емилия при нея. Прокуратурата му предяви обвинение за отвличане и делото предстоеше.

На Ортис му беше позволено да запази значката си. Прехвърлиха го в отдела за банкови измами, където по цял ден щеше да седи зад бюро, и Болдуин обясни на Ярдли, че Ортис е изключително доволен.

Планирането и вниманието към детайлите на Уесли изумиха ФБР, но не и Ярдли. Искаше ѝ се той да беше използвал гениалния си ум в някоя друга област.

Уесли беше последното чудовище, което я преследваше, но го имаше само заради първото…

Ярдли се изкъпа след тичането и отиде в затвора.

Пристигна там и дълго седя в колата, взирайки се в сградата.

Тя беше получила разрешение от Гледхил да използва кабинета ѝ за тази среща. Кабинетът на директорката на затвора нямаше записващи устройства и беше звукоизолиран, затова никой не можеше да чуе какво се говори вътре. Но причината Ярдли да го поиска, беше, че там има много светлина, която прониква през няколко прозореца, не ѝ се искаше отново да бъде в тъмница с Еди Кал.

Тя застана до прозореца с изглед към паркинга и се вгледа в слънчевата светлина, която се отразяваше в предните стъкла на колите. Проблясъци, също като тайно намигване. Ярдли чу, че вратата се отвори и задрънча метал.

Еди Кал седна срещу нея. Изглеждаше отслабнал и не се беше бръснал няколко дни. Той ѝ се усмихна, когато Ярдли се настани срещу него.

— Как е Тара? — попита Еди.

— Добре. Утре заминаваме при родителите ти да им гостуваме малко.

— И ти си дошла да ме видиш, преди да заминеш? Поласкан съм.

Ярдли бръкна в чантата си и извади диктофон. Включи го и се чуха гласовете на Уесли и Еди, които обсъждаха детайлите на престъпленията на Еди.

— Уесли е записал разговорите, които сте водили тук. Намерих няколко записа в апартамента му, в малко скривалище, което беше издълбал в пода на кухнята. Там намерихме и дивидита с убийствата на съпрузите Дийн и Олсън. Трудно ги открихме, ФБР използваха сонда, защото по нищо не личеше, че подът е пипан. Намерихме и много снимки на мен и Тара. Няколко дневника, пълни със записки, докато ни е наблюдавал през годините. — Тя въздъхна. — „Толкова много хора с разбит живот, Еди, само за да получиш минимален шанс за обжалване. Онези семейства заслужаваха нещо по-добро, отколкото да умрат заради вероятността ти да живееш малко по-дълго.“

— Родителите му са умрели по много сходен начин. Може би с течение на времето той щеше да започне да убива и без мен. — Еди сложи ръце на бедрата си, наведе се напред и погледна документите на бюрото на директорката. — Но не съм му казвал да прави това на децата. Освен това го предупредих да не докосва теб и Тара, да не ви наранява.

— Знаел си, че Уесли е психически нестабилен, но въпреки това си му казал да ни наблюдава. Ами ако беше решил да убие мен и Тара? Щеше ли да изпитваш угризения? Щеше ли изобщо да изпитваш нещо?

Кал примига, но не каза нищо.

— Единствената причина да съм тук, Еди, е за да ти кажа, че правя всичко по силите си да не бъде отменена смъртната ти присъда. Няма да опозоря онези семейства, като използвам смъртта им по този начин. Ти ще бъдеш мъртъв до края на годината и не можеш да направиш нищо по този въпрос.

Ярдли стана, за да си тръгне, и той рече:

— Мислиш, че Уесли е единственият? Не ти ли казах, че имам много почитатели!

Тя скръсти ръце на гърдите си, втренчи се в очите му и си помисли, че ако има някаква справедливост, Айзак Олсън ще израсне в свят, в който Еди Кал и Уесли Дийкинс ще са мъртви.

— Те вече не могат да ти помогнат — отговори Ярдли.

Еди се усмихна.

— Има една, която може. Само че тя все още не го знае.

Ярдли го изгледа подигравателно.

— Не бих ти помогнала дори ако животът ми зависи от това, Еди.

— Не говорех за теб, Джесика.

Тя се взря в него продължително. Надяваше се, че за последен път вижда тези очи. Беше се влюбила в тях толкова лесно, но сега ги виждаше само в кошмари, от които се събуждаше разтреперана и обляна в студена пот.

— Сбогом, Еди.