Съпруга на убиец

58.

Домът беше чист и тих, само на дванайсет-тринайсет километра от нейния. Малка двуетажна къща на уличка, сгушена до червеникавите скали зад нея. Изабела Русо отвори вратата. Носеше работни дрехи, черната ѝ коса беше прибрана назад и очите ѝ надничаха през очила с дебели стъкла. Ярдли си помисли, че ако не са очилата, тя изглежда също като дъщеря си — Джордан Русо.

Изабела събра талоните, които бяха разпръснати върху масичката за кафе, сложи ги в пластмасова кутия с капак и седна на дивана. Ярдли се настани на канапето срещу нея. Над камината бяха окачени големи снимки в рамки. В средата имаше една на поразително красиво момиче. Джордан, може би на четиринайсет или петнайсет години, на колкото е Тара сега. Ярдли добре помнеше какво мисли и чувства в нощта, когато Тара избяга, и се запита дали и Изабела Русо изпитва същото всеки ден.

Другите снимки не бяха толкова забележителни. Изабела и едър мъж с къдрава коса и две други хлапета. Имаше и няколко снимки на децата, но снимките на Джордан винаги бяха в средата между тях.

Мъжът, който Ярдли видя на снимките, излезе от кухнята и я поздрави.

— Здравейте — отвърна Ярдли.

Той се обърна към Изабела и ѝ каза, че ще се върне след два часа, целуна я по бузата и излезе.

— Той не е бащата на Джордан — обясни Изабела, предугаждайки въпроса на Ярдли. — Баща ѝ ни напусна… с моята най-добра приятелка. Май винаги е така, винаги е най-добрата приятелка. — Тя потъна в мисли за момент, а после се усмихна тъжно. — Веднъж Джордан ми каза, че затова гледа най-добрите ѝ приятели винаги да са момчета.

— Красива е — каза Ярдли, гледайки снимката над камината.

Изабела се обърна и я погледна.

— Хубава е като баща си. Колко странно, винаги съм смятала, че харесвам характера на баща ѝ, но като се замисля сега, той нямаше характер. Хубавата му външност ме караше да се залъгвам, че всичките му лоши качества не съществуват.

— Мисля, че всички сме способни на това.

Изабела отново се обърна с лице към Ярдли.

— Люк е добър човек, срещнах го пет години след смъртта на Джордан. Казах му, че не искам деца, когато се оженихме. Кой, по дяволите, би искал да ражда деца на този свят след такова нещо? Но накрая той ме убеди, че да има братя и сестри, би било начин да ѝ отдадем почит. Че ще бъде като да си върнем част от нея…

Изабела замълча за малко и Ярдли видя, че се мъчи да преглътне сълзите си. Дори след две десетилетия болката изглеждаше прясна, сякаш Джордан бе убита вчера.

— И наистина сякаш част от нея се завърна — продължи Изабела. — Сестра ѝ много прилича на нея. Когато беше малка, ме будеше и аз се стрясках, защото за момент си мислех, че е Джордан. И че смъртта ѝ е само лош сън, от който най-после съм се събудила. — Тя избърса една сълза с пръст. — Извинете ме, сигурно си мислите, че съм развалина, след като плача след толкова много години.

— Никога не бих си го помислила. Честно казано, вие притежавате сила, която и аз бих искала да имам. Да родите деца, след като ви се е случило такова нещо…

Изабела кимна и въздъхна дълбоко.

— Скоро имам час при лекаря. Какво искате да знаете, госпожо Ярдли?

— Наричайте ме Джесика. Разследвам случая на Джордан. Много съжалявам, че се налага отново да отворя тази рана, но сме задържали един човек и някои улики сочат, че той може да е замесен в смъртта ѝ.

Изабела отвори широко очи от изумление. Ярдли се опита да смекчи думите си, за да не я развълнува твърде много, в случай че решат да не предявяват обвинение и не излезе нищо, но болката на Изабела беше твърде силна и надеждата ѝ, че ще заловят убиеца на дъщеря ѝ — твърде завладяваща.

— Кой е той?

— Четохте ли новините за мъж, когото наричат Тъмния Казанова-младши?

Изабела кимна.

— Онзи, който е убил съпрузите. — Тя замълча за момент и след това попита: — Той ли е?

— Все още не сме сигурни и затова съм дошла. Прочетох всички полицейски доклади по случая с Джордан и в тях не се споменава за гаджета, но една нейна приятелка от работата е казала, че Джордан може би се е срещала с някого. Не го е виждала, но Джордан ѝ казала, че е влюбена в него.

Изабела кимна.

— Тя имаше дневник, малко бяло тефтерче с метална спирала. Нищо особено, но беше подарък от сестра ми. Потърсих го, за да го дам на детектива, но не беше в стаята ѝ.

Ярдли не изрече онова, което веднага си помисли: Уесли го е взел. В дневника или се е споменавало името му и той го беше унищожил, или е изпитвал трепетна възбуда от него и го е запазил, за да се връща мислено в миналото и да чете най-съкровените мисли на Джордан Русо, когато иска отново да изживее убийството.

— Липсва и още нещо — добави Изабела. — Пръстенът ѝ, сребърен, със сапфир в средата. Отзад пишеше: „На моята Пчеличка“. Това беше единственият подарък, който Джордан имаше от баща си. Никога не го сваляше от ръката си, дори когато се къпе. Когато я откриха, пръстенът го нямаше.

Ярдли кимна, пръстенът беше споменат в полицейските доклади.

— Стаята ѝ все още ли е такава, каквато беше тогава?

— Не, държах я така, докато дойде Люк. Той каза, че е време за нещо ново. Сега е стаята на сина ми. Всичките неща на Джордан са на тавана.

— Имате ли нещо против да ги видя?

Изабела поведе Ярдли към тесни стълби, които водеха нагоре към тавана, и каза:

— Трябва да се преоблека. Моля ви, не взимайте нищо, без да ми кажете.

— Няма.

Таванът беше потънал в прах и паяжини. Кашоните не бяха надписани. Ярдли отвори първия. Беше пълен с дрехи, също и другият. Повечето бяха бебешки, а някои — от детството. Тийнейджърските дрехи на Джордан вероятно бяха дарени или ги е наследила сестра ѝ.

В друг кашон имаше снимки на Джордан и приятелите ѝ, гримове, парфюми и лосиони. Ярдли взе единия парфюм и вдъхна аромата. Земен, но с нюанс на кехлибар. Нещо, което би избрало младо момиче, за да изглежда по-голяма.

Клаустрофобична тъга обзе Ярдли, докато затваряше кашоните. И животът на съпрузите Олсън беше сложен в кашони, които скоро щяха да бъдат прибрани някъде, обвити в паяжини и забравени.

Ярдли се изправи и избърса праха от ръцете си. Дъхът ѝ секна от вулканичния гняв, който я завладя, докато гледаше кашоните, единствените неща, останали от живота на едно красиво младо момиче, още преди да започне същинския.

Докато се сбогуваше с Изабела Русо, в главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл: Това няма да ти се размине, Уесли.

Ярдли стоеше в стаята, която доскоро беше домашен кабинет на Уесли. Даде на склад всичко, до последния кламер и писалка, можеше и да ги дари, но сега осъзна, че рядко е влизала тук, откакто той дойде да живее при нея. Уесли ѝ беше казал, че щом веднъж нарушат съсредоточеността му, трудно си я възвръща, затова трябваше да го безпокоят само ако е абсолютно наложително.

В кабинета имаше голяма библиотека, сега вече празна, масивно бюро, което Ярдли му купи като подарък за рожден ден, стол и монитор. От едната страна беше килер, пълен с неща, които тя държеше тук, преди Уесли да се нанесе.

Ярдли се приближи до килера и отвори вратата. Тук беше старият ѝ канцеларски стол и учебници по право, кутии с канцеларски материали, принтер и един стар компютър. Тя започна да изважда всичко.

Прегледа нещата набързо, но нищо не изглеждаше странно или необикновено. Ярдли отново надникна в килера и забеляза лавицата близо до тавана. На нея имаше два кашона, които не прерови. Тя свали единия и го отвори. Вътре нямаше нищо освен топове хартия за компютър и няколко жици и дискове. Ярдли го остави на пода и смъкна другия. Обемисти правни трактати, всеки по хиляда страници. Помнеше, че ги използваше в университета и дори сега изпита леко безпокойство, като се сети как зубреше за последните изпити, които определяха крайната оценка за годината.

Ярдли се приготви да върне всичко на мястото му, когато изведнъж ѝ хрумна мисълта, че Уесли може да е скрил дивидитата в книга.

Извади всички учебници и трактати и ги струпа на пода. Събу обувките си, седна и започна да прелиства едно по едно. Мирисът на стара хартия от дървесина навя спомени за учене до късно през нощта в гимназията, поддържано с литри кафе, защото Ярдли спеше само по няколко часа, докато работеше на две места и се опитваше да постигне отлични оценки, за да получи стипендия в университета. Без стипендия нямаше да може да следва.

Ярдли се помъчи да си спомни дали майка ѝ някога я е питала как се плащат сметките, след като харчеше всичките им пари за алкохол, но така и не се сети.

Един дебел кафяв учебник по средновековно английско законодателство ѝ се стори твърде лек за обема си.

Ярдли го разгърна.

Беше изрязан отвътре. В средата имаше малко тефтерче. На корицата с вече избледнял червен маркер пишеше: МОЯТ ДНЕВНИК.