Съпруга на убиец

27.

Вкараха Кетнър в колата и Ортис седна зад волана, а Болдуин отиде при полицаите, които претърсваха апартамента.

Те взеха компютъра и лаптопа, за да ги занесат в участъка. Болдуин предпочиташе да ги прегледа Нюхол, затова му изпрати съобщение, че може да се нуждае от него по-късно тази вечер.

Страхотно, отговори Нюхол. Нямам търпение. Ще черпиш една вечеря.

Полицаите търсеха оръжия, бележки, нещо, което да покаже, че Кетнър е убил двете съпружески двойки. Болдуин обаче не търсеше такива неща, а някакъв знак, че Кетнър е типът човек, който може да е убил съпрузите.

На малка лавица в дневната имаше предимно шпионски романи, а в хладилника — нищо друго освен деликатесни меса и замразена храна.

В шкафчето в банята имаше няколко лекарства, сред които обезболяващото „Перкосет“. Болдуин се озърна наоколо, за да се увери, че никой не го гледа, и пъхна шишенцето в джоба си. След това застана неподвижно и се втренчи в отражението си в огледалото, а после върна шишенцето в шкафчето и излезе от банята.

Отиде в спалнята, нахлузи латексови ръкавици, прокара ръце под дюшека и надникна под леглото. В трите чекмеджета на нощното шкафче имаше книги с меки корици и няколко снимки на Кетнър с млада жена, вероятно бившата му съпруга. Едната снимка показваше момиченце с къдрава руса коса, което се усмихваше до ушите, седнало на раменете на Кетнър.

В дрешника имаше малко дрехи и само два чифта обувки. На най-горната лавица бяха сложени няколко кутии, а в тях — документите, които Кетнър явно смяташе за важни: съдебното решение за развода му, касови бележки за по-големи покупки като дивана и телевизора и няколко стари, празни портфейла.

В средата на лавицата имаше бяла кутия. Болдуин я смъкна и повдигна капака. Колие! Той го обърна в ръцете си. До закопчалката отзад имаше надпис, Болдуин го прочете и стомахът му се сви.

Полицаите от Лас Вегас закараха Остин Кетнър в участък близо до центъра на града, модерна сграда, която би предизвикала завистта на повечето участъци в страната. Болдуин даде строги указания на детективите, на които беше възложен случаят, да не говорят с Кетнър, докато не дойде и той.

Когато Болдуин пристигна, двама детективи вече разпитваха Кетнър. Болдуин въздъхна и отвори вратата. Усмихна се на детективите, които не познаваше, и рече:

— Агент Кейсън Болдуин. Приятно ми е да се запознаем, момчета. Може ли да поговорим навън за минутка?

Те се спогледаха и станаха. Болдуин ги последва навън.

— Вижте, момчета, това е федерално разследване. Поело го е нашето бюро. Знам, че не съм ви шеф и че не ви пука какво казвам, но Окръжната прокуратура и федералната прокуратура се споразумяха, че случаят трябва да остане федерален. Признателен съм ви за помощта, но искам да говоря насаме с него.

— Но щом той живее в…

— Кетнър е обвинен в извършване на престъпления в северен Лас Вегас и Сейнт Джордж. Той само живее под ваша юрисдикция. Затова, моля ви, оставете ме да си свърша работата и да го накарам да говори и всички ще можем да се приберем вкъщи.

Единият детектив се намръщи, но не казаха нищо. Случаят щеше да привлече огромно медийно внимание и Болдуин не се съмняваше, че детективите са започнали да разпитват Кетнър по заповед отгоре. Това беше шанс да покажат пред камерите, че са изпреварили ФБР с ареста.

Болдуин остави двамата детективи и влезе в стаята за разпити. Извади айпада си, докато сядаше, и мълчаливо се вгледа в Кетнър.

— Може ли да си тръгна? — попита задържаният, като нервно кършеше пръсти.

— Защо мислиш, че може да си тръгнеш?

— Защото не съм направил нищо. Онези детективи ме разпитваха за някакви съпрузи, които съм убил. Нямам представа за какво говореха.

— Никаква представа?

Остин Кетнър поклати глава.

— Има някакво объркване, явно не сте заловили когото трябва. Това е лудост! Никога не бих наранил някого.

Болдуин остана неподвижен десетина секунди и после отключи айпада си. На екрана имаше снимка на сапфиреното колие.

— Какво е това? — попита Кетнър.

— О, я стига, Остин. Имай ми малко доверие.

— Какви ги говориш? Не съм виждал това през живота си.

— Колието принадлежи на жена на име Обри Олсън. Тя беше убита преди една седмица в Сейнт Джордж, Юта.

— Добре, но какво общо има това с мен?

— Намерих колието в кутия от обувки в твоя дрешник.

Кетнър отвори широко очи от изумление.

— Какво?

Той скочи на крака. Болдуин направи същото и докосна оръжието си с връхчетата на пръстите си.

— Това е безумие!

— Искам да седнеш, Остин.

— Никога не съм го виждал!

— Ще говорим за това, но първо трябва да седнеш.

Кетнър се разтрепери. Болдуин дръпна ръка от оръжието си и седна пръв. Кетнър го последва.

— Казвам самата истина. Намерих колието в кутия от обувки в твоя дрешник, Остин. Надписът е от Райън Олсън за съпругата му. Очевидно е доста скъпо. Направил си добър избор, когато си взел сувенира. Не намерих нищо от семейство Дийн, но имам чувството, че ще го направя, когато прегледаме нещата ти. — Болдуин се наведе напред и сложи ръце на масата. — Много съжалявам за онова, което ти е причинил Еди Кал, Остин. Знам, че той е причината за всичко това. Доколкото засяга мен, семействата Дийн и Остин са негови жертви, не твои. Но трябва да предпазим други хора, на които ти може да направиш същото. Затова искам да бъдеш откровен с мен и обещавам, че и аз ще бъда откровен с теб. Колко други има?

— Какво?

— Други семейства, на които си сторил същото.

— Мамка му, глух ли си? Не съм направил нищо! Никога през живота си не съм виждал колието.

През шестнайсетте си години в правоприлагането Болдуин си имаше работа предимно с хора, които лъжат толкова добре, че вероятно заблуждаваха дори себе си. Въпреки че реакцията на Кетнър изглеждаше искрена, нямаше друго правдоподобно обяснение защо колието на Обри Олсън е в дома му, освен това, че той я е убил. Истинските психопати бяха експерти в манипулирането и Болдуин знаеше, че трябва да пипа внимателно. Ако почувства, че не може да контролира ситуацията, Кетнър щеше да млъкне и да поиска адвокат.

Болдуин съблече сакото си.

— Предполагам, че ще стоим тук известно време.