Съпруга на убиец

32.

Голите тухлени стени на килията бяха предназначени да излъчват някаква елегантност и да придават модерен вид, но Еди Кал мислеше, че помещението прилича на вътрешността на пещ с дърва отпреди няколко столетия, където тухлите поглъщат аромата на храната, която се готви вътре. Той се запита какъв мирис са погълнали тези тухли.

Докато седеше на леглото си, облегнал гръб на стената, и плъзгаше молив по гладката повърхност на малко платно на коленете си, Еди се замисли колко иронично би било, ако тук имаше пещи, които затворниците можеха да изберат като метод на умъртвяване. Фасадата на цивилизованост около смъртното наказание беше истински мехлем за заблуда. Хората трябваше да поемат отговорност и да разберат същността му — убийство на друго човешко същество. Чакането за изпълнение на смъртно наказание щеше да преминава много по-гладко, ако властите приемеха, че и те са убийци.

Рисунката, направена по памет, без модел, беше добра като на всеки художник професионалист извън стените на затвора. Еди Кал рисуваше от двегодишен. Чичо му Дейвид, макар и сравнително свестен човек, беше находчив бизнесмен и постоянно търсеше начини да спечели бързо пари, ако не може да вземе назаем от Стивън, бащата на Еди. Дейвид беше взел няколко от картините, които Еди нарисува, когато беше на четири години, беше си написал името и твърдеше, че е скандинавски импресионист… Картините се продаваха добре, докато Еди отказа да продължава да ги прави за него, защото не можеше да рисува каквото иска. Чичо му обаче настояваше Еди да рисува цветя, гори, дъги, деца край поточета и семейства, които пекат меки захарни бонбони на огньове сред природата.

— Рисунките ти стават… обезпокоителни, Еди — каза му той, когато беше петгодишен. — Мисля, че трябва да се съсредоточим върху по-щастливи неща. Ти харесваш щастливи неща, нали?

Щастливи неща… щастливи неща… Трийсет и четири години Еди Кал се беше чудил какво според чичо му означаваше този израз и защо си мислеше, че това е едно и също за всеки.

Еди нарисува още няколко картини, но измамата свърши, когато баща му разбра какво прави чичо Дейвид, и му забрани да води Еди в апартамента си, където Еди рисуваше за него. По-късно Еди научи, че Дейвид е умрял от свръхдоза някъде на Източния бряг, на четирийсет и една години.

Рисунката на коленете му, само скицирани очертания и без цветове, тъй като директорката на затвора току-що беше одобрила достъпа му до някои пособия като награда за помощта в разследването на ФБР, беше точно изображение на бившата му съпруга. Гола и легнала на плажа. Косата ѝ беше мокра от прииждащия прилив. Беше сложила ръка на гърдите си и погледът ѝ беше унесен в някакъв далечен спомен. Тялото ѝ нямаше кожа и се виждаха сухожилията и мускулите.

Седемнайсетте затворници, които чакаха изпълнението на смъртната си присъда, се познаваха един друг. Познаваха и всички надзиратели и разбираха, че ако се държат добре със служителите от персонала на затвора, и те ще им отвърнат със същото. В замяна на доброто им поведение им разрешаваха да се разхождат свободно по коридорите. Кал имаше допълнителната сигурност на затворник под закрила, в случай че някой от другите затворници се опита да го нарани, но дори на него позволяваха да обикаля насам-натам, ако иска.

Никой от другите затворници не говореше с него и дори не го поглеждаше.

Кал рядко излизаше от килията си. В нея нямаше прозорци и мрачните тъмници бяха еднакви навсякъде, затова предпочиташе да стои в килията си повечето време, въпреки че обичаше вратата на килията му да е отворена — така намаляваше чувството, че е в капан.

— Кучката беше секси — чу се глас откъм вратата на килията му.

На прага стоеше надзирател, мъж с дълъг белег от едната страна на плешивата си глава. Настояваше затворниците да го наричат „сержант“, макар Кал да беше сигурен, че не е служил в полицията или при военните.

— Гледах я на камерите, когато дойде. Не знам как си изпуснал такова парче. На твое място бих драпал със зъби и нокти като маймуна над ров с крокодили. Предполагам, че затова тъпият ти задник е тук, а аз съм на свобода.

— Ти си тук с мен през повечето дни, „сержант“. Затворен си като мен, само че доброволно. Кой е тъпият задник?

„Сержантът“ се приближи до леглото на Кал и изплю зелена храчка върху възглавницата му.

— Дай ми рисунката.

— Още не съм я завършил.

— Завършваш я, когато аз кажа.

Надзирателят посегна към платното.

Кал мълниеносно скочи и замахна към него. Юмрукът му се стовари като стоманена бейзболна бухалка и запрати „сержанта“ към решетките на килията. Кал грабна телевизора от поставката до леглото и го тресна в главата на надзирателя, като го повали в безсъзнание и разплиска кръвта му по стените. Телевизорът се разби на пода, купчина от счупени стъкла и пластмаса.

От главата на „сержанта“ шуртеше кръв, стичаше се по бетонния под и се процеждаше към канала в средата на килията. Кал се втренчи в кръвта. Тъмният ѝ цвят, гъстотата ѝ, начинът, по който бавно течеше и се пенеше като поток по грапавините и вдлъбнатините на пода…

Той потопи върха на молива в кръвта, а после го доближи до платното и оцвети лицето на Ярдли.

В отделението с осъдените на смърт се разнесе аларма и в коридора навън се чуха тежки стъпки. Устните на Кал се разтеглиха в усмивка.

Той отново потопи молива в кръвта и продължи да рисува.