Съпруга на убиец

56.

Еди Кал седеше от едната страна на дебелата стъклена преграда, която имаше дупки в горната част, достатъчно големи, за да пропускат звука, но не достатъчно големи, за да пропуснат по-голям предмет.

В стаята влезе бившата му съпруга.

— Ако я нараниш, мисията в живота ми ще бъде да те накарам да си платиш. Разбираш ли ме?

Еди кимна, но не каза нищо. Не откъсваше очи от Тара.

Ярдли излезе и стоманената врата се затвори с металически трясък.

Тара стоеше абсолютно неподвижно.

— Може да издърпаш кабела на камерата, за да не записва.

Тя се обърна към видеокамерата в ъгъла на тавана. От нея се спускаше черен кабел, който влизаше в стената. Тара премести стола, качи се на него и издърпа кабела. След това придърпа стола близо до стъклената преграда и седна, като мълчаливо наблюдаваше баща си. Очите ѝ блестяха като сапфири.

Той се усмихна и каза:

— Ти си най-красивото нещо, което съм виждал. Иска ми се първата ни среща да беше на някое по-подходящо място. Това място те осквернява.

— Не мисля, че има по-подходящо място, където да се срещнем.

Еди се размърда на стола и металните му окови издрънчаха. Гласът ѝ беше като неговия, като далечно ехо, което той не можеше да разбере съвсем ясно, но знаеше, че е неговото.

— Казаха ми, че ти си нещо като вундеркинд по математика.

— Уесли ли ти каза?

Еди се поколеба.

— Да.

Очите ѝ го омайваха. Толкова наситено и ярко синьо! Еди не беше виждал досега очи със същия оттенък като своите.

— Знам, че рано или късно ти щеше да убиеш майка ми, ако не те бяха хванали — каза Тара. — Не знам дали тя го съзнава, но аз съм сигурна. Изучих изкуството ти. В интернет има много снимки на картините и скулптурите ти. Произведенията ти ескалират. Във всяка творба има повече насилие, отколкото в предишната. В една статия пишеше, че си работил върху пърформанси, когато са те арестували. При толкова бързо ескалиране, накрая нямаше да има къде да отидеш по-нататък. Щеше да решиш, че да убиеш някого, когото обичаш, е най-висшата форма на изразяване. Жертвоприношение на твоето изкуство. И че в известен смисъл ще обезсмъртиш майка ми. Кажи ми, че греша.

Еди не отговори. След това поклати глава и на лицето му се появи срамежлива усмивка.

— През всичките тези години се надявах да открия поне един човек, който разбира какво се опитвам да направя, и се оказа, че този човек е дъщеря ми.

Тара погледна ноктите си и внимателно зачопли изсъхналата кожичка около единия.

— Аз съм пълна с изненади, също като теб.

— Виждам силата в теб. Излъчва се от тялото ти като огън на феникс. Майка ти ми разказа малко за неприятностите, които ти създават съучениците в училище. Всичко, което ти се е случило, те е направило по-силна. Не трябва да съжаляваш. Но ако това изобщо може да ти помогне, аз съжалявам.

Тя се наведе напред.

— Знаеш ли, през целия си живот чувствах тази липсваща част. Голямата празнота, където би трябвало да е баща ми. Живяхме години, без дори да споменаваме за теб, но отсъствието ти… като призрак… винаги беше в стаята с нас. Мислех, че ако се срещна с теб, може би призракът ще изчезне. Сега знам, че никога няма да изчезне, нали? — Тара се облегна назад. — Никога няма да съжаляваш достатъчно, но можеш да направиш нещо. Длъжник си ми за онова, което аз и майка ми преживяхме, и искам възнаграждение.

Еди се подсмихна.

— Изглежда, си наследила повече качества от мен, отколкото майка ти сподели. Какво възнаграждение?

— Първо, искам няколко от картините ти. Мога да ги продам и те струват много.

— Майка ти ги е изгорила всичките.

— Глупости. Ти си човек, който обича тайните. Не би казал на никого, дори на съпругата си, къде са всичките ти произведения. Особено ако си мислил, че един ден може да те хванат. Искам картините и ти ще ми ги дадеш.

Непозната топлина погали кожата му и Еди се запита дали това не е бащинска гордост. Нещо, което друг родител би изпитал, когато гледа как детето му удря бейзболна топка или печели състезание по правопис.

— Какво друго? — усмихна се той.

Ярдли крачеше в коридора на отделението на осъдените на смърт от два часа. Гризеше нокътя на палеца си и съсипваше маникюра си, който си направи съвсем наскоро. Надзирателят на вратата гледаше нещо на телефона си и често се смееше и на Ярдли ѝ се искаше да му изкрещи да млъкне.

Най-после на металната врата се почука. Надзирателят прибра телефона си и я отвори, на прага стоеше Тара. Ярдли се вгледа в очите ѝ, за да види дали са подпухнали и зачервени от плач, но те бяха ясни и спокойни. Дъщеря ѝ не изглеждаше разстроена или нервна по никакъв начин. Имаше такъв вид, сякаш току-що е приключила разговор, който я отегчава.

— Готова съм да тръгваме — каза Тара.

— Искаш ли да говориш за срещата? — попита Ярдли и сложи ръка на рамото ѝ.

Тара изчака, докато потеглиха с колата.

— Уесли е убил още някого — каза тя, без да отмества поглед от стъклото.

— Какво?

— Убил е още някого, за когото ти не знаеш. Еди каза, че това е първият човек, когото е убил Уесли. Жена, от която бил обсебен. — Тара погледна майка си. — Също както е обсебен от теб.

Сърцето на Ярдли пропусна един удар.

— Коя е тя?

— Еди каза, че името ѝ е Джордан Русо. Станало е преди деветнайсет години. Уесли излъга, че е роден в Тенеси и че е живял на Източния бряг. Той е от Калифорния. И името му не е Уесли Пол. Еди не знае истинското му име, но не е това.

Ярдли замълча за момент.

— Каза ли нещо друго?