Съпруга на убиец

9.

До вечерта Ярдли и Ортис разпитаха осем души. Ярдли усещаше болки в гърба и беше гладна. Повечето закононарушители имаха приемливо алиби и малцината, които казаха, че са били сами вкъщи, не отговаряха на профила, който имаше предвид Ярдли. Те щяха да бъдат отхвърлени като заподозрени, след като се потвърди използваният интернет и данните от мобилните им телефони.

Харесваше ѝ Ортис. Докато пътуваха с колата, той говореше за новородената си дъщеричка и как е започнал да работи в правоприлагането. Ярдли беше любопитна дали Ортис знае повече за детството на Болдуин и убийството на майка му, но той каза, че Болдуин никога не говори за това.

— Има нещо, което си умирам да те попитам, но не знам дали е удобно — започна Ортис по пътя към последния разпит за деня.

— Така ли? Сигурно ще е интересно, питай.

— Еди Кал. Ти чувстваше ли, че нещо не е наред? Съседите на такива хора винаги казват едно и също — че е имало нещо особено, но не са могли да определят какво. Чудя се, защото мисля, че всички имаме инстинкти, които ни помагат да оцелеем. Чела ли си „Дарбата да се страхуваш“? Страхът е дар за нас, защото ни помага да се пазим от опасността дори когато не знаем, че ни дебне. Любопитен съм дали и ти си го изпитвала.

Ярдли зарея поглед към преминаващите покрай стъклото магазини в търговската част на града. Магазини за алкохол, за цигари, а сега и пунктове за продажба на марихуана, сравнително нова придобивка за Лас Вегас.

— Не, никога — отговори тя след десетина секунди.

— Никога? — учуди се Ортис. — По време на целия брак?

— Нито веднъж. Той беше най-милият и очарователен човек, когото съм срещала. Еди не каза нито една груба дума на никого.

Ортис кимна замислено.

Стигнаха до жилищен комплекс в покрайнините на града. Едноетажни къщи с плоски покриви. Ярдли си помисли, че приличат повече на складове, отколкото на апартаменти. Зад комплекса се извисяваше хълм, а отвъд него имаше пясъчни дюни.

— Дилбърт Морган — каза Ортис, когато спряха. — Можеш ли да повярваш? Дилбърт?2 Звучи като име на сексуален насилник. Защо ли не го е променил?

Той почука на вратата, а Ярдли се огледа. Апартаментите имаха малки вътрешни дворове отзад, повечето пълни със стари градински мебели и повехнали растения.

— Дилбърт, отвори вратата. Аз съм Оскар Ортис от ФБР. Искам да говоря с теб. Не си загазил, но трябва да поговорим. — Той отново удари по вратата. — Не е вкъщи, а не работи. Надзорникът му каза, че Дилбърт не отговорил, когато му се обадил вчера и днес.

— Може да е отишъл на почивка или някъде другаде.

Ортис поклати глава.

— Той е нов в регистъра. Не му е разрешено да напуска града без одобрението на надзорника си.

Ярдли чу някакъв шум от задния двор, заобиколи зад ъгъла на сградата и видя мъж, който отваряше портата на оградата. Той я погледна за секунда и после хукна по алеята зад сградите.

— Той бяга!

— По дяволите! — изруга Ортис и се втурна след него.

Ярдли се обади по телефона на Болдуин, който ѝ каза, че веднага ще изпрати полицията. Заповяда ѝ да се качи в колата и да стои вътре.

Ярдли отиде в задния двор. Не виждаше нито мъжа, нито Ортис и не ги чуваше. Портата все още беше открехната и тя надникна вътре. Плъзгащи се остъклени врати водеха към апартамента. Ярдли се огледа и влезе.

В апартамента беше тихо, миришеше на пот. Почувства, че пулсът ѝ блъска в гърлото. Може би е най-добре да чака навън, както ѝ каза Болдуин. Нямаше и причина да е тук, Ярдли не беше следовател, и все пак изпитваше силно любопитство. Повечето сексуални насилници съдействаха на полицията. Ако някой побегне, това означаваше, че предпочита да получи куршум, отколкото да го заловят. Убиецът на съпрузите Олсън и Дийн не би се предал жив.

Върху масичка за кафе пред протрит кафяв диван видя купчинки марихуана и пепелник, пълен с фасове. Лампата в кухнята светеше. Зад умивалника бяха наредени бутилки уиски и водка. Ярдли подаде глава в коридора, който водеше към спалнята, и попита:

— Ехо? Има ли някой тук?

Банята вдясно беше мръсна и миришеше на урина. Умивалникът беше пълен с косъмчета от бръснене и засъхнала паста за зъби. Виждаха се няколко кехлибарени шишенца с хапчета и Ярдли ги огледа набързо, имаше и антипсихотици.

Пристигна съобщение от Болдуин, в което пишеше: Ченгетата пътуват към вас. Говорих с Оскар. Изпуснал го е на хълма.

Откъм спалнята се чу шум.

Ярдли се вцепени. Пристъпи на пръсти към вратата. Леглото не беше оправено и чаршафите бяха мръсни, с пепел от цигари и петна. Вратите на дрешника бяха затворени. Обърна се да тръгне, когато го чу отново…

Леко шумолене, като стъпки върху килим.

— Ехо?

Ярдли бръкна в чантата си и извади флакон лютив спрей, не чуваше полицейските сирени навън.

Преглътна тежко и пристъпи по-близо до дрешника.

— Има ли някой там?

Пулсът ѝ задумка оглушително в ушите. Вдигна флакона с едната си ръка, а с другата отвори вратата на дрешника.

На пода му лежеше млада жена. Ръцете и краката ѝ бяха завързани, устата залепена с тиксо, по лицето ѝ се стичаше грим, примесен със сълзи.

Жената изпадна в истерия. Започна да ридае и да се мята насам-натам, рамото ѝ блъсна лицето на Ярдли, която се опита да ѝ помогне да се изправи на крака. Ярдли трябваше да я обхване с ръце и да използва всичката си сила, за да не позволи на жената да я удари. Усещаше ударите на сърцето ѝ до гърдите си — силни като удари с юмрук.

— Всичко е наред, добре си… Няма да те нараня.

Младата жена ридаеше неудържимо, тялото ѝ се свлече на пода. Отпусна глава на стената, без да е в състояние дори да диша. Ярдли отлепи тиксото от устата ѝ.

— Моля те… моля те, изведи ме от тук. Моля те!

— Знам, знам — отвърна Ярдли, опитвайки се да я успокои, после се обади на 911 и поиска да изпратят линейка. — Може да чакаме навън, хайде. Полицията и линейката идват.

Излязоха във вътрешния двор и се отправиха към паркинга, а в същия момент се върна и Ортис. Той ококори очи от изумление.

— Мамка му!

Ярдли се облегна на кадилака на Ортис и се загледа в парамедиците, които преглеждаха младата жена в задната част на линейката. Няколко униформени полицаи придружаваха Ортис и Болдуин, които разпитваха съседите и оглеждаха апартамента на Дилбърт Морган. Болдуин се приближи до Ярдли.

— Не трябваше да ти позволявам да идваш тук, беше много глупаво от моя страна.

— Нищо ми няма, Кейсън.

— Да, но можеше да пострадаш. Ами ако онзи се беше върнал? Изложих те на риск и съжалявам, Джес.

— Не си направил нищо лошо, аз реших да вляза в апартамента, можеше да си седя в колата. Изборът не беше твой. — Ярдли врътна глава към младата жена. — Коя е тя?

— Рейчъл Милър, гаджето на Дилбърт. Каза, че снощи изтрещял. Отишла при него и Дилбърт крачел из апартамента и мърморел под носа си. Казал нещо от сорта, че и тя е замесена, завързал я и я набутал в дрешника.

— Намерих антипсихотици в банята. Той може да е получил психотичен срив. Хванаха ли го?

Болдуин поклати глава.

— Избягал е в пясъчните дюни. Сигурен съм, че скоро ще го открият.

— Намерихте ли нещо в жилището му?

Той въздъхна и отново насочи поглед към Рейчъл.

— Все още нищо. Няма оръжие, нито дори кухненски ножове. Вероятно не държи такива неща заради положението си. Оставил е телефона си и казах на техническия специалист от полицията на Сейнт Джордж да го отключи, за да видим какво има в него… Какво мислиш, Джес? Дилбърт Морган май наистина се вписва в твоя профил.

— Не е профил, само някои догадки в най-широк смисъл. Представих ги на полицията, защото ти ме накара да говоря пред тях. Иначе нямам представа какъв човек търсим. Трябва да се консултираш с Даниъл.

Доктор Даниъл Сарт, за когото Ярдли спомена пред полицаите от Сейнт Джордж, беше съставил списък на характерните особености на психопатите. ФБР често се обръщаше към него, за да изготвя профили на престъпници и да помага с тактика на разпитите, след като заподозрените са заловени. Той помогна на Ярдли да разбере как психопатите и социопатите тълкуват света, а тя му помогна да разбере как е по-добре да провежда кръстосан разпит в съда след едно особено лошо представяне в процес, където подсъдимият беше обвинен, че е взривил с бомба бившите си работодатели.

Болдуин кимна.

— Обадих му се миналата седмица, след като разбрах, че по всяка вероятност става въпрос за имитатор. Сарт каза, че ще прегледа материалите от разследването и ще ми се обади. — Той се вгледа в Ярдли. — Но ти какво мислиш? Просто предположение?

— Мисля, че убиецът на съпрузите Олсън и Дийн е изключително добре организиран и предвидлив, не е човек с параноични заблуди и психотични сривове и на външен вид изглежда нормален.

Болдуин отмести поглед към апартамента.

— И аз мисля така… Но никога не се знае, може пък да сме извадили късмет.