Съпруга на убиец

33.

Ярдли не усещаше друго освен ледена скованост и къщата ѝ се струваше като клетка. Докато Уесли седеше на дивана и гледаше вечерните новини, тя отиде в стаята на Тара, седна на леглото ѝ, подпря лакти на коленете си, наведе глава и се загледа в чехлите на дъщеря си. Имаше чувството, че са ѝ отрязали крайник и разкъсващата болка няма да премине, докато Тара не се върне у дома.

Ярдли прекара деня, обсебена от Дъстин Уотсън. Мъчеше се да открие някакво доказателство, което би го посочило като имитатора, и се питаше дали е отишъл толкова далеч, че да запише сина си в училището на Тара само за да я накара да тръгне доброволно с него. Криминалната му история — от крадец на дребно до опит за сексуално нападение — не го правеше светец, но беше ли достатъчно умен, за да е убил съпрузите Дийн и Олсън? Единственият начин да разбере това със сигурност, беше да претърси дома му.

Ярдли дори си купи шперц и седна пред къщата му, като смяташе да го чака да излезе и да се вмъкне вътре, за да се увери, че Тара не е заключена в мазето, но нервите ѝ не издържаха, когато пристигнаха приятелите му от бандата мотористи, и изпрати съобщение на надзорничката му.

Тя огледа стените на стаята на Тара и окачените там картини. И трите бяха изящни — линиите идеално начертани, боята гладка и нанесена под точния ъгъл — и ако не знаеше, че са създадени от петнайсетгодишно момиче, някой би помислил, че са произведения на художник професионалист с десетилетия обучение и опит.

Веднъж Ярдли я попита защо рисува и Тара отговори, че всеки се нуждае от творчески отдушник. Оттогава не бяха разговаряли на тази тема.

Надзорничката се обади и ѝ каза, че е извън града, но ще се срещнат в дома на Дъстин Уотсън утре сутринта.

Ярдли обясни всичко и на Болдуин, когато дойде да я види как е, а Болдуин изпрати двама агенти близо до дома на Дъстин Уотсън да наблюдават кой влиза и излиза.

— Ако той излезе и в къщата няма никой — каза ѝ Болдуин, — може да имам време да вляза вътре и да претърся жилището. Но нямаме достатъчно основания за съдебна заповед.

Гледаха се един друг с негласна решителност.

Ярдли кимна и той тръгна, без да пророни нито дума.

Не я свърташе вкъщи. Облече клина за йога и тениска.

— Излизам.

— Къде отиваш? — попита Уесли.

— Смятам да се разходя. Ще се побъркам, ако само седя тук между стените.

— Ще дойда с теб.

— Не, искам да бъда сама.

Въпреки че слънцето залязваше, навън все още беше топло и Ярдли усети горещината, която се излъчваше от настилката на алеята за коли. Пощенската кутия изискваше код, Ярдли въведе числата и извади два плика. Единият съдържаше извлечение от здравната ѝ осигуровка за терапевтичните сеанси. Другият беше обикновен бял плик без обратен адрес.

Ярдли измъкна писмото и когато прочете първите няколко думи, устата ѝ пресъхна и косъмчетата на врата ѝ настръхнаха.

Криминалистите от екипа на ФБР дойдоха да вземат писмото. В момента в дома на Ярдли шетаха няколко криминалисти. Тя стоеше на предната веранда и ги гледаше как взимат плика с малки неръждаеми стоманени пинсети и го слагат в пликче за веществени доказателства.

Болдуин крачеше по моравата и говореше по телефона с лабораторията по трасология във Вашингтон. Той приключи, приближи се до Ярдли и попита:

— Добре ли си?

Тя беше обвила с ръце тялото си, но не защото ѝ е студено, а защото не беше сигурна дали ръцете ѝ не треперят, а не искаше никой да види.

— Той я е… — Думите не се отрониха от устата ѝ. Бяха твърде ужасяващи и тялото ѝ сякаш ги отхвърляше, отказваше да ги изрече от страх да не се сбъднат.

— Не я е отвлякъл — прекъсна я Болдуин. — Бягството на Тара и получаването на това писмо са две несвързани помежду си събития, които се случиха скоро едно след друго. Ти каза, че Тара вероятно се е измъкнала снощи. Не е имал достатъчно време да изпрати писмото.

— Освен ако не я е отвлякъл и в същото време не е пуснал писмото в кутията, все едно е дошло по пощата.

— Съмнявам се, но ще накарам Оскар да провери в пощенската станция за всеки случай. Скоро ще разберем. Пък и как би отворил пощенската ти кутия, когато не знае кода?

Ярдли гледаше как един криминалист с лилави латексови ръкавици си сложи дебели черни очила и прокара топлинна лампа над пощенската кутия, а в главата ѝ се въртяха думите от писмото.

Думите Горещи поздрави смразиха сърцето ѝ. Никой, освен надзирателя в затвора, който преглеждаше входящите имейли, Болдуин, Ортис, Нюхол и Ярдли не беше чел имейла до Еди Кал. Никой не знаеше, че имитаторът е използвал този израз в края на имейла.

Уесли излезе от къщата.

— Може да отидем в моя апартамент, докато го заловят. Първо ще трябва да повикам фирма да го почисти и подготви, но това не би трябвало да е проблем. Има много място.

Ярдли поклати глава.

— Тара може да се върне. Аз трябва да съм тук.

— Джесика…

— Не, няма да напусна. Това е моят дом. Но ти отиди, тази битка не е твоя и няма причина да се излагаш на опасност.

Уесли се втренчи в нея и тя разбра, че го е обидила.

— Това беше гадно — каза той и се върна в къщата.

— Не може да стоиш тук сама — рече Болдуин. — Хубаво е, че Уесли е тук.

— Да, не знам защо го казах. Само… реакция, предполагам.

— Мисля, че е най-добре да има патрулиращ полицай тук през нощта. Ако полицията на Лас Вегас не изпрати някого, ще взема човек от ФБР.

— Не, ако искаш да помогнеш, намери Тара! Вложи всичките си ресурси в издирването ѝ.

Болдуин сложи ръце на кръста и погледна през рамо към двама криминалисти, които се кикотеха за нещо. Те видяха, че ги гледа и млъкнаха.

— Кейсън?

— Да?

— Той ме е нарекъл „госпожо Ярдли“ в писмото. Само един човек ме нарича така.

Болдуин се втренчи в нея. Очевидно разбра за кого говори Ярдли.

И този човек се вместваше в профила на неизвестния извършител. Имаше компютърни и криминалистични познания. Човек, който беше в идеална позиция да набеди Остин Кетнър.

Болдуин набра номер на мобилния си телефон, без да откъсва очи от Ярдли.

— Грег — каза той, — обажда се Кейсън Болдуин. Дължа ти вечеря за помощта с лаптопа на Остин Кетнър и в момента съм свободен. Обади ми се. — Той затвори. — Отивам в дома му. Ако е той, Джес, ако е един от нас, не знам какво ще правя.

— Веднага ми изпрати съобщение, ако…

— Разбира се.

Болдуин тръгна. Ярдли реши, че докато чака, може да отиде на едно място. Място, където можеше да получи отговори.

Тя спря пред затвора и дълго седя в колата, зареяла поглед в тъмните облаци, които се хлъзгаха пред луната. Изпрати съобщение на личния мобилен телефон на директорката Гледхил с молба да уреди срещата. Обясни, че Тара е в неизвестност и че трябва веднага да говори с Еди Кал. Гледхил не зададе въпроси, само ѝ писа да ѝ даде двайсетина минути, за да подготвят мерките за сигурност и да изведат Кал от изолатора.

Ярдли слезе от колата. Едрият надзирател от вечерта, когато заведоха Кал в дома на семейство Олсън, я чакаше до страничния вход на затвора. До него стоеше млад, нисък надзирател, местен американец. Той ѝ се усмихна.

— Здравейте, аз съм Антъни.

— Здравейте.

Докато вървеше по дългия коридор към втората сграда, където бяха осъдените на смърт, Ярдли изведнъж си спомни, че Остин Кетнър все още е в ареста. И че той не е човекът, който ѝ е изпратил писмото, тъй като пощата му се следеше, и че по всяка вероятност не е убиецът на съпрузите Дийн и Олсън. Рой Лю щеше да се противопостави на освобождаването на Кетнър. Щеше да каже, че Кетнър е имал партньор навън — теория, която можеше да се придвижи и по-нататък. Били са двама и затова Кетнър пазел сувенирите, но някой друг е изпратил писмото. Обвиняването на Кетнър щеше да изглежда добре пред камерите и шефовете ѝ, макар широката общественост да мислеше, че някъде на свобода дебне още един убиец.

— Наложи се да го затворим в изолатора. Извратеният боклук разби главата на един надзирател, много лошо. Вижда се черепът му и други неща — с очевидно злорадство каза Антъни. — И после използвал кръвта му, за да рисува с нея. Рисувал…

— Млъкни, Антъни — изрева другият надзирател.

Плътният му глас прозвуча като ръмжене на грамаден звяр.

Стигнаха до отделението на осъдените на смърт и завиха надясно към стаи, в които Ярдли не беше влизала.

Административна сегрегация беше учтивият израз за изолация. Ярдли смяташе, че това е варварска практика, но не знаеше има ли възможна алтернатива. Когато на затворника вече не може да се има доверие да бъде сред другите, какво трябва да направят властите с него?

Голата бетонна стая нямаше прозорци и мебели и Еди Кал седеше гол, облегнал гръб на стената. Очите му бяха затворени в размисъл. В ъгъла имаше кофа и руло тоалетна хартия. Дебела, прозрачна пластмасова преграда разделяше затворника от посетителя. Беше прозрачна, за да могат надзирателите да наблюдават денонощно затворниците в изолатора, за да не опитат да се самоубият.

— Отвратително, нали? — рече Кал и отвори очи. — Като нещо, което са правили в Лондонската крепост преди пет века, не в днешно време.

Ярдли седна на студената стоманена пейка пред преградата.

— Казаха, че си наранил надзирател.

— Да, определено ще му остане белег. Сам си е виновен. Остават ми да живея само четири месеца, а те все още мислят, че заплахите могат да ми въздействат. Вече няма какво да ми отнемат и не могат да ми отправят никакви заплахи, които да ме мотивират. — Той се втренчи в Ярдли. Мракът в очите му я прониза. — Ти с какво ще ме мотивираш, Джесика?

Тя преглътна.

— Тара изчезна. И днес получих писмо.

Ярдли извади телефона си и отвори на екрана снимката на писмото. Стана и допря телефона до преградата.

Еди Кал се изправи, висок и мускулест, и бял като албинос от липсата на слънце в продължение на повече от десет години. Стоманените му окови издрънчаха, докато се приближаваше към преградата, и го спряха на шейсет сантиметра от нея.

— Интересно — отбеляза Еди. — Той прав ли е за чувствата ти към съпрузите Олсън?

— Да.

— Имаш ли представа откъде знае какво изпитваш към тях?

— Ходих в техния дом, но не и в жилището на семейство Дийн. Там вече няма нищо.

Кал озадачено повдигна вежди.

— Тогава е някой, който подробно познава случая, след като знае, че си ходила в дома на съпрузите Олсън, но не и в дома на семейство Дийн. Само една група хора може да знаят това.

— Правоприлагащите органи, да, ясно ми е.

Той кимна бавно, без да откъсва поглед от очите ѝ.

— Мисля, че дължиш извинение на онзи млад мъж в ареста.

— Може би ти трябва да му се извиниш, Еди. Защото уби родителите му. Той не е имал никого освен тях. Не е имал достатъчно възрастни близки, които да се грижат за него. Той и брат му са изчезнали в системата на приемните семейства.

Кал седна с кръстосани крака на пода.

— Ти, изглежда, мислиш, че писмото и изчезването на Тара се свързани, но аз не мисля така.

— Защо?

— Аз никога не съм наранявал деца. Ако наистина е имитатор, убиецът също не би го направил.

— Освен ако не сме близо до истината и той е отчаян.

— Възможно е, но защо ще безпокои теб? Ти нямаш възможности, с каквито разполага ФБР. Извършителят би трябвало да е враждебно настроен към водещия агент по случая, но той е враждебно настроен към теб. Защо?

— Не знам. — Ярдли се приведе. — Ако знаеш кой е, Еди, моля те, кажи ми! — Думите имаха вкус на мръсна ръжда в устата ѝ. — Моля те! Той може да е отвлякъл дъщеря ни.

Кал си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Знаеш ли какво ще ми липсва най-много? Океанският бриз, който гали лицето ми, когато съм на лодка. Не съм го чувствал от двайсет години. Помня, че океанът ухаеше, но съм забравил на какво и съм заменил миризмата с нещо друго — приятен мирис на дъжд върху наскоро окосена трева, но знам, че океанът не мирише така. Не е ли странно какви неща измисля съзнанието ти, когато вече нямаш истинските неща? — Той отвори очи и се вгледа в нея. — Но това е само с миризмата. Защо мислиш, че е така?

— Ти имаш ейдетична памет, Еди. Затова винаги рисуваш перфектно без модели. Много хора с ейдетична памет съобщават, че миризмите и звуците им въздействат повече от гледките, въпреки че помнят в идеални детайли именно гледките. Не знаеше ли това за себе си? Или искаше да чуеш комплимент от мен?

Той се усмихна и усмивката му беше ужасяваща.

— Доставя ли ти удоволствие болката ми, Еди? Толкова много ли ме мразиш?

— Не, не те мразя. Никога не съм те мразил, нито дори за секунда.

Кал вероятно го каза, за да покаже обич, но Ярдли знаеше, че никога повече няма да изпитва обич към него. Маската, която той си беше сложил пред нея, беше свалена: маската на благ и мил художник, който обича нея, планините, поезията и залезите. Без маската беше трудно да го види дори като човешко същество.

— Мразиш ме по силата на онова, което ми причини. Всичките години, през които бяхме женени, цялото време, което ти отдадох, частите на живота ми, се основаваха на лъжа. Ти играеше роля и се обзалагам, че си мислел, че е страхотно забавно, когато се влюбих в теб, нали? Сигурно си ме смятал за най-голямата глупачка на света.

— Не, винаги съм ти казвал, че сърцето ти е прекалено меко. Толкова силно искаш да вярваш, че хората са добри, че лошите се възползват от това.

— Тогава аз съм си виновна, така ли? — подигравателно попита тя. — Ти не си по-различен от останалите тук, Еди, не си специален. Нараняваш други, защото си слаб, и после ги обвиняваш за това.

— Не е вярно, но знам, че ти е трудно да ме видиш такъв, какъвто съм сега, вместо онзи, когото помниш. Не играех роля, Джесика, онзи човек пак бях аз… Само че друга част от мен. И тази част от мен те обичаше.

— Тогава ми помогни да намеря дъщеря ни. Знаеш ли кой е убиецът? Ако не знаеш, тогава ми кажи как избира жертвите си.

— Нямам представа.

— Ти как ги избираше?

Настъпи мълчание, докато той мислеше, и след това отговори:

— Казах ти какво искам в замяна за помощта си. Искам отменяне на смъртната ми присъда.

— Единственият начин за отмяна на смъртна присъда на осъден на смърт за федерално престъпление е чрез апелативен съд, или да те помилва президентът, но това е почти невъзможно за човек като теб, който е убил толкова много хора.

Кал повдигна рамене.

— Това са условията ми.

— Дори за да спасиш дъщеря си? — Ярдли поклати глава. — Мислех, че в теб може би е останало нещо човешко. Някакво зрънце милост. Но предполагам, че ако някога е съществувало, е умряло тук, в затвора.

Тя стана да си тръгне.

— Ако беше отишла в дома на семейство Дийн, мислиш ли, че той щеше да ти пише? — попита Еди.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Ако беше обратното и ти беше отишла в дома на семейство Дийн, а не в къщата на семейство Олсън, той щеше ли да ти пише? Ако отговорът е не, тогава в семейство Олсън има нещо, което го тревожи. Нещо, което не иска да видиш.

Ярдли се втренчи в него и дълго го гледа.

— Ако размислиш и решиш, че искаш да ми помогнеш да спасим дъщеря ни, ще кажа на директорката на затвора да ти дава телефон, когато ти е необходим, и може да се обаждаш на личния ми номер. Личния ми мобилен телефон, Еди. Оказвам ти това доверие. Ето колко важно е това за мен.

Кал наклони глава настрана.

— Съпруг, осъден на смърт, и дъщеря в гроб… Това не би говорило много добре за прокуратурата, нали?

Леко извитите ѝ в усмивка устни бяха единственото загатване за емоция, което Ярдли си позволи пред него.

— Помогни ми да я намеря — каза тя, — и ще се погрижа да отменят смъртната ти присъда. Твоят живот за нейния.