Съпруга на убиец

17.

Напоследък Тара се съпротивляваше срещу семейните вечери, но Ярдли настоя днес тримата да вечерят заедно. Знаеше, че това ѝ е необходимо след посещението при Еди Кал. Отчаяно искаше да вдъхне на себе си и на дъщеря си усещане за нормален семеен живот.

Когато Ярдли влезе в къщата, Уесли беше в кухнята, повдигна озадачено вежди и се приготви да каже нещо, сякаш да я предупреди, но в същия момент вратата на стаята на Тара се отвори и оттам излезе Кевин. Слабо момче с толкова бледа кожа, че чак имаше зеленикав оттенък, и постоянно носеше сива плетена шапка на главата си, независимо от температурата навън. Миришеше на марихуана и очите му бяха кървясали от наскорошна употреба.

— Здравей, мамо — изкикоти се Тара.

Гневът на Ярдли измести всякаква разумна мисъл.

— В дома ми? — Тя се приближи до Кевин. — Идваш надрусан в дома ми и в стаята на дъщеря ми, докато не съм вкъщи?

— Хей, Джесика, успокой се, аз само…

— Махай се!

— Мамо!

— Махай се, Кевин! Или ще се обадя на полицията да те изкара от тук.

Той се ухили самодоволно, вдигна два пръста в знака на победата — „V“ — към Тара, мина покрай Ярдли и излезе.

— Мамо, как можа да ме поставиш в такова неудобно положение?

— Няма да го видиш повече, Тара, никога! Скъсваш с него!

— Не можеш да ме накараш да го направя!

— Ти беше наказана и не ме послуша, а после си го поканила в дома ми, докато е надрусан. Между другото, как си го извикала? Ти нямаш телефон.

Тара поклати глава.

— Това са глупости.

Ярдли пристъпи към дъщеря си и се вгледа в зениците ѝ.

— Няма да се виждаш с него, ясно ли е? Или следващата ми стъпка ще бъде да те изтегля от училище и да те обучавам вкъщи!

Тара се засмя.

— Да бе, че кога си вкъщи, за да прекарваш време с мен?

Думите ѝ пронизаха Ярдли като кама.

— Не искам да се караме, Тара, няма да се срещаш с него. Точка по въпроса.

Тара се опита да мине покрай нея, но Ярдли я бутна назад.

Уесли се приближи до тях.

— Дами, хайде да…

— Това не е твоя работа, лайно такова!

— Тара! — изкрещя Ярдли.

Лицето на Тара пламна от гняв. Безпомощен гняв. Гневът на дете, което знае, че все още няма властта да противоречи на родителите си и затова трябва да нанесе колкото може повече разрушения в безсилната си ярост.

— Отивам да живея с него, баща му каза, че може.

— Ще накарам да го арестуват за отвличане.

— Джес, това не е… — тихо каза Уесли.

— Не можеш да ме спреш!

Тара се втурна ядосано към външната врата, блъсна настрана Уесли и изтърча навън. Ярдли хукна след нея и я видя, че бяга в нощта.

— Тара! Върни се! Веднага!

Ярдли закри с ръка лицето си, опитвайки да успокои сърцето си. Уесли излезе и застана зад нея.

— Изпий чаша вино на балкона и опитай да се отпуснеш, аз ще отида да я доведа.

— Не, аз трябва да отида.

— Ще бъде по-лошо, повярвай ми. Аз ще отида, ти само опитай да се отпуснеш.

Уесли обу чехли и изкара колата от гаража.

След около час Уесли и Тара се върнаха. Ярдли седеше на балкона, гледаше звездите и пиеше студен чай „Лонг Айлънд“, но с повечко джин. Мислеше за миналото, когато Тара беше още малко момиченце. Ярдли смяташе, че това е най-трудният период да бъдеш родител, Тара беше безпомощна и се нуждаеше от нея за всичко. В края на всеки ден, особено когато работеше на пълен работен ден, за да се издържат, и следваше право, Ярдли имаше чувството, че ще се строполи на земята и повече няма да стане.

Тогава нямаше представа, че ще си спомня онези времена като най-хубавите и сега се запита как са се изнизали толкова бързо, като песъчинки в пясъчен часовник.

Уесли седна до нея.

— Добре ли е Тара?

— Всичко ще бъде наред, нормален тийнейджърски изблик на гняв, Джесика, непрекъснато го виждам в кантората. Само че в този случай Тара е късметлийка, понеже има майка като теб, която държи на нея и я обича. — Той отпи от питието ѝ и попита: — Това чист джин ли е?

— Исках нещо по-силно от вино.

— Е, имаш го. — Уесли изпи още една глътка и ѝ върна чашата. — Добре ли си?

— Кога я изпуснах, Уесли? Имам чувството, че беше преди секунда, когато ме прегръщаше и ми казваше, че ме обича, а сега не може да ме понася.

— Всички дъщери имат сложни взаимоотношения с майките си. — Той замълча за момент. — Ти каква беше като тийнейджърка? Никога не си говорила за миналото си.

Ярдли усети топлината на алкохола в лицето и в стомаха. Беше пийнала достатъчно, за да не сменя темата — нещо, в което беше експерт, когато Уесли я попита за миналото ѝ.

— Нямах време да се бунтувам, или да мразя майка си. Когато бях на четиринайсет, вече работех на две места и ходех на училище. Работех от два следобед до шест на едното място и после от седем вечерта до единайсет на другото. След това учех няколко часа и после отново правех същото на следващия ден.

— Защо толкова много?

Тя отпи от питието си.

— Щяхме да сме на улицата, ако не работя. Майка ми харчеше за алкохол помощите за безработна, а после, когато чековете спряха, започна да прахосва социалните помощи. Продаваше талоните за храна на половин цена, за да си купува водка и бира, защото с талоните не можеш да си купиш алкохол. Не оставаха пари за наема и за храна, затова аз трябваше да се грижа за тези неща. Нямах достатъчно за бензин или нови дрехи, но се гордеех, че мога да осигурявам покрив над главите ни и храна в хладилника.

Уесли я наблюдаваше мълчаливо.

— Къде беше баща ти?

— Напусна ни, когато бях на тринайсет. Вероятно вече е умрял.

Уесли вдигна лице нагоре, за да погледне звездите.

— Спомняш ли си първия път, когато те попитах за родителите ти? Ти каза само, че не искаш да говориш за тях. Радвам се, че ми разказа всичко това, Джесика. Сега сме по-обвързани и обединени.

Ярдли се наслаждаваше на топлината на алкохола в стомаха си и изведнъж изпита благодарност, че Уесли е тук. Той се държеше с уважение с Тара и я защитаваше, доколкото може, без да е прекалено критичен — нещо, което Ярдли се чудеше как да направи. Как да постигне баланса между сигурността, че детето ти няма да пострада и в същото време да не го превърне в невротична развалина, като контролира живота му. Уесли, изглежда, имаше вроден талант за това, би станал добър баща на малки деца.

— Тара ще навърши осемнайсет след малко повече от две години. Какво ще правя, когато тя напусне дома ни? Ще изтича при най-лошите мъже. Баща ѝ… Тя търси баща си още от малка. Надявах се да ѝ го спестя, но не мога. — Ярдли посегна към напитката си и се изненада, когато видя, че чашата ѝ е празна. — Днес ходих при него.

— Шегуваш се.

Тя поклати глава.

— Кейсън не искаше моята помощ; искаше помощта на Еди. Еди обаче му отказал и заявил, че ще помогне само ако аз бъда включена в разследването на новите убийства. Затова Кейсън дойде при мен.

— Защо иска ти да участваш?

— Кой знае? Вероятно за да се забавлява. Може би мисли, че е смешно. — Ярдли въздъхна. — Иска ми се Еди да побърза и да умре.

Уесли забарабани с пръсти по бедрото си — подсъзнателен навик, който имаше, когато се замисли дълбоко.

— Еди поиска ли да види Тара?

— Да, как се досети?

— Защото ако аз бих искал да те нараня, бих го направил по този начин. Чрез дъщеря ти. Нали не възнамеряваш…

— Никога! Той никога няма да я види. Няма дори да я заведа на погребението му, нито ще ѝ кажа, че е умрял. Тя може да го прочете в интернет или да ѝ го каже някой, но няма да го чуе от мен.

— Е, хубаво е, че си го решила. Вече няма да наблюдаваш случая с тези убийства, или да помагаш в разследването.

Ярдли не отговори.

— Джесика, не може сериозно да смяташ да…

— Какво да направя, Уесли? Убиецът трябва да бъде заловен — изрече тя по-гневно, отколкото ѝ се искаше. Алкохолът отслаби обичайното ѝ спокойствие и Ярдли си спомни защо не обича да пие.

— Разбира се, че трябва да бъде заловен и ще бъде заловен, но без твоето участие. Не си причинявай това, едва си го преживяла първия път.

Тя остави чашата и стана. Ръцете ѝ докоснаха грапавото дърво на перилата на балкона и топъл ветрец развя косата ѝ. Мрак на цели километри и после мекият блясък на „Лас Вегас Стрип“ зад планината… Пясъкът и каньоните тънеха в сянка и на фона на светлината изглеждаха още по-тъмни.

— Когато науча, че имитаторът е убил отново, това ще съсипе работата ми. Пак ще мога да бъда прокурор известно време, но ще знам, че когато наистина е трябвало, не съм направила всичко възможно. Ще осъзная, че е било само работа и накрая ще напусна. Вероятно изобщо ще се откажа от правото.

— Е, и? Това не е лошо. Има един милион други неща, с които можеш да се занимаваш. Винаги съм ти казвал, че можеш да се върнеш към фотографията.

Фотография. Как, запита се Ярдли. Как да се върне към снимането на дървета и обширни поля, когато знае, че някой избива семейства, а тя не е направила нищо, за да им помогне? Когато снимаше семеен портрет, щеше ли да си ги представя по лице в легло в стая от кошмар? Фотографията беше страстта ѝ още от тийнейджърските години, но в момента, в който разбра за престъпленията на Еди Кал, осъзна, че не може да се върне към нея.

Ярдли се втренчи в сиянието зад планината и в чудовищните сенки, които обгръщаха града и сякаш се готвеха да го погълнат.