Съпруга на убиец

14.

Кабинетът на Болдуин беше малък и тесен. Той седеше зад бюрото си, съблякъл сакото, навил ръкавите на ризата и разхлабил вратовръзката. Малкият настолен вентилатор вееше топъл въздух в лицето му, а по врата му се стичаше пот и мокреше ризата. Той провери температурата — четиресет и три градуса.

На бюрото пред него имаше отворено шишенце хидрокодон и Болдуин глътна две хапчета. Преброи таблетките, бяха останали само десетина, скоро щеше да има нужда от още. Хапчетата бяха в шкафчето му за лекарства още от операцията на коляното миналата година. Започна да ги взима отново преди три седмици, като си каза, че това е само за да отпусне мускулните спазми, които получава в гърба. Но имаше и нещо друго — всепоглъщащото напрежение, което усещаше, откакто издирва Хенри Лукадо с прякора Касапина от Белтуей.

Повечето жертви на Касапина бяха удушени, но на някои гърлото им беше прерязано от ухо до ухо, също като на Обри Олсън. От целия случай в паметта му се запечата образът на младо момиче с прерязано гърло, чийто труп лежеше край пътя, а майка ѝ истерично се бореше с роднините, за да стигне до дъщеря си. Беше се насъбрала тълпа и когато пристигна на мястото, Болдуин видя море от мобилни телефони, които снимаха сцената, сякаш са станали свидетели на някакъв ефектен акробатичен номер от карнавал… Той се притесни, че не може да си спомни името на момичето.

Ортис влезе в кабинета точно когато Болдуин прибираше шишенцето с хапчетата в чекмеджето.

— Хей, научих някои странни неща.

— Какви?

— Казах на детектив Марш от полицията на Сейнт Джордж да ни се обади, ако някой съобщи за преследване и дебнене или подозрителни хора в района. Той изпрати няколко неща тази сутрин. Първо, някакъв човек казал, че дошъл служител на фирмата за аларми и проверил всички врати и прозорци, но когато се обадил във фирмата, отговорили, че алармата му е в ред и че не са изпращали никого.

— Хм, къде е станало това?

— Гарднър авеню, в Сейнт Джордж. Но ми се струва странно убиецът да нанесе удар в същия град. Първо беше в северен Лас Вегас, а после в Сейнт Джордж, затова сега трябва да е някъде другаде, нали? Той се опитва да замеси куп различни агенции, надявайки се, че не работим съвместно.

— Вярно е, но такива хора бързо се вманиачават, ако някоя съпружеска двойка е привлякла окото му, може и да рискува. Друго?

— Една жена казала, че видяла човек да стои пред къщата ѝ посред нощ и да гледа през прозореца, а едно семейство съобщило, че някой се приближил до външната им врата и се опитал да влезе, но избягал, когато бащата излязъл от друга стая и го видял.

— Нищо от това не изглежда сериозно, но нямам какво да правя до края на деня. Да вървим.

Болдуин спря колата пред фамилния дом на семейство Майлс. Кварталът беше богаташки, като тези на Дийн и Олсън. Големи къщи с няколко прозореца отпред и втори етаж — с изглед към долината.

Той почука, отвори му чернокоса жена, слаба и в добра физическа форма.

— Здравейте, тук ли е Джей?

— Да. Може ли да попитам за какво става въпрос?

— Аз съм агент Кейсън Болдуин от Федералното бюро за разследване. Проучваме сигнал, който той е подал преди една седмица в местната полиция.

— А, да, почакайте, в момента обядваме.

Жената влезе в къщата и след малко се появи мъж с анцуг. Още дъвчеше. Погледна първо Болдуин и после Ортис.

— Здравейте, момчета.

— Джей Майлс?

— Да — отговори мъжът и протегна ръка. Болдуин и Ортис се ръкуваха и Джей попита: — Намерихте ли го, момчета? Онзи тип, който оглеждаше вратите и прозорците ми?

— Не — отвърна Болдуин, — искаме да ви зададем няколко въпроса, ако е удобно.

Майлс излезе навън и затвори вратата зад себе си.

— Е, казвайте.

— Прочетохме показанията ви и се питаме дали сте видели нещо, откакто подадохте сигнала. Може би същият микробус да минава оттук?

— Не, нищо.

— И съседът ви е сигурен, че е видял микробус на фирмата за аларми?

— Показах му снимка на логото и един от микробусите на фирмата и той каза, че определено е видял него. И съседката на отсрещната страна на улицата го е видяла.

— Случвало ли се е и преди? — попита Ортис.

— Не, полицаят в участъка каза, че фирмите понякога бъркат адреса и отиват в погрешна къща, но съседът е говорил с човека. Изглежда, едва тогава е осъзнал, че е на грешен адрес.

— Кой е този съсед?

— Ей там, Бил Кокс. И Колийн Бойл — отсреща.

Болдуин извади визитна картичка и му я даде.

— Ако го видите отново или ако някой подозрителен непознат дойде при вас, обадете ми се, г-н Майлс.

— Разбира се… Хм, може ли да попитам защо ФБР се занимава с това?

— Предпазна мярка, в града имаше няколко влизания с взлом и бяха нападнати хора. Трябва да разследваме такива случаи. На ваше място вероятно бих казал на фирмата за аларми да дойде и да провери всичко. Може да поискате да си вземете куче.

Майлс погледна първо единия агент, после другия.

— Момчета, плашите ме, какво става?

Ортис отвори уста да каже нещо, но Болдуин го изпревари.

— Както казах, само предпазни мерки.

Майлс кимна.

— Добре, е, ще им кажа да дойдат и да проверят всичко.

Двамата агенти тръгнаха през моравата към съседа в южната страна.

— Не мислиш ли, че трябваше да му кажем? — попита Ортис, когато се отдалечиха достатъчно.

— Има ли смисъл? Само може да простреля хлапето си, което се връща у дома късно вечерта.

— Аз бих искал да знам.

— Какво? Някакъв тип с униформа на фирма за аларми идва и проверява алармата и нищо. И без това скоро ще чуят за убийствата, пък и аз му казах, че е имало влизания с взлом и нападения. Не е необходимо да знае подробностите.

Възрастен мъж отвори вратата, беше с халат и косата му беше мокра, сякаш току-що е излязъл от банята.

Болдуин показа служебната си карта и попита:

— Бил Кокс?

— Да, най-после сте дошли за проклетите коли, които минават с бясна скорост от тук, нали? Ей там има един младеж с камаро и…

— Господин Кокс, дошли сме за представителя на фирмата за аларми, когото сте видели край дома на съседите ви Джей и Розалин.

Кокс спусна ръката си, която сочеше към отсрещната страна на улицата.

— О! Така ли? Кога?

Болдуин и Ортис се спогледаха.

— Преди два дни. Можете ли да опишете човека, когото видяхте?

Кокс се замисли за момент и Болдуин видя помътнелия поглед, какъвто имаше баба му през повечето време в края на живота си, преди да започне да говори за мача от Световните серии, на който баща ѝ щял да я води за дванайсетия ѝ рожден ден…

— Не си спомням — отговори Кокс. — Мисля, че беше бял.

— А помните ли какъв цвят беше косата му? — попита Ортис. — Имаше ли татуировки или нещо подобно? Нещо, което може да ни послужи, за да го разпознаем?

Кокс махна пренебрежително с ръка.

— Не знам, кой помни такива неща?

— Ако го видите отново, ще ми направите ли една услуга? Бихте ли го снимали? Ако го направите, ще говоря с младежа отсреща за бясната скорост — каза Болдуин.

Кокс го изгледа подозрително и рече:

— Добре.

Агентите тръгнаха и пресякоха улицата, за да разговарят с Колийн Бойл, съседката, която също видяла служителя на фирмата за аларми, но една тийнейджърка отвори вратата и каза, че майка ѝ ще се върне по-късно вечерта. Болдуин остави визитната си картичка, после се качиха в колата.

— Ще изпратя полицейски художник при Кокс.

— Той е изкуфял, Оскар. Деменция… Виждал съм и преди това нещо, не може да ни помогне. Може да се обадим на Марш от местната полиция и да му кажем да изпрати тук още патрулни коли, но не можем нищо повече да направим. Полицаят е бил прав — служителите на фирми често бъркат адресите. Ще проверим всички фирми за аларми в града, ето това ще направим. — Болдуин потърка с ръце лицето си. — Пък и извършителят едва ли е толкова глупав, че да идва през деня, той ще дойде посред нощ, когато всички спят.

Ортис погледна към къщата на семейство Майлс.

— Дано да си прав, Кейсън.

— Ако греша, дълго време ще се чувстваме гадно.