Съпруга на убиец

78.

Ярдли и Болдуин обядваха и после се разходиха в старомоден квартал, сгушен между няколко парка и начално училище. Отбиха се в магазинче, където продаваха религиозни украшения, и Болдуин ѝ купи будистка гривна от големи мъниста в жълто и златисто, която според собственика носела защита. Той я сложи на китката на Ярдли и задържа пръсти върху кожата ѝ по-дълго, отколкото беше необходимо.

Когато излязоха от магазинчето, Ярдли получи съобщение: съдебните заседатели бяха готови с решението си. Обсъждането беше продължило по-малко от два часа.

Уесли дори не се опитваше да прикрие неуважението си. Той гледаше съдебните заседатели, които влизаха в залата, с презрението на човек, който наблюдава екзекутори. Когато съдията каза всички да станат, Уесли демонстративно остана седнал и се изплю върху масата. Ярдли се надяваше съдията да не наблегне на въпроса за благоприличието, като го отстрани от заседанието. Беше най-добре да не му обръща внимание.

— Председателят на съдебните заседатели моля да стане — каза Агби и един мъж със закопчана догоре риза и посивели коси се изправи. — Разбрах, че сте постигнали решение?

— Да, почитаеми съдия.

Писменото решение беше дадено на съдия Агби, която го прочете мълчаливо, върна го на федералния маршал и попита:

— Какво казват съдебните заседатели по въпроса?

Председателят започна да чете от формуляра с решението:

— В делото „Съединените щати срещу Уесли Джон Пол, наричан още Уесли Джон Дийкинс“, по обвинението в предумишлено убийство…

Сърцебиенето на Ярдли заглуши всички други звуци и всичко в полезрението ѝ забави ход. Тя не искаше да помръдне, но освен това знаеше, че иска да запомни този момент. Да гледа едно-единствено нещо, докато четат решението. Ярдли погледна в очите Уесли и двамата се втренчиха един в друг.

— … намираме обвиняемия за виновен.

Съдията благодари на съдебните заседатели за отделеното време и им даде указания да съберат нещата си. Ярдли и Уесли останаха неподвижно, а федералният маршал застана между тях. Съдията изчака заседателите да излязат от залата и после обясни на Уесли как ще бъде определена присъдата, с кого ще се срещне, за да изготви доклада за присъдата и кога ще се съберат отново.

— Четирийсет и пет дни достатъчни ли са, госпожо Ярдли?

— Предостатъчни, почитаеми съдия. Благодаря.

Уесли не отмести поглед от нея, докато единият федерален маршал не го принуди да се обърне, когато го поведоха обратно към ареста, откъдето щеше да бъде закаран в затвора.

Ярдли видя Изабела Русо, която седеше на местата за публиката, благодари на съдията и после отиде и седна до нея.

— Всичко свърши, нали? — попита Изабела.

— Той ще обжалва, но едва ли ще има успех. Накрая възможностите му за обжалване ще се изчерпят и ще живее в килия до деня, в който ще умре.

Изабела кимна и хвана ръката ѝ.

— Радвам се, че получи каквото искаше, Джесика.

— Не исках това. Исках нормален живот, в който да отгледам дъщеря си. Да ѝ дам детство, за което ще си спомня с обич.

— Невинаги можем да защитим децата си от хора като него. — Изабела имаше на телефона си снимка, която погледна. Джордан Русо беше прегърнала майка си на някакво спортно събитие. — Но се радвам, че има хора като теб да се борят с такива като него.

Двете се прегърнаха и след това Изабела си тръгна. Ярдли остана в съдебната зала, след като всички излязоха. Приближи се до галерията на съдебните заседатели и докосна дървения парапет пред седалките. На лицето ѝ се появи усмивка и тя си пое дълбоко дъх, искаше да запомни мириса на съдебната зала в този момент. После излезе.