Съпруга на убиец

23.

Ярдли направи знак на надзирателя в затвора, че е готова да доведат Еди Кал, и седна с изправен гръб на металния стол. Слънчевата светлина, проникваща през единствения прозорец в стаята, открояваше отпечатъците от ръцете на посетители, оставени върху стъклената преграда. Някои бяха на деца.

Ярдли мисли цял ден върху думите на доктор Сарт. Да даде себе си на Еди Кал, за да получи онова, което искат от него! Малко вероятно е Еди да знае нещо. За да знае кой е имитаторът, двамата трябваше да са водили кореспонденция, но нищо в дневника за посетители не показа, че Еди е говорил с друг освен с учени и журналисти. И все пак този аспект трябва да бъде проучен. Ако и през следващата седмица не са постигнали напредък, ако бъде убита още една съпружеска двойка, Ярдли щеше цял живот да се пита какво би се случило, ако бе приела играта на Еди Кал.

Измъчваше я една натрапчива мисъл: какво има предвид Сарт, когато ѝ каза да предостави себе си на Еди Кал.

Доведоха Кал и той седна, ухили се на Ярдли, но нищо не каза.

— Беше приятно да съм с теб онази вечер. — Еди го каза едва когато надзирателят излезе.

— Знаеш ли кой е убиецът, Еди? — попита Ярдли, без да обръща внимание на забележката му.

— Може би.

— Не, стига игрички, писнаха ми. Ще ми кажеш какво всъщност искаш и аз ще преценя дали мога да ти го дам. Ако искаш да си играеш, ще те зарежа и ще те изолирам напълно от случая.

— Нима? И как ще се почувстваш, когато по новините покажат следващата съпружеска двойка, обляна в кръв? Мисля, че това няма да ти се отрази добре, ти винаги си имала меко сърце.

Ярдли не отговори. Няма смисъл да го лъже. От всички в живота ѝ, само двама души я познаваха отлично и можеха да вникват в мислите ѝ и да я разбират — Тара и Еди Кал.

— Ако умре още една двойка и аз не съм направила нищо, за да предотвратя убийството им, ще се чувствам зле, но не толкова много, както ако продължа да си играя игрички с теб. Ще си тръгна и никога повече няма да дойда, Еди. Кажи ми какво искаш.

Той се облегна назад и сложи ръце на бедрата си.

— Две неща. Лесни са за изпълнение! Наистина! Очевидно не искам да умра. Искам екзекуцията ми да бъде отменена и заменена с доживотна присъда.

— Знаеш, че не мога да ти го обещая, но ще се опитам да го направя. А второто?

— Второто е много по-лесно, искам да видя Тара.

— Твърдо не, Еди.

— Не подлежи на преговори, Джесика.

— Значи приключихме.

Ярдли стана, а Кал бързо изрече:

— Знам кой е.

Ярдли неволно затаи дъх и положи усилия да го изпусне, после отново седна.

— Лъжеш!

— Не лъжа.

— Прегледахме пощата и дневника с посетителите ти. Убиецът не може да е поддържал връзка с теб.

Еди повдигна рамене.

— Може би е тук с мен? Може би е надзирател?

Ярдли усети смразяващо вълнение, примесено с разочарование от себе си. Как не се сети за това?

— Или може би е някой от чистачите, или някой от служителите на договор, които идват да поправят климатика или да сменят електрическите крушки? Или събира прането ни? Проблемът е, че трябва да провериш всеки един служител в затвора, Джес, и после стотиците частни изпълнители, които отговарят за поддръжката, снабдяването, сградата и така нататък. Ще отнеме седмици, ако не и месеци. А часовникът тиктака за следващото симпатично семейство. — Еди се наведе напред. — Не искам да умра и искам да видя дъщеря си! Това не са прекомерни искания.

Ярдли преглътна със сухо гърло.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато се прибра вкъщи, застана на балкона, под лъчите на следобедното слънце. Валя краткотраен дъжд и някъде далеч над планината от червеникави скали се появи дъга. Ярдли си бе сипала чаша червено вино, когато Тара излезе от стаята си и седна на масата.

Временно беше отстранена от училище и поне от четири дни, и доколкото Ярдли знаеше, прекарваше повечето време в четене на текстове по сложни научни теми или рисуваше, сякаш е свободна да се занимава с нещата, които наистина я интересуват.

Картините на Тара караха Ярдли да се чувства неспокойна. Момичето изхвърляше повечето на боклука, но запазваше някои и ги окачваше по стените в стаята си, обаче Ярдли не можеше да разбере защо дъщеря ѝ изхвърля едни и запазва други.

Засега нито една от тях не приличаше на картините на Еди Кал, но Ярдли се страхуваше, че един ден ще се върне вкъщи и ще види, че Тара работи върху нещо, което е рисувал и Кал. Не си спомняше точно кога Тара започна да рисува и я тормозеше, че е забравила.

Двете си бяха разменили само няколко думи след кавгата за Кевин, но Ярдли прие присъствието ѝ като добър знак сега.

— Онзи ден господин Джаксън отново спомена, че трябва да учиш в университет или училище за надарени деца. В твоето училище вече не могат да ти предоставят предизвикателства и на теб ти е скучно и не се държиш добре. — Ярдли се обърна и погледна дъщеря си, както се беше облегнала на дървените перила. — За това ли става въпрос, Тара? Скучно ти е и не се държиш добре?

Сините очи на Тара се втренчиха в Ярдли, без да мигат.

— Няма да отида в училище за надарени деца, но може би е време да се прехвърля в Университета на Невада, в Лас Вегас. Интересуват ме някои научни теми, които искам да проуча, за да ги разбера. Но не съм сигурна дали искам да оставя Кевин. Той завършва догодина, затова може да почакам.

Ярдли не показа възмущението, което изпита при мисълта, че дъщеря ѝ променя житейския си път заради някой като Кевин.

— Университетът на Невада в Лас Вегас е добро учебно заведение. Ще се забавляваш и ще си намериш много нови приятели.

— Аз съм петнайсетгодишната дъщеря на убиец — отговори Тара, докато гледаше дъгата, — и ще запиша направо докторска програма и ще имам по-добри оценки от всички други там, мамо, но няма да си намеря приятели. — Тя замълча за момент, без да откъсва очи от дъгата. — Онзи ден ти беше оставила айпада си отключен и на екрана бяха отворени материали от разследване. Има имитатор, така ли?

Ярдли почувства, че в гърдите ѝ се надига гняв и се наложи да диша дълбоко, за да се успокои.

— Кажи ми, че не си прегледала материалите от разследването.

— Видях името на Еди на отворената страница. Мисля, че ако някой има право да знае какво става с него, това съм аз.

— Тара, това не е…

— Чух те да говориш с Уесли по този въпрос. Че си поискала помощта на Еди. Какво иска той в замяна?

— Не е твоя работа. Не се тревожи за това.

— Вече надраснахме тези неща, мамо, не можеш да ме предпазиш от него. Той е мой баща и нищо не може да промени този факт.

Ярдли почувства слабост. Седна край масата до дъщеря си, изпи виното и остави чашата.

— Няма значение какво иска той, Тара.

— Иска да ме види, нали?

В гласа на Тара прозвуча нотка на надежда, която разби сърцето на Ярдли и тя хвана ръката на дъщеря си.

— Миличка, той ще те нарани! Това прави Еди Кал. Семейство, приятели, съпруга, дъщеря — нищо от това няма значение за него.

Тара кимна.

— Веднъж му изпратих картичка за Деня на бащата. Бях на осем. Помня, че когато бях на десет, ти ме накара да седна, за да ми разкажеш всичко за него, но аз го знаех много преди това. В едно чекмедже намерих твоя стара шофьорска книжка с фамилията Кал и не ми отне много време да разбера. Седмици наред чаках и той да ми изпрати нещо, но Еди така и не го направи. — Тара въздъхна шумно. — Жалко, любопитна съм да видя какви общи черти имаме. И той ли е добър по математика? Пурпурното ли е любимият му цвят? Мрази ли структурата на стафидите или мириса на дъжд върху тротоара? — Тя направи пауза. — И в мен ли има мрак както в него? Дреме и чака възможност да изскочи?

— Тара…

Момичето се дръпна и пъхна ръце в джобовете си.

— Ще намерите ли човека, който копира престъпленията му?

Ярдли се втренчи мълчаливо в нея за момент.

— Да, ще го намерим.

— Ако той наистина имитира Еди, тогава най-голямата му награда може да е да стигне до нас. Да убие семейството на Еди Кал — мрачно каза Тара, гледайки в обувките си.

— Тара, погледни ме… Никога, абсолютно никога няма да позволя някой да те нарани! Нищо няма да ни се случи! Ще заловим убиеца и той никога повече няма да нарани никого.

Тара продължи да гледа мълчаливо дъгата.

— По-добре да тръгвам. Изглежда, трябва да прегледам университетската програма.

Тя остави Ярдли сама на балкона да гледа сивите облаци, които се носеха към планината. Дъгата избледня и се стопи в облаците.