Съпруга на убиец

42.

Времето забави ход. Ярдли си представи как хартиена салфетка пада на пода от маса в ресторант. Наблюдаваше я как се преобръща, носи се във въздуха и безшумно ляга на земята. Крайниците ѝ не искаха да се подчинят на заповедите на мозъка, не искаха да се раздвижат.

Уесли изключи дивиди плейъра.

— Никога не си питала дали може да дойдеш тук — каза той със спокоен и монотонен глас, оглеждайки се наоколо. — Харесва ли ти?

Ярдли не отговори.

Той пъхна ръце в джобовете си, седна на страничната облегалка на дивана и въздъхна шумно.

— Представи си изненадата ми, когато ми се обадиха от управата на жилищния комплекс. Не мислех, че този ден някога ще дойде. Наивно смятах, че ще опазя в тайна това от теб. Нямах представа, че ще се включиш в разследването. Иска ми се да ме беше послушала и да не се замесваш. В края на краищата, скъпа моя, грешката е твоя.

Нуждаеш се от помощ, Уесли, едва не каза Ярдли. Мога да ти осигуря помощ. Но съдейки по очите му, тя разбра, че ще бъде безполезно. Очите му бяха променени. Станали са безжизнени, като очи на кукла. Или може би Ярдли ги възприема така сега.

— Тръгвам си, Уесли. Дръпни се от пътя ми.

Той протегна ръка към вратата.

— Разбира се, върви.

Разстоянието до вратата беше шест-седем метра, ако мине през дневната, и десетина метра, ако мине през кухнята и покрай Уесли. Той беше достатъчно пъргав, силен и бърз. Ако иска да я хване, тя няма да може да се отскубне.

— Излез от апартамента и тръгни надолу по стълбите. Аз ще те последвам.

Уесли се ухили самодоволно.

— За глупав ли ме мислиш?

— Мисля, че ме обичаш — излъга Ярдли. — И че не искаш да ме нараниш.

— Нима? Откъде знаеш? Нищо не знаеш за мен, не знаеш дори името ми.

Отново ѝ се доповръща, когато си представи как Уесли я люби в леглото, без да откъсва поглед от очите ѝ, докато повтаря, че я обича, а тя му вярва. Ярдли положи огромни усилия да не повърне отново.

— Изглеждаш страшно бледа, скъпа. Защо не полегнеш и не подремнеш в спалнята? Леглото е много удобно. После може да поговорим.

Ярдли осъзна, че Уесли все още не я е нападнал заради съседите. Апартаментите бяха плътно един до друг и все някой можеше да чуе.

— Ще крещя.

— Може. И вероятно някой ще чуе, а може и да не чуе. И да чуе, може да си помисли да направи нещо, а може би няма. Готова ли си да поемеш този риск?

— А ти? Искаш ли да се присъединиш към твоя идол при осъдените на смърт?

Уесли се изсмя.

— Моят идол! Интересен начин на изразяване.

— А как би го нарекъл?

Той повдигна рамене.

— Скъп приятел и фигура с влияние. Ментор. Но нашата работа е само сходна, не и еднаква. Той ми помогна да видя разликите между нас. — Уесли изкриви лице в гримаса. — Тъмния Казанова-младши. Не мога да ти опиша колко ме възмути това. Исках да изчакам малко по-дълго за последните, онова очарователно семейство Майлс, но реших да науча всички вас на нещо дребно за уважението. Щях да използвам кръвта им, за да ти напиша писмо. Осъзнах, че медиите ще ме кръстят някак, затова беше по-добре аз да избера името. Мислех си за Отровното въже. Знаеш ли откъде произлиза? От средновековна Япония. Убийците идвали нощем и изрязвали малка дупка в тръстиковия покрив на дома на жертвата. Пускали тънко плетено въже надолу през дупката до устните на мишената и след това капели отрова по него. Понякога отнемало часове, докато отровата се процеди надолу и докосне устните на жертвата. Такава дисциплина са имали онези мъже, и понякога жени наемни убийци. Дисциплината и търпението на смъртта.

— Ти не си наемен убиец, Уесли. Ти си касапин, който се прицелва в деца.

Уесли се ухили.

— Пантата на вратата, предполагам? — Той изцъка с език. — Колко жалко. Мислех да се върна и да заменя пантата по-късно, но бях нервен, че Кейсън може да е поставил някой да наблюдава къщата.

— Не мога да си представя, че си отделил време да поправиш врата. Това е немарливост.

Уесли кимна.

— Да, съгласен съм. Рядко греша, но ми харесва да мисля, че мога открито да го призная. Това беше лошо решение. Но като си помислех за изражението на детето, когато отвори вратата… — Той се изкикоти. — Заслужаваше си да поема риска. — Уесли затвори очи, пое си дълбоко дъх през носа и вдигна глава към тавана. — Нямаш представа какво е, Джесика. Сподавените писъци, които рикошират в стените и сякаш се задържат там, очите, от които изтича животът, и миризмата. — Той отново вдъхна дълбоко. — Понякога я надушвам нощем. Миризмата на кръв, изпразнени черва и пот. Отвратителна и в същото време опияняваща. Няма друга миризма като тази в момента на смърт. Просто се изгубваш в нея. Беше върховно. — Уесли отвори очи. — Как разбра, че съм аз?

— Когато осъзнах, че жертвите са децата, не беше трудно да се досетя, че една от малкото агенции, които имат архив на запечатаните осиновявания, е Службата за настойници и процесуално представителство за деца.

Той кимна.

— И после нещо случайно прищрака? Нищо не става случайно, Джесика. Подсъзнанието ти е направило връзката. Може би винаги си знаела, но ти е било все едно?

— Не — тихо и задъхано каза тя.

Уесли се изсмя злорадо.

— Може би си създадена да бъдеш с някой като мен или Еди?

Ярдли затвори очи и си представи Тара. Трябваше да оцелее заради нея. Тара си нямаше никой на света.

Докато продължава да говори, Уесли няма да я нарани. Ярдли погледна към чантата си на умивалника.

— От колко време ме следиш?

Той се засмя.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Мисля, че в момента бих повярвала всичко за теб.

Уесли скръсти ръце на гърдите си.

— Наблюдавах те дълго, познавах те още преди да се срещнем. Ти всъщност ме видя веднъж. Следях те в един горещ ден през юли и спрях да пийна нещо разхладително в сладкарницата за сладолед. С Тара влязохте няколко минути по-късно, усмихнахме се един на друг.

Ярдли се замисли, но не можа да си спомни такъв момент.

— Но знаеш ли коя беше най-трудната част? Не да те накарам да се влюбиш в мен. Това всъщност беше най-лесното. Най-трудното беше да си намеря работа в юридическия факултет. Когато разбрах, че ти си кандидатствала там, и аз побързах да кандидатствам. Тогава преподавах в по-престижен университет, а в Университета на Невада в Лас Вегас имаше свободни места само за временни заместници. Те не разбираха защо преподавател на постоянна работа в такъв авторитетен университет би искал работа по заместване. Затова получавах нищожно заплащане, докато чаках. За мой късмет, през втората ти година се отвори постоянно място и всичко се нареди. — Той направи пауза. — Предишният ми дом обаче ми липсваше. Мразя Лас Вегас. Много е… безвкусен, нали?

— Защо сега, Уесли? Защо започна сега с убийствата?

— Опасявам се, че е по-добре това да остане загадка.

Той блъсна дивана към нея.